Слуховете за смъртта на американската мечта са силно преувеличени

Часът е 19:10 и температурата на въздуха е близо 30 градуса. Въпреки това упорито стоя на верандата, преди да потеглим за вечеря, а не в климатизираната къща. Защо? Ами защото съм в Америка и къщата, където спя, има предна веранда – точно като тези, които съм гледал стотици пъти по филмите и за които съм чел в още десетки книги. 

Отляво съседите обсъждат омара, който са купили и трябва да сготвят, докато котката Лесли се катери по парапета, после пада от него и набързо бива прибрана вътре. Отдясно майката явно приключва работния ден, затваря лаптопа и привиква мъжа си и сина си от съседите, за да сядат да вечерят. 

Всичко наоколо продължава да ми се струва сюрреалистично, въпреки че вече сме тук от два дни. Ако кажа още веднъж, че нещо е „като по филмите“, приятелите ми вероятно ще спрат да се забавляват с тази тъпа фраза и ще вземат бейзболната бухалка… като по филмите. 

Вашингтон

Америка е такава, каквото си я представях. Дори столицата Вашингтон, която, както ще се убедя по-късно, е всичко друго, но не и типичният американски град. Обликът, атмосферата, външният вид и облеклото на хората могат да се сменят през две преки. От съседите ни, които толкова се вписват в стереотипа за живеещата „мечтата“ средна класа, че чак е банално, до отрупания с боклуци паркинг на няколко преки от къщата ни, където виждаш онези развалени зъби, петна по кожата и неадекватно поведение, които недвусмислено ти говорят за проблема с наркотиците в САЩ, ставащ все по-драматичен с всяка изминала година. 

Но да погледнем малко по-ведро. „Добре че сте дошли първо на Източния бряг, защото вие в Европа сте свикнали да се разхождате“, ми казва Кайл*, с когото се запознаваме в един бар същата тази вечер. Американец, който знае къде е Пловдив. Да, не се шегувам! Бил в Гърция и оттогава му станало любопитно, затова четял за Балканите. 

Стереотипите са тъпи. Мисля, че съм напълно убеден в това, но с всяко следващо пътуване се убеждавам все повече. И все пак между Европа и САЩ има разлики. Дори между Европа и доста европейски изглеждащия Вашингтон. 

Да започнем с цените. „Едно от най-неудобните неща тук е, че цената, която виждаш в менюто, не отговаря на финалната“, обяснява Младен Петков, български журналист, който от години живее и работи в САЩ. Да вземем например една бира. Според менюто или дъската, закачена над бара, тя струва 9 долара. Скъпо, но поносимо. Само че в сметката ти далеч не е толкова. Първо добавяш данъка, който не е калкулиран, след това слагаш и задължителния или незаобиколимо препоръчителния бакшиш, който в последните години е 18, 20 или дори 22%. И така цената на една бира в заведение в САЩ задминава драстично и най-скъпите европейски градове, като Лондон, Стокхолм и Созопол**. Темата за храната изобщо няма да я повдигам – фастфуд или плащаш със затворени очи. 

Вашингтон няма някакви емблематични ястия, но предвид размера и статута му това е по-скоро обяснимо. Столицата на най-великата сила в света всъщност изобщо не е голям град. Целият център се обхожда пеша, задръстванията са само в час пик, и то напълно приемливи, а вечер в делничен ден навън няма особено много хора. 

Като говорим за емблематични ястия обаче, е време да се насочим към следващата точка – дома на чийзстейка – Филаделфия, щата Пенсилвания. И съвсем закономерно барманката във Вашингтон се оказва именно оттам. „Как се разбирате изобщо в Пенсилвания?“, питам я аз. Все пак това е един от най-разделените щати, един от тези, които определят изхода от изборите в последните години. „Ами хората, които живеем в града, и тези, които живеят в селата, сме много различни – обяснява тя. – И сме си свикнали така. Иначе аз не се притеснявам за ноември – живели сме го веднъж, ще го преживеем пак.“

И в този момент за последен път някой ми спомена Тръмп по време на пътуването ни. Хората по крайбрежията предпочитат да го игнорират. Явно защото „веднъж са го живели, ще го преживеят пак“. 

Филаделфия

„Във Филаделфия винаги е слънчево“, гласи заглавието на онзи безсрамно неполиткоректен, но и неприлично смешен сериал. И наистина, слънцето на 4 юни го доказва. Термометрите показват над 30 градуса. Чао, Вашингтон, здравей, Америка! 

Филаделфия представлява амалгама от стари небостъргачи, чисто нови небостъргачи, квартали с ниски къщички, графити, симпатични веранди и гета, в които е силно препоръчително да не стъпваш, както ни информира таксиметровият шофьор, при когото се качваме от гарата. Той е от Таджикистан, тук е от две години. Какво може да препоръча във Фили? „Ами то тук няма много неща за правене, само работа, работа, работа.“ 

30 минути по-късно: абсолютен контраст. Запознаваме се с Джейми и Шарън, които пият бира на рууфтоп бара на сградата, в която сме отседнали. Тя живее в Ирландия, но се е прибрала в родната Пенсилвания за няколко седмици. „Ама защо сте само един ден тук, няма да ви стигне изобщо! Фили е супер, ей сега ще ви кажем къде да отидете.“ Два свята – една мечта. 

Фили не само ти разказва историята на САЩ от генезиса на американската държава и краткия период, в който градът е бил столица, но ти я и показва – през улиците, за които пее и Брус Спрингстийн, и през усещането, че този симпатичен и цветен град в същото време е далеч от своя зенит и от прогреса, на който се е радвал преди десетилетия.

Ню Йорк 

И тъй като споменах истории – следващата ни дестинация е вдъхновила повече истории от всяка друга. Start spreading the news, взимаме автобуса и потегляме към Empire State of Mind. 

Какво има неказано за Ню Йорк? И как да опиша динамиката и необятността му по-добре от Били Джоел, Франк Синатра и Нас? Трудно, затова нека опитаме с един маршрут за разходка: слезте от влака или от автобуса сред тълпите в Централен Манхатън, вземете си метрото до Чайнатаун, минавайки през няколкото останали улици на Малката Италия. Оттам тръгнете по Уолстрийт и се разходете пеша до пристанището, от което потеглят корабчетата за Статуята на Свободата. След като акостирате обратно, минете пеша по Бруклинския мост и си вземете метрото, за да отидете да поплажувате на Кони Айлънд. 

Ню Йорк не е град, Ню Йорк е свят. И в този свят блясъкът на небостъргачите и умовете съжителства със сенките на престъпността и плъховете по улиците. 

Ню Йорк е град, в който всеки си е на мястото, но никой не е у дома. Освен Фран Лебовиц, разбира се. С всяка изминала година Голямата ябълка става все по-скъпа и по-населена, а свързването на двата края – все по-сериозно предизвикателство. Но това не спира хора от цялата страна и от всяка точка на земното кълбо да пристигат тук, решени да успеят. Защото ако успеят тук, ще успеят навсякъде, както ни напомнят Алиша Кийс и Джей Зи. 

Сред тях са също Кирим от Лондон и Матрик, който е в Ню Йорк заедно с майка си Ема. Матрик свири на чело, и то виртуозно. Кирим пък е брилянтен пианист. Срещаме ги в Сентръл парк, където Матрик изпълнява всяка музикална поръчка – от Бритни Спиърс до „Лед Цепелин“. Кирим си търси пиано. Чувал е, че някакъв човек обикаля с пиано на колела из парка, но още не го е срещал. Докато не го срещне, можем да се наслаждаваме на творчеството му само в социалните мрежи. Или когато му отидем на гости в Лондон. Но засега тримата остават в Сентръл парк, заобиколени от случайни минувачи, катерички и врабчета, които щъкат и прелитат наоколо, и миризма на джойнт и свобода във въздуха. 

Само на няколко метра оттук са едни от най-големите и емблематични сцени в света. Да, за Бродуей става въпрос. Лин-Мануел Миранда е създал помоему първия пост-Андрю Лойд Уебър мюзикъл – „Хамилтън“ няма нищо общо с класическите мюзикъли на Бродуей, нито пък с начина, по който сме свикнали да бъде разказвана историята на САЩ. Но има много общо с една от най-важните спойки на обществото тук, градяща мостове между различни хора, общности и етноси – музиката. В „Хамилтън“ тя е толкова великолепна, хореографията – толкова безупречна, а диалозите така балансирани между фактите и хумора, че не отделяш очи и уши от сцената в продължение на два часа и половина. 

След като видиш мюзикъл на Бродуей, няма как да пропуснеш и друг стожер на поп културата – вечерната (late night) телевизия. Американската телевизия не е като европейската. Знам, че не откривам топлата вода, но заснемането на едночасово шоу за час и двайсет минути с такъв синхрон между седемте камери, операторите, публиката и стейдждиректора е впечатляващо. А Стивън Колбер е точно такъв пич извън ефир, какъвто е и на екрана. Да живее Стивън, да живее Late Show, да живее и театър „Ед Съливан“! 

Ню Йорк едновременно те зарежда както никой друг град и те изморява както никое друго място на планетата. Ню Йорк се преживява, не се разказва. Затова спирам дотук. И ви прехвърлям на север към държавата, от която Ниагарските водопади се виждат по-добре. 

Торонто

Торонто е симпатичен град, но бледнее пред Ню Йорк. 

(Дали не съм обречен да казвам това за всеки град, който посетя занапред?)

Иначе разликата между САЩ и Канада в динамиката на живота, усещането за сигурност и спокойствие, както и в цените е голяма. А и стереотипът е верен (въпреки че стереотипите по принцип са тъпи, както вече споменах) – канадците наистина са изключително отзивчиви и мили. И как да не са – един от най-високите стандарти на живот, безплатно здравеопазване и изключително ниско ниво на престъпност, особено в сравнение със Съединените щати. 

„Живея в Канада, защото съм по-лява“, казва Ели, дошла тук преди 31 години. Гостува ѝ нейната приятелка Лили, която живее в Калифорния – „едно от малкото места в САЩ, където има вкусни зеленчуци“. Двете приятелки са завършили заедно във Враца, а в началото на 90-те успяват да емигрират в Канада по точкова система.

Сега се срещат в Торонто, за да отидат заедно на българския фестивал „Фолклорен водопад“, който се провежда на Ниагара. „Не показност, демонстрация или фалшив патриотизъм, а истинска любов към българския фолклор, приятелите и Родината“, написаха през 2023-та организаторите. Не фалшив патриотизъм, а точно любов към родината блести в погледа на българите в чужбина, когато говорят за спорадичните си прибирания в България. 

Иначе Канада си е една леко вълшебна държава, в която животът си върви по свой чак дебилно спокоен и оптимистичен начин. Дори когато хората се натъкват на трудности.

Историята на Тери Фокс го доказва. „Извинявайте, че няма да мога да продължа да тичам“, казва той само месеци преди кончината си през 1981 г. Тери се сблъсква с диагнозата рак през 1977 г., когато е само на 19. Скоро губи и крака си. Ракът обаче не го спира да се изправи и да изтича 5373 километра с протеза, за да събере пари за борбата с онкологичните заболявания. Той тича 143 дни, преди коварната болест да го спре и впоследствие да отнеме живота му едва на 22. В последното си публично изказване, типично по канадски, Тери Фокс се извинява, че няма да може да продължи да извършва нечовешките си подвизи. В тази вълшебна по свой си начин държава всички се извиняват. И живеят добре. 

Бостън

Жителите на Масачузетс, от друга страна, имат славата на едни от най-грубите американци. На посетителите от Източна Европа ни е малко трудно да го забележим, честно казано, а и в средата на юни властва такава еуфория покрай мача на „Селтикс“, че място за негативни емоции няма. Масачузетс, подобно на Мейн и повечето щати по Североизточното крайбрежие, е известен със своята морска кухня и по-конкретно с омарите. Така нареченият lobster roll е най-популярната бърза храна в Бостън и околията от десетилетия. 

Приятелка, която е учила в първия град на САЩ, ми препоръчва къде да пробваме прословутите сандвичи. По нейно време – тоест преди има-няма 10 години – той е струвал 8 долара. Днес е… 40. Пък едно време затворниците в Бостън са протестирали, защото са ги хранили само с омари, „тези огромни хлебарки от океана“, както ги нарича Джеремая. Той е гид в един от най-старите градове в САЩ. 

От него научаваме повече и за прословутото преследване на вещици в Сейлъм през XVII век. Покрай няколкостотин невинни жени, пострадали от поредната човешка лудост, са си заминали и две кучета, които също са били обвинени и осъдени за вещерство. 37 котки също са били обвинени, но след това са оправдани… Че кой би се отварял на котка? 

И така в шеги и закачки нашето пътуване върви към своя край. Америка днес е изправена пред много трудности и предизвикателства, но слуховете за смъртта на американската мечта са силно преувеличени. Емпайър Стейт Билдинг все така блести отвисоко, а хората вярват в по-доброто утре.

* Поради вродена невъзможност за запомняне на имена и високоалкохолните бири, които консумират в САЩ, някои имена в този разказ са налучквани, тъй като авторът е забравил истинските. 

** Алтернативното заглавие на този текст беше „Почти като Созопол, ама малко по-скъпо“. Следващ пътепис – Созопол!