Ти всъщност къде си?
(Сборен въпрос от познати и непознати, редовно задаван в различни варианти)
Веднъж Анатолий Приставкин почука на вратата и влезе в стаята ми, без да изчака отговор. Да, той знаеше, че това е моята врата, и не, не помня какво е имал да ми казва. Жалко, защото Приставкин е авторът на една от най-впечатляващите книги, които съм чела – „Пренощува облачето златно“, а по онова време беше съветник на Путин „по въпросите на помилването“, та сигурно е имал куп интересни истории за разказване. Типична неслучка, която обаче не мога да забравя, защото… така де, Приставкин бързаше нещо да ми каже!
Собствена стая е краткият отговор на въпроса „От какво има нужда една жена, за да се занимава с литература?“ и 90 години след като Вирджиния Улф го формулира, аз мога да потвърдя, че е съвсем актуален и важи и за жените, и за мъжете, и за литературата, и за друго. Вратата от горния абзац, която се отвори без покана, се намираше в една от двете стари къщи на шведския остров Готланд, където се помещава Балтийският център за писатели и преводачи – една от няколкото европейски литературни „комуни“, както ги наричам в добро настроение (в други случаи са „резервати за таласъми“), където срещу символично заплащане човек може да се оттегли за 2–3–5 седмици и да се посвети на текста, по който работи в момента. Пълно спокойствие, бърз интернет и книжни събратя, с които се засичаш в общата кухня и разменяш подправки, идеи, изрази, чудатости и истории, които често не е ясно за какво служат, но остават да се въртят в душата и да предизвикват невидими промени.
И в тези места, както в другите, има силни и слаби периоди, големи открития и малки недоразумения; с някои хора се забравяте, докато още съжителствате, а с други се сприятелявате завинаги. Едно обаче е специфично и неизменно: вашата професия ви задължава хем да си седите вкъщи, хем да общувате наситено със света, което тук ви се удава по славен начин.
Та ето къде съм в момента (както всяка година за по месец): в Европейския преводачески колегиум в Щрален, Германия – най-големият и най-старият, корабът майка на преводаческите убежища в света, с близо трийсет собствени стаи и всякакви допълнителни дейности. Например ежегодна голяма награда за превод на немски или периодични семинари за преводачи от немски от всички страни, които работят по една и съща книга: събират ги с автора и настава трескаво, вълнуващо четене, писане и тълкуване заедно, радостта от което ми е трудно да обясня на възрастен, но пред дете бих оприличила на лунапарк.
В Щрален в кухнята си говорим за royalties (процентът от продажбите на книги, който се полага на преводача след надхвърлянето на определен брой пласирани екземпляри) – повечето никога не сме получавали. Сержиу от Бразилия казва: „Ами аз само от двама вземам по нещо от време на време… Фройд… и Маркс.“ Избухваме в смях. Хелги от Исландия се обажда: „На Маркс това нямаше да му хареса.“ Сержиу парира: „Обаче на Фройд – много.“
Пак там Мартина от Аржентина ми разправя, че в края на 70-те семейството ѝ, което тогава живеело в Германия, набързо стяга багажа и отива на Слънчев бряг за по-евтино. Тя тогава е 8-годишна и от България помни само как татко ѝ и брат ѝ решават да проверят има ли други аржентинци на плажа, и тръгват покрай водата с възгласи ¡Boludo! (една от най-употребяваните жаргонни думи на аржентински испански, която може да значи всичко от „тъпак“ до „братò“), а те с майка ѝ засрамено тътрят крака след тях. Холандецът Куус ми обяснява как по неговите ветровити краища, човек преди да излезе на безцелна разходка с колело, обикновено преценява посоката на вятъра, за да избере и посоката на излета си: на отиване да е срещу вятъра, на връщане – с него, за по-лесно. Аня Кооц, скъпа приятелка и спец по комиксите, започва в Щрален Напълно видими, серия от портрети на преводачи, в които ни дава думата и предния план…
И от други литературни домове пазя купища откъслечни топли детайли – на Родос с Ана и Андреас пеем с цяло гърло Мана-мана в някаква кола под наем (парчето впрочем е италианско, отпреди „Мъпетите“ и има откачена история, която си заслужава да се прочете); в испанското градче Тарасона Хуан Мануел казва на мен и гръцката ми колежка, че винаги се е прехласвал пред посвещенията в книгите, особено ако в тях екзотични имена подсказват сърдечна близост със света – няколко години по-късно в превода му на Вергилиевите „Буколики“ посвещението гласи: „На Нева Мичева и Ефи Янопулу, които са горският въздух“…
Едно от любимите ми места е преводаческата къща Лорен в Швейцария – десет стаи, горски пътеки и зашеметителни залези, – където езиците се смесват с такава лекота и честота, че Вавилонската кула все едно не се е случвала (снимката по-горе е от бюрото ми там; книгата е закрепена на пюпитър, един от свещените предмети в нашата професия). Меган, която говори чилийски испански, превежда на американски английски и отскоро живее в Цюрих със съпруга си (той изследва някакво драматично историческо развитие в генотипа на игликите), ми показва татуировката си: малък чертеж на дама (от онези, тебеширените квадрати на асфалта, в които хвърляш камъче и скачаш)… заради Кортасар, разбира се.
Марко, който се грижи за благоденствието на гостите (ако ти трябва нова крушка, получаваш я от него; ако в банята ти пролази паяк, викаш го на помощ), си спомня как с Рут берели диви аспержи в Тоскана: „Много дъхави, обаче трябва да се пазиш от пепелянките…“ Литовката Рут работи по книга за Хаим Сутен – когато я попитат какво превежда (а този въпрос при нас идва веднага след „Как се казваш?“), изрича името му с въпросителен тон, неубедена, че питащият ще се сети. Като ѝ казвам, че съм го чувала покрай Модиляни, оживено отговаря: „Амедео! Те са приятели!“ Сара от Париж разказва за бившето гадже на братовчедка си, което било фризьор на Мирей Матьо – веднъж се опитал да промени фамозната ѝ прическа „на паничка“ и от цял свят завалели протестни писма от стресирани почитатели.
Оплаквам се на Тони от Барселона, който превежда Жан Кокто, че под пелената от дъжд в Интерлакен не съм успяла да видя близкия връх Юнгфрау, а очите му изведнъж стават мечтателни и той казва: „През 70-те беше, пътувах с раничка из Швейцария, бях стигнал до Интерлакен и гледам: казино. Пък аз никога не бях влизал в казино. И влизам. А срещу мен – Елизабет Тейлър и Ричард Бъртън. Ооо! Колко красива беше тя! А той… и той колко красив!“
През нощта превеждам за пари един несвързан текст, пълен с чуждици. Опитвам се да вникна в думата glamour, за да видя „блясък“ ли да стане, какво ли, и изведнъж откривам, че идва – през grammar – от гръцкото граматике, владеенето на четмото и писмото. Образованието е шик! И е огромно удоволствие да ида в кухнята към три и да заваря друга нощна птица, с която да споделя това, без да се чувствам луда. Нощната птица е Донал (ирландският вариант на „Даниел“ – той толкова е свикнал да го поправят в Шотландия, където живее от дете, че понякога сам се нарича „Доналд“) и докато гризем замислено шоколад, чувам от него за едно ирландско емигрантче в Глазгоу, изправено за наказание в ъгъла, което отчаяно се моли да не го сполети бой с каиша по дланите… Моли се пред репродукцията на Мона Лиза на стената, убедено, че това е Богородица.
И така нататък, и така нататък. Защо се ходи по такива места ли? Защото някои професии те принуждават да се преобличаш в различни животи и тази е една от най-практичните възможности да го правиш. Обменът на познания и познанства е шеметен и дори дреболиите са от полза, защото са нови дреболии. Тихо е и няма нужда да обясняваш какви ги вършиш, с часове затворен в стаята си, защо обядваш в пет следобед и си толкова измъчен от въпроса да сложиш или не бележка под линия. Утешително е след всички удари с каиша на ежедневието по дланите на призванието да знаеш, че някъде вълненията ти са у дома си, потребностите ти са разбираеми и никой не пита за какво служи културата, няма ли нещо по-практично, с което да се занимаваш, и за какъв дявол ти е да учиш нов език на 45. Също така: собствената стая е велико благо, но постоянният адрес е силно надценен.
ПП. Понеже ми се ще този текст да е и подкана към повече хора да се огледат за спирки извън обичайните си маршрути, държа да спомена с добро още няколко дома за преводачи и писатели, малката възхитителна Къща за литература и превод в София, както и факта, че възможности за творчески престой с различна продължителност има не само за литератори.
Заглавна снимка: Нощен изглед към стаите на преводачите в къща „Лорен“ в Швейцария; фотограф: Нева Мичева
