Здравейте, Нева,

Ако отговорът на въпросите за Живота, Вселената и Всичко останало е 42, то 84 какво е? Същото, казано с повече думи? Или пък е допълнителното знание на… третото око например? Или прост отговор на Оруел: ако знаеш много – лошо ти се пише? Нямам история с този въпрос. Нямам и история с отговора му. Но съм сигурна, че ако се повозя на автобус 84, ще чуя много истории, които може да са едновременно и въпрос, и отговор.

Е.

Това писмо дойде при мен към края на 2019 година, когато бях в Испания и се готвех да прехвърча през няколко други държави, преди да се върна в България. Колко хубаво, казах си: 84 е автобусната линия от летището в София – прибирам се, пускам се по продължението ѝ два-три пъти и си водя записки. Репортаж от задните седалки, прашна романтика, пътникопотоци и перфоратори, „билетче за проверка, моля“ и снимки през прозореца. Кацнах в София на 11 март 2020 г., а два дни по-късно пандемията ни вкара в окопите. Оттогава почти не съм се качвала на автобус и всеки непознат в радиус от три метра наоколо ми създава усещане за тълпа. (Веднъж преведох разказ от кубинеца Алексис Диас-Пимиента, в който един автобус се претъпква до степен човешкото му съдържание да се превърне в неразбиваем монолит… – ей такова усещане за тълпа.)

При това положение авантюрата с наземния транспорт скоро няма да я бъде, но какво да правим, като 84 още ме влече? Има нещо харизматично в това число, нещо необяснимо дружелюбно – хем голямо (каквото и да е, което е 84, не е малко, било то кифли с мармалад, или удари с камшик), хем скромно (в народните песни, колумбийските романи и обикновените хиперболи многото започва от 100). Родена съм на 4-ти, учила съм в 8-мо, тази година ставам на 48 – комбинацията си е направо лична. Защо не се поровя около 84, без да излизам от къщи? (Някога, когато интернетът беше млад, пуснах търсачка с името си и от всичко излязло едно особено ме порази: корабът „Нева“, пълен с ирландки, осъдени на изгнание в Австралия, който се разбива недалеч от Тасмания на 13 май 1835 г. Не знам, в живота често стигаш до нетърсени неща, които отгоре на всичкото и никъде не водят. Но когато това става без бързане и принуда, по собствени безцелни пътечки, поне не те е яд.)

В редичката с естествени числа 4 се намира между простите числа близнаци 3 и 5… а техният сбор дава 8. Ако съберем 8 и 4, ще получим 12 – едно от най-обичаните и често използвани във фолклор, религии и делнични ситуации числа. Друго такова, даже още по-любимо на света, е 7 – ако умножим с него 12, ей ни пак на 84. И така нататък до премала. (Истината е, че четните числа не ми допадат, колкото нечетните. Това със симпатията към чифта или тека си е цяла сюжетна линия в психологията, а и в маркетинга. Аз си мисля, че четното ме смущава, понеже е въплъщение на симетрията, а „симетрията е враг на хармонията. Симетричните изображения са част от една реторика на пустотата, безпокойството или откровената тревога. Рядко ще попаднем на симетрични кадри от филми, освен ако не са на ужасите…“. Незабравими думи на режисьора Начо Вигалондо, автор и изпълнител на една от любимите ми късометражки, „7:35 сутринта“, и живо доказателство, че с пет пари, шепа приятели и хубава идея спокойно се стига до номинация за „Оскар“.)

През 1984-та – високосна и започнала в неделя! – макинтошите и крекът излизат на пазара, оповестено е откриването на ХИВ, основава се „Сирк дьо Солей“, „Париж, щатът Тексас“ печели „Златна палма“ в Кан, Светлана Савицкая става първата жена, излязла на „космическа разходка“, а Лихтенщайн – последната страна в Европа, която дава право на жените да гласуват. Ама разбира се, че това не е обща култура, а гмуркане в страницата за съответната година в Уикипедия, и разбира се, че пропускам огромния брой кръвопролития и злополуки за същия период – някъде прочетох следната формулировка: историята на човечеството е история на насилието. (Между другото, през 2021-ва Уикипедия навършва 20 години. Едно време писах за още начинаещата ѝ тогава българска версия и направих анкета с редакторите – в отговор на въпроса за многото знаене, Е., ще повторя един от тях: „Вярвам в това, което казва Сун Дзъ – че колкото повече знаеш ти, толкова по-малко знае твоят противник.“)

