Какво да ви кажа – ситуацията хич не е розова. Затова започвам ударно с първия епизод от новата рубрика на Елена Телбис „Т.Е. от Е.Т.“, в която тя представя алтернативен и смешен прочит на събитията от седмицата. Като престанете да се смеете, продължаваме със сериозната част. Което значи, че може и да не продължим...
Буквално допреди дни изглеждаше немислимо. Доналд Тръмп, президент на държавата, която до неотдавна беше символ на демократичния свят, предложи САЩ да придобие ивицата Газа и да я превърне в морски курорт. А палестинците, които я обитават, да отидат… все едно къде. Тръмп не уточнява какво ще стане с костите на палестинските жертви, голяма част от които жени и деца. И те ли ще бъдат преместени някъде, или курортистите ще плажуват върху тях? Следващата стъпка може би ще е американският президент да предложи САЩ да купи концлагерите в Аушвиц и Бухенвалд и да ги превърне в увеселителни паркове.
Сарказмът настрана – идеята на Тръмп е призив за етническо прочистване. Ни повече, ни по-малко. След Втората световна война беше умонепостижимо лидер на демократичния свят да призовава към етническо прочистване. Е, вече е умопостижимо. Когнитивният дисонанс може да се разреши, ако престанем да мислим за САЩ като за демократична държава. Поне за няколко години напред.
Най-страшното обаче дори не е самото предложение на Тръмп. А че то вече изглежда легитимно на други представители на демократичния свят. Сериозни анализатори твърдят, че Тръмп всъщност не искал да превръща Газа в нова Ривиера, а изказването му било хитър политически ход. Представете си да отидете на преговори, а в залата да ви очаква гилотина. Преговарящите може и да нямат намерение да режат главата ви, ако не се съгласите с условията им, но вие не знаете това. Е, може и да е хитро, но редно ли е така да се преговаря?
Предложението на Тръмп за Газа е една от многото му идеи в противоречие с международното право, което той не изглежда да зачита вече. Нито зачита Световната здравна организация. Нито Парижкото споразумение за климата. На Международния наказателен съд в Хага наложи санкции с указ. А програмата на САЩ за хуманитарна помощ USAID просто я стопира. Изведнъж светът се оказа без 40% от хуманитарната помощ, отделяна за лечение и предотвратяване на болести, за борба с глада и подкрепа на демократичните ценности. Друг въпрос е защо светът се е оставил в толкова голяма степен да зависи от американската помощ и каква е отговорността на Европа да се стигне дотам.
На войната на Доналд Тръмп с прогреса е посветена и статията на Надежда Цекулова, която разказва как президентската администрация в САЩ изтри десетилетия напредък в медицинската наука. От сайтовете на Центровете за контрол и превенция на заболяванията и на библиотеката на Националния институт по здравеопазване на САЩ е премахнат голям масив от научна информация, свързана не само с трансджендър хората, но и с репродуктивното здраве, ваксините, ХИВ – изобщо, с много неща. Това затруднява изследователи от цял свят, но най-много американците, които имат нужда от определени видове медицинска помощ и профилактика.
На фона на САЩ Европа (все още) успява да запази базово равнище на нормалност. Дори тукашната политика изглежда почти приемлива. Ключовата дума е „почти“. Бойко Борисов се прицели словесно в журналистката Полина Паунова, която не му остана длъжна. После изкара, че не бил разбран – обидата всъщност била комплимент, – и ѝ се извини с половин уста. Проектозаконите на „Възраждане“ за чуждестранните агенти и на ДПС на Пеевски за комисия, разследваща дейността на Фондация „Отворено общество“, не минаха в парламента.
Внесените в Народното събрание мотиви за „разследване“ на „Отворено общество“ притеснително напомнят за аргументите против евреите от нацистки пропаганден филм, откъс от който може да се види в „Дом, ужас, Холокост, надежда“. Според bTV най-подходящото време за премиера на документалния филм е… в полунощ. Дали защото така по-малко зрители ще могат да си направят аналогията между нацизма и посланията на „Възраждане“ и Пеевски, или просто защото телевизията не смята темата за значима.
Но пък кипи треска за назначения на „нови хора в беззъби регулатори“, по думите на Емилия Милчева, която е озаглавила тазседмичния си политически анализ „Нова бодра смяна. Всички, навсякъде, наведнъж“. Едни лоялни винтчета от държавната машина се сменят с други, за да възпроизвеждат същата заучена безпомощност, каквато и предишните. А някои се издигат международно. Десислава Атанасова, чието основно качество е лоялността към ГЕРБ, беше пратена да представя България във Венецианската комисия. В същото време никой не се е загрижил да бори корупцията, а идеята за правосъдна реформа сякаш остана в миналото.
Като говорим за българския политически живот, дразните ли се, когато политици и журналисти казват „в пленарна зала“, „в Народно събрание“ или „в Министерски съвет“, а не „в пленарната зала“, „в Народното събрание“ и „в Министерския съвет“? Аз, признавам си, се дразня. Но в новата си „порция език“ Павлина Върбанова ни връща чак до романа на Маркес „Сто години самота“, за да ни помогне да разберем на какво се дължи този феномен. И да ни обърне внимание, че всъщност изрази като „на училище“ или „на работа“ не ни правят впечатление, а логиката им е същата, каквато на „в пленарна зала“.
Насред безрадостната реалност е по-уютно да продължаваме да си говорим за думи и за книги. В рубриката „По буквите“ Зорница Христова ни обръща внимание върху две книги. Първата е „Приказки от сърцето на града“ от Шон Тан в превод на Нева Мичева. В нея човешкото същество е представено като смътно, но неудържимо самотно и криещо самотата от себе си. Втората книга е „Нокомис“ от Катерина Стойкова. В нея се проследява ефимерността на връзката между учител и ученик, водач и последовател. Фактът, че връзката не е любовна, не я лишава от емоционална дълбочина.
Стефан Иванов пък ни връща към романа на Селма Лагерльоф „Коларят на Смъртта“, преведен от Меглена Боденска. Публикуван още през 1912 г., повече от век по-късно той продължава да резонира и се нарежда сред литературните произведения, които не само разказват история, а превръщат читателя в свой съучастник. Книгата черпи вдъхновение от биографията на авторката и от нейния интерес към социалните проблеми, алкохолизма на баща ѝ и смъртта на сестра ѝ. И представя смъртта не като трагедия, а като бюрократична институция.
Не мога да се меря с професионализма, с който авторите на рубриките „По буквите“ и „На второ четене“ пишат за книги, но понякога и аз се изкушавам да разкажа за произведение, което ме е впечатлило. В бюлетина на „Тоест“ бях споменала за първата книга на Анета Василева „Kicked a Building Lately?* Архитектурна критика след дигиталната революция“, но не се сдържах да предложа по-подробен критически прочит.
Разговорът за архитектурата ни връща към реалността. Но светът е тръгнал в такава посока, че по-добре да погледнем към Космоса (въпреки че дясната ръка на Тръмп – Илон Мъск, има шансове да го покори преди нас). Анастасия Орманджиева ни разказва за близнаците от NASA и ключа към живота ни в Космоса. Как влияе на човека космическата околна среда при дълги полети? Еднояйчните близнаци Скот и Марк Кели са избрани да допринесат за отговора на този въпрос. Скот е пребивавал в Международната космическа станция цяла година, а брат му е останал на Земята. Целта е била да се види какво се е променило в тялото на единия, но не и в това на другия.
Дойде време да ви препоръчам нещо. Продължавам космическата тема, защото, като гледам накъде върви светът, се сещам за „Пътеводител на галактическия стопаджия“ на Дъглас Адамс. Къщата на главния герой беше предназначена за бутане, за да се построи на нейно място магистрала. После се оказа, че цялата планета Земя е предвидена за унищожение, за да се построи на нейно място космическа магистрала. Днес Дъглас Адамс ми се вижда особено актуален. Само да си взема хавлията и отивам да потърся някоя друга галактика. Чао, ако не ме видите пак в „Тоест“, знаете къде съм.
Междувременно, ако за вас е важно да има независими медии, имайте предвид, че „Тоест“ съществува благодарение на даренията от своите читатели.