Докато разсъждавам върху въпроса, който Боряна Телбис задава в предишния бюлетин – дали сме живи, или не, – 16-годишно момче падна от петия етаж на столична професионална гимназия. Лекарите се борят за живота му. Засега основната хипотеза е, че тийнейджърът е скочил сам. Новината мина някак между другото. Лесно е да сочим с пръст виновници за деца жертви и да искаме по-строги наказания. Лесно е да се опитваме да „поправяме“ учениците със сила – като ги накараме да зубрят православни догми и им слагаме оценки за дисциплина. Или по соломоновски да „разрязваме“ децата на две – с необмислени закони за т.нар. споделено родителство. По-трудно е да разберем какво се случва в умовете и душите им.
Това е въпросът, който поставя британският минисериал Adolescence („Юношество“). Четирите му епизода станаха повод за сериозни разговори и в Европа, и в САЩ – за това как възрастните не разбират поколението Z, за токсичната мъжественост, за емпатията… В България обаче тези разговори така и не стигат до ушите на вземащите решения за бъдещето на децата. Така че, ако искате да поставите интереса на учениците в центъра на образованието, имате по-голям шанс за успех в някое шведско училище, отколкото тук.
И все пак в България има хора с ясна идея каква би трябвало да бъде образователната система. Донка Дойчева-Попова разговаря с три специалистки по преподаване на чужди езици, които са в час със съвременните методи в областта си – Мария Караиванова, Смиляна Ангелова и Ирина Мартинова.
Като стана дума за образование, се замислих и за американските университети от т.нар. Бръшлянова лига. Ореолът им рязко започна да потъмнява, когато администрацията на Тръмп взе да им реже държавното финансиране – било заради студентски протести в подкрепа на Палестина, било защото подкрепят разнообразието и социалното включване. Това е и темата на статията на Яна Хашъмова „Политика, просвета и провал. Кой се страхува от американските университети?“. В нея авторката развива тезата, че президентът Тръмп е емоционално незрял и се държи като тийнейджър.
Притеснявам се, че ако споделя чуденията си в коя ли фаза от психосексуалното развитие по Фройд се намира Доналд Тръмп, този бюлетин може да стане неприличен. В същото време самият американски президент се хвали колко държави му „целуват задника“ (не, няма да цензурирам думите на един държавен глава със звездички) заради митата, с които ги заплашва. Представете си как някой комплексар взема заложници и непрекъснато променя условията за освобождаването им, за да му звънят по телефона, а той да се кефи колко е важен и как всички му се молят. Е, в случая целият свят е взет за заложник.
От драмата с митата (тя вече заприлича на сапунена опера) се замислих дали протекционизмът е патриотичен. Всяка година преди Великден новинарските емисии изобилстват от репортажи за „лошите“ вносни яйца и агнешко. Но по-добре ли ще живеем, ако в България нищо не се внася, а се произвеждат и потребяват само български продукти? Представете си живот без кафе и шоколад, но с български смартфони, компютри и операционни системи. Ако изобщо е възможно да се направят тук.
Ала всякакви популистки идеи могат да намерят почва, когато хората не вярват в институциите. За плаващите пясъци на институционалното недоверие е и статията на Валентин Вълканов. Колкото повече ни се обяснява, че така стоят нещата, толкова по-силно се убеждаваме, че те изобщо не са наред, казва авторът. Поводът за този безрадостен извод е решението на Конституционния съд след проверката на изборната документация в 2204 секции. От нея българските граждани разбраха, че не трябва да вярват на очите си и изобщо – че всичко е относително.
Изобщо – държавата ни е престъпник, смята Емилия Милчева. Когато бащата на поредното дете, загинало на пътя – Сияна, казва, че българската държава е опасна за гражданите си, това е истина. Най-лесно е да се хвърли цялата вина върху един шофьор. Но проблемът с некачествените ремонти на пътищата е огромен, а политици и институции си прехвърлят топката. Колко от милиардите, отпуснати за пътища в последните 15 години, действително са вложени в пътища, а не в чували, пита Емилия.
И все пак в България има хора, които са решили да се борят и да не се предават, колкото и да е трудно. Ина Иванова ни среща с една от тях – Диана Димова от „Мисия Криле“, за която пролетта започва от една птичка. Тя е посветила живота си на най-уязвимите – жени и деца в риск, бежанци. Заедно с колегите си се опитва да усилва гласа на онези, които нямат такъв, или пък той е много тих. Колкото и трудно и рисковано да е това.
Едни защитават членове на уязвими групи, други – едри бизнес интереси. Анахит Хачикян обяснява мръсна дума ли е лобизмът и кога играта загрубява. Всяка организация, която работи за дадена кауза и цели да повлияе в процеса на вземане на политически решения, е вид лобистка организация и в това само по себе си няма нищо лошо, казва Анахит. Лобирането обаче трябва да се извършва по определени правила. Когато политици биват подкупвани със скъпи подаръци и луксозни пътувания, за да вземат някакво решение, вече имаме проблем.
Но да си отпуснем душата с десетия епизод на „Т.Е. от Е.Т.“. Любимата ни Елена Телбис няма да ни излъже, че всичко е наред, но поне ще се посмеем.
Не знам за смях ли е, или за сълзи, но Националният исторически музей има проблем със съвременното изкуство. Поне в степента, в която то е провокативно. Затова инсталацията „Гранични цветя“ на Иван Мудов е премахната от двора на НИМ още преди официалното ѝ откриване, без дори художникът да бъде уведомен за това. От музея очаквали хубавки найлонови цветя, а дворът им се оказал осеян с „отпадъци“. Тази история ми припомни как преди десетина години парчето от Берлинската стена пред НДК беше „почистено“ от графитите си и измазано със сива боя.
По традиция завършвам с препоръка.
Ако познавате млади хора, които не помнят социализма, но са убедени, че тогава хората са живели по-добре, пуснете им латвийския сериал „Съветски дънки“. Препоръчвам го и на всички, които искат да разберат тоталитарния режим отпреди 1989 г., както и на онези, които имат нужда да си го припомнят. Липсата на свобода каква музика да слушаш и какви дрехи да носиш, ченгетата, които те следят навсякъде, корупцията и неравенството, които уж ги нямаше, насилието над личността...
Сериалът, съсценаристка на който е българката Теодора Маркова, е нещо като среща на „1984“ и „Полет над кукувиче гнездо“. И докато зрителят се чуди дали всъщност гледа комедия, или драма, го халосва по главата финал, който не се вписва в стереотипите за хепиенд и все пак е оптимистичен.
Винаги препоръчвам да ни ударите едно рамо, ако искате да ни четете и гледате. Защото благодарение на подкрепата ви съществуваме.