Социалната дистанция – в епидемиологичен и социологически смисъл

Едно от най-често употребяваните словосъчетания в последните седмици и месеци е „социална дистанция“. Когато ни призовават към нея, искат от нас да си стоим вкъщи, когато е възможно, да не се събираме по групи, да пазим дистанция от 1,5–2 метра от хората, с които се разминаваме на обществени места или с които чакаме на опашка. В този смисъл социалната дистанция си е физическа дистанция. Какво ѝ е социалното?

Първият възможен отговор на този въпрос е, че епидемиологията работи основно с изследването на бактерии, вируси, паразити. Но в полето ѝ влиза и изследването на човешкото поведение, доколкото е свързано с разпространението на заразите. За разлика от реенето на вирусите, поведението на хората в обществото може да се определи като социално.

Ако се обърнем към класическата социология, може да намерим и друго обяснение, макар че епидемиолозите едва ли го имат предвид. Според немския социолог Макс Вебер, сочен за един от „бащите на социологията“, дадено човешко действие е социално, когато е ориентирано по смисъл към други човешки индивиди. Следователно ако аз съзнателно спазвам физическа дистанция, за да предпазя другите или себе си от тях, тази дистанция е социална.

От близо век обаче в социологията под социална дистанция се разбира нещо съвсем различно: колко близо или далече хората допускат до себе си представителите на едни или други социални групи. През 20-те години на миналия век американският социолог Емъри Богардус предлага 7-степенна скала за измерване на социалната дистанция, която впоследствие претърпява множество вариации. Скалата на Богардус се използва за измерване на равнището на дискриминация най-вече на основата на етнос, раса или религия, но и по други признаци.

У нас един от изследователите на социалната дистанция от дълги години е социологът Алексей Пампоров. В книгата си „Социални дистанции и етнически стереотипи за малцинствата в България“ той представя най-известните варианти на скалата на Богардус, както и множество критики към тях. Ето една от най-популярните вариации на скалата:

1. Бихте ли сключили брак с …?
2. Бихте ли имали като постоянен приятел …?
3. Бихте ли работили рамо до рамо в един офис с …?
4. Бихте ли живели в съседство с няколко семейства …?
5. Бихте ли имали … просто като познати, с които да разговаряте?
6. Бихте ли оставили … да живеят извън квартала ви?
7. Бихте ли оставили … да живеят извън страната ви?

Съществуват и версии на степените на социална дистанция, които се опитват да им придават физически измерения – например разстоянието между един човек и брачния му партньор е нула метра, съкварталецът е на един километър, а онзи, чиято смърт човекът желае – на 100 000 километра, образно казано.

Как ще модифицираме скалата на Богардус, зависи от това какво се опитваме да разберем. Класическият ѝ вариант например не дава яснота за статусните разделения. Наскоро публикувано изследване на „Алфа Рисърч“ под ръководството на проф. Евгения Иванова използва версия на скалата, която компенсира този недостатък. От резултатите става ясно, че близо 18% от пълнолетните етнически българи у нас, които са православни, неопределящи се в религиозно отношение или атеисти, биха имали ром за колега. И само 3% – за шеф. Дистанцията и с брачния, и със сексуалния партньор е нула метра, но има сексуални партньори, с които мнозина не биха искали да се покажат пред обществото – секс работници, хора от същия пол, транссексуални, хора от друга раса и т.н. В този смисъл липсата на физическа дистанция не означава липса на социална.

Как пандемията от новия коронавирус се отнася към социалните дистанции в социологическия смисъл? Дали потвърждава старите и създава ли нови?

Не може да се отговори прецизно на тези въпроси, без да се направи изследване. И без изследване обаче могат да се откроят някои стари и нови разделения и дискриминационни нагласи.

Първата дистанция, която епидемията донесе със себе си, е спрямо китайците. И спрямо хората от азиатски произход, чиито черти приличат на китайски. Причината за отбягването на китайци и други азиатци е ясна – самият вирус тръгна от Китай. Само че страхът от китайци бързо се еманципира от истинската опасност и заживя собствен живот.

Хората започнаха да ги отбягват – първо в азиатски страни като Тайланд и Малайзия, не след дълго дори в САЩ. И то дълго преди САЩ да започне да предприема каквото и да е за овладяване на заразата. Особено ако и кашлят, независимо от какво кашлят. И независимо че например огромната част от хората в китайските квартали в САЩ не са били в Китай от години. Множество китайски ресторанти и магазини останаха празни. И до ден днешен хората, които приличат на китайци, са масово отбягвани в много страни, въпреки че вече всеки може да е заразен. За това немалка роля изигра и етикетирането на вируса като „китайски“ – расистки стереотип, експлоатиран и от Доналд Тръмп.

Пандемията засилва дискриминацията към традиционно сегрегирани и живеещи в крайна бедност социални групи. Липсата на достъп до хигиенни средства, а понякога дори до течаща вода и сапун често се интерпретира като вина на членовете на съответните групи – липса на хигиенни навици, култура и т.н. И те се възприемат като потенциални преносители на зараза.

Как коронавирусът повлия на социалните дистанции в България?

У нас с развитието на епидемията се затвърдиха някои стари дискриминационни нагласи, а се усвоиха и нови.

Предразсъдъкът „бежанците пренасят зарази“

В края на февруари коронавирусът все още не се беше разпространил особено извън Азия (като изключим единични случаи в някои страни и по-тревожната ситуация в Италия). Този период съвпадна с решението на президента на Турция Реджеп Тайип Ердоган да отвори границите към Европа за бежанците на турска територия. Хиляди бежанци се стекоха предимно към гръцката граница.

За българската нямаше много желаещи – било поради договорки между нашата и турската държава, било защото бежанците си бяха „научили урока“, че у нас няма да получат добро отношение. Въпреки това традиционният страх „да не ни залее бежанска вълна“ и предубеждението, че „бежанците пренасят зарази“, успешно се съчетаха с новия страх от коронавируса. Сам премиерът Бойко Борисов заяви: „Налагаме тежки процедури за влизане и излизане от страната заради коронавируса. Представете си да почнат да влизат и излизат стотици хиляди мигранти. Това не можем да си го позволим.“

Ромите: обичайните заподозрени

При все че за разпространението на коронавируса допринесоха пътуващи хора с всевъзможна етническа принадлежност и социален статус, у нас вината бързо се хвърли върху завръщащите се от гурбет роми.

Евродепутатът от ВМРО Ангел Джамбазки лансира версията, че съпрузите, станали двете първи жертви на вируса в България, са се заразили на „циганско празненство“. Той използва случая, за да предложи да се затворят ромските квартали с аргумента: „Тaм живeят cтoтици хoрa в лoши битoви уcлoвия, бeз възмoжноcт дa cпaзвaт дoри eлeмeнтaрни хигиeнни нoрми, кaмo ли зaвишeнитe прeдвид пaндeмиятa. Нeмaлкa чacт oт прибрaлитe cе поcлeднитe cедмици oт Итaлия и Иcпaния бългaри живeят имeннo тaм.“

Версията на Джамбазки за „циганското празненство“ така и не беше доказана. Но още на другия ден прокуратурата даде благословията си гетата да се завардят с контролно-пропускателни пунктове.

Китайците: новият враг

Естествено, глобалният страх от китайците не подмина и страната ни. У нас той прие и институционално-репресивна форма, макар и инцидентна. Формалният повод беше същата съпружеска двойка, уж заради която бяха „наказани“ и ромските махали. Отнякъде се появи информация, че синът на починалата жена, който впрочем не е заразен с коронавирус, работел на базара „Илиянци“.

Всъщност мъжът работи не на базара, а на гарата със същото име. Въпреки това прокуратурата разпореди масирана акция… на базара „Илиянци“. Голяма част от магазините бяха затворени за нарушения, нямащи нищо общо със санитарно-хигиенните норми. Работещите бяха питани дали си носят трудовите договори и здравните книжки. Каква е връзката с китайците? Една трета от работещите на този базар са китайци, както услужливо подчертава „Нова телевизия“.

Стигматизиране на кашлящите

Сухата кашлица е един от основните симптоми за COVID-19. Кашлицата освен това спомага и за разпространението на вируса, ако кашлящият е без маска. Не всеки, който кашля обаче, е с коронавирус. Но вече всеки кашлящ на обществено място може да стане обект не само на лоши погледи, а и на агресия.

В началото на март например пътуващи в софийското метро изхвърлили от влака възрастен мъж, защото кашлял. И се опитали да дезинфекцират вагона със собствени усилия. Въпреки обясненията му, че има алергична астма, и въпреки че извадил помпичката си, за да си впръсне лекарство.

В заключение: ще възникне ли социална дистанция спрямо мобилните?

Живеем в глобализиран свят на усилена миграция и мобилност. Същевременно в книгата си „От миграция към мобилност: политики и пътища“ проф. Анна Кръстева обръща внимание, че мигриращите са по-малката част от световното население. Те са хората, които имат най-добри житейски шансове. Останалите