84 е атомното число на полония. Полоният, освен че е страшно радиоактивен и се ползва за отровителство от съвременната руска държава, е кръстен на Полша, родината на открилата го Мария Кюри, една от все още малкото жени с „Нобел“ (но пък с два – и за физика, и за химия). В чест на Полша впрочем е кръстен и Полоний, съветникът на краля от „Хамлет“, известен с реплики като „В сърцето си със скоби от стомана / приятеля изпитан приковавай, / но дланите недей да си протриваш / от ръкостискания с още голи, / недоизлюпили се запознанства“. И със своето финално „Убиха ме!“. Отзвук от него има в „Криворазбраната цивилизация“, където то звучи като „Уби ма!“. (В екранизацията по Войников нещата протичат така: Илия Добрев в ролята на любителя на българщината и „питието“ Митю бодва лекичко със „сабията“ си Георги Калоянчев в ролята на „апостола на мнимата цивилизация“ Маргариди: „Муш!“… „Въх, уби ма!“, изрича Калоянчев и се строполява. Това е един от най-прочутите диалози в нашето кино, от което, ако се замислите, най-цитираните фрази са в триъгълника между просташкото, тарикатското и битовото.)

В Пенсилвания има миниатюрно градче на име Ейтифор (Eighty Four). Докато Земята се завърта около Слънцето за година и нещичко, Уран прави същото за 84 по толкова. Освен това 84 е телефонният код на Виетнам. Попитах Ан, главната редакторка на „Тоест“, която е родена във Виетнам, какво би произнесъл при вдигането на слушалката произволно набран човек. Надявах се на нещо по-така (ето, на италиански се отговаря с думата за „готово“, pronto), но излезе, че и там казвали „ало“. (В американските филми впрочем, ако някой от героите трябва да набере или даде телефонен номер, ползва фалшив, който започва с 555. Защо ли? Ами защото, като видят номер, хората изпитват неудържим подтик да се обадят. И ако номерът е истински, някой клетник може с десетилетия да получава обаждания, предназначени за ловците на духове например. Неотдавна интервюирах приятел, който постави една от пиесите, преведени от мен. Попитах го помни ли нещо по-специфично от работата по нея, а той каза, че в текста имало телефонен номер, на който просто не могли да устоят и на една репетиция звъннали. „И някой ни вдигна!“).

„Някой, който се шляе“ е отговор на въпроса „Как бих нарекла това, което пиша в момента“ (както и заглавието на книга от Хулио Кортасар, починал през 1984-та). А 84 може да бъде отговор на каквото си пожелаете. Между нещата безспорно има връзки. Това, което е спорно, е какво значат те (и могат ли изобщо да значат). Знанието ни борави с толкова малко елементи, че неизбежно се натъкваме отново и отново на едни и същи от тях, и ето ви съвпадения, и ето ви странни работи. „Но удивителното всъщност не е, че стават необичайни неща, а че ги забелязваме“, както се казва в „Съвпаденията и смисълът на живота“ – една удивителна статия на Джули Бек от The Atlantic, която е добре да забележим.

Една вечер 19-годишният Дъглас Адамс седи в Инсбрук и ужасно скучае. Сред вещите му е и „Пътеводител на европейския стопаджия“ на Кен Уолш. Десет години по-късно Адамс вече е познат и обичан писател и праща на Уолш благодарствено писмо, свързано именно с онзи момент на унило витаене в Австрия: „Когато звездите изгряха, си помислих, че някой трябва да напише „Пътеводител на галактическия стопаджия“, защото небето изглеждаше далеч по-притегателно от всичко около мен.“ На 11 май се навършиха 20 години от смъртта на Адамс, който измисли компютъра „Дълбока мисъл“ и неговия многозначителен отговор 42. А на 25 май честваме 20-тия Ден на хавлията – най-насъщното притежание на хората с планове за Космоса. Така че грабвайте хавлиите, пускайте се на каквито пътешествия можете и искате – и без паника!


„Говори с Нева“ е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни