Слаби амбиции, непознаване на избирателите – мижав резултат

Когато парламентарните избори са толкова начесто, колкото през последните години, човек претръпва. И все по-малко се стряска от резултатите – както от прогресиращото раздробяване на парламента (в който за малко не влязоха 9 партии и коалиции), така и от поредната популистка партия, почти неочаквано преминала 4-процентовата бариера (в случая – партията на Радостин Василев МЕЧ).

Перспективите пред 51-вото Народно събрание

А не е да няма от какво да се стресне човек. Четири от деветте групи в новото Народно събрание („Възраждане“, БСП, ИТН и МЕЧ) са евроскептични и повече или по-малко проруски. Разделеното на две ДПС никога не се е славило с твърда геополитическа ориентация. Председателят на ГЕРБ нееднократно е показвал, че ако на някого не се харесват евроатлантическите му ценности, той има и други.

Така че алтернативите за съставяне на кабинет са няколко.

Първата е пореден нестабилен опит за проевропейско управление с участието на ГЕРБ и ПП–ДБ в коалиция било с ДПС – Доган, било с някоя от другите партии. След провала на кабинета на Николай Денков подобен опит от страна на ПП–ДБ трудно ще се прости от избирателите на коалицията. Още повече че няма основание да се очаква, че Пеевски няма и този път демонстративно да дърпа конците, независимо дали ДПС – Ново начало е формално в управлението, или не.

Втората алтернатива е ГЕРБ да се опита да състави правителство без ПП–ДБ. Това няма да е лесна задача, защото постигането ѝ включва още няколко партии и коалиции. На този етап Борисов изключва съвместно управление с „Възраждане“, а партията на Радостин Василев иска да участва в съставянето на мнозинство против ГЕРБ и ДПС.

Ако „Възраждане“ се опита да състави проруска коалиция без ГЕРБ и ПП–ДБ, в нея ще трябва да участва и ДПС – Ново начало, за да има тя мнозинство. А Костадин Костадинов едва ли би искал да получава публична подкрепа точно от Пеевски.

Вариант е и някаква форма на правителство на малцинството – със скрита подкрепа от страна на партии и коалиции, които уж са против, но когато се наложи, депутатите им услужливо не се регистрират за гласуване. Или гласуват предложенията на правителството, а после си намират оправдание.

И разбира се, отново може да не се състави редовно правителство, да имаме пореден служебен кабинет и поредни предсрочни избори.

Всъщност защо трябва да е така?

Ако има някаква изненада в резултатите от вота, тя е в избирателната активност, която е по-висока, отколкото на предходното гласуване на 7 юни 2024 г., макар да се очакваше тенденцията за намаляване на броя на отишлите до урните да се запази. И все пак едва малко под 39% от имащите право на глас са го упражнили, а останалите 61% не са.

За ниската избирателна активност има ред предпоставки: твърде честите предсрочни избори, липсата на перспектива някоя от политическите сили да управлява самостоятелно, съответно – безпредметността на голяма част от предизборните обещания, които поради липсата на подкрепящо мнозинство не могат да бъдат изпълнени.

Всичко това обаче е вярно само при наличие на изходната предпоставка, че гласуват има-няма една трета от избирателите. Ако някоя партия или коалиция успее да намери път към негласуващите, политическата картина в България може да бъде коренно различна. Но по нищо не личи това да се прави. Напротив, гласуването се е ограничило до твърдите ядра. С изключение на нововъзникващите популистки партии и ДПС – Ново начало. 

Когато не се поставят амбициозни цели и не се прави възможното те да се постигнат, а хоризонтът не стига много по-далече от носа, няма как да се очакват впечатляващи резултати.

Дори първата политическа сила – ГЕРБ – вече не си и поставя за цел да спечели повече от 50% от гласовете, за да може да управлява самостоятелно. Декларираната от партията цел, при чието постигане Бойко Борисов би станал отново премиер, беше едва 80 депутати – с 41 по-малко от необходимите за мнозинство. Друг е въпросът дали ГЕРБ изобщо иска да управлява самостоятелно.

ПП–ДБ от своя страна дори не дадоха заявка, че е възможно да спечелят изборите. Те се радват, че са на второ място, а не на трето или четвърто. Влязоха в кампанията с ясното убеждение, че няма да бъдат първи. И поставиха невъзможното за реализация условие да се избере равноотдалечен от всички партии премиер. А за тях не може да се каже, че не искат да управляват самостоятелно. Напротив – основният им проблем е, че няма други групи в парламента, които да споделят целите им.

Изобщо сещате ли се за послание от последната кампания, независимо на коя политическа сила, което да разбуни духовете? Да вдъхнови едни, да ядоса други, хората да говорят за него, да мотивира избиратели да отидат до урните? Сещате ли се за предложение – извън общото повишаване на доходите, – което да е насочено към представителите на определена социална група така, че да стигне до много от тях? Колко предложения за подобряване конкретно на вашия живот можете да изброите?

А междувременно в САЩ...

Докато в България се провеждат парламентарни избори, кандидатпрезидентската кампания в САЩ е в разгара си. Тамошният политическият пейзаж е различен от българския по ред причини.

Първо, политиката в Щатите е на практика двупартийна – не че не съществуват кандидати, които не са нито от републиканците, нито от демократите, но те нямат особени шансове. Второ, избирателната система е структурирана по коренно различен начин – от значение е не общият брой на гласувалите, а кой печели в отделните щати. Трето, самото общество и култура се отличават не само от българските, но и от европейските като цяло.

Като имаме предвид тези уточнения, политическите сили в България имат какво да научат от американските по отношение на провеждането на кампания. Особено предвид факта, че избирателната активност в САЩ през годините по-скоро нараства и е стигнала нива от около две трети от имащите право на глас.

На първо място, американските граждани не са тера инкогнита нито за политиците, нито за агенциите за изследване на общественото мнение (които никой в САЩ не нарича социологически). Избирателите са разделени в множество групи, всяка от които има определени типологични характеристики, ценности и интереси.

Няма просто жени например. Жените могат да бъдат млади или не, от предградията, от конкретен щат и населено място, с определена расова принадлежност, етнос, религия и пр. Или избирателите с латиноамерикански произход, които също не могат да се слагат под един знаменател. Имигрантите от Венецуела и Куба преобладаващо гласуват за републиканците, защото републиканците наричат демократите комунисти, а те точно от комунистите са избягали. На много чернокожи мъже пък им е трудно да гласуват за жена, била тя и чернокожа. И т.н., и т.н.

И демократите, и републиканците имат послания към определени групи и правят всичко по силите си тези послания да стигнат до своите адресати. В т.нар. колебаещи се щати буквално няколко гласа могат да бъдат решаващи за това кой ще стане следващият президент на САЩ. Затова кампаниите се опитват да стигнат до всеки.

Един от най-оспорваните щати е Пенсилвания. И макар евреите да са едва 2% от населението на страната, и републиканци, и демократи правят всичко по силите си да говорят с всеки евреин в щата и да спечелят гласа му.

И Доналд Тръмп, и Камала Харис се стараят да привличат максимален брой избиратели, макар и по различен начин. Тръмп избягва да излиза извън зоната си на комфорт и предпочита да се заобикаля с аудитория, която подкрепя – и усилва – посланията му. Харис от своя страна се опитва в максимална степен да компенсира факта, че избирателите не я познават добре, и не пропуска възможност да се представи – дори на територията на „вражеската“ телевизия Fox. Защото знае, че е в по-слаба позиция, и за да победи, трябва „да се вдигне за косата“.

Кандидат-президентката на демократите дори участва в телевизионна дискусия с избиратели, които още не са решили дали и за кого да гласуват. По време на дискусията ѝ се наложи да отговаря както на гласоподавателка, защитаваща палестинците, така и на еврейка, притеснена от антисемитизма в американските университети. И направи всичко по силите си отговорите ѝ да не отблъснат нито една от двете, колкото и трудно да изглежда това.

Какви са българските избиратели?

В България за избирателите обикновено се говори в много мъгляви категории, често натоварени с негативни конотации – „жълтопаветници“, „гербаджии“, „националисти“, „турци“, „роми“ и пр. Още по-мъгляво е възприемането на имащите право на глас като някакво единно цяло. То се изразява в твърдения, че българите са по дефиниция консервативни или пък че „не са готови“ за някоя по-либерална промяна.

Социологическите агенции правят по-детайлни разбивки на гласоподавателите – например по пол, възраст, населено място, образование, както и за кого са гласували на предишни избори. Но от техните анализи не следва особена промяна в поведението на политическите сили. Сякаш е природен факт, че едни гласуват така, други иначе, а повече от половината изобщо не гласуват.

Да вземем негласуващите. На последните избори най-малко са гласувалите в областите Сливен (28,78%), Кърджали (29,93%), Шумен (30,85%), Пловдив-окръг (31,71%). В София пък има значителна разлика между 23-ти МИР, където до урните са отишли най-голям дял избиратели спрямо цялата страна – 46,61%, и 24-ти МИР, в който бюлетина са пуснали едва 31,65%. Какви хора живеят на тези места? Какви са проблемите им? Защо около 70% от тях се чувстват непредставени?

Да се познават различни групи избиратели с техните ценности, интереси, страхове и надежди – без да се стига до типичната за САЩ детайлност – не е невъзможна задача. Не е нито твърде скъпо за джоба на парламентарно представените партии и коалиции, нито прекалено сложно да се направят количествени и качествени изследвания, чиито резултати да хвърлят светлина върху потенциалните гласоподаватели. И да се предложат решения за адекватни послания към тях.

Отказът да се опознаят избирателите стига до степен, в която те практически са все по-малко парламентарно представени. И макар по данни от 2023 г. над 60% от българските граждани да смятат, че демокрацията е най-добрата форма на управление, а към март 2024 г. около 60% категорично да подкрепят европейската ориентация на страната ни, рисковете за геополитически завой към Русия се увеличават.

Най-лесно е цялата отговорност да се прехвърля върху избирателите и те да бъдат обвинявани, че не гласуват, с което не само не си защитават интересите, а и увеличават тежестта на контролирания вот. По-трудно е да се намери път към тях, да се убеждават, да се предложат решения на проблемите им, да се дадат отговори на страховете им.

Трудно е, но е необходимо. Защото продължаването на поредицата от предсрочни избори не е най-лошото, което може да се случи. По-лошо ще е да се докараме до диктатура, в която изборите вече няма да имат съвсем никакво значение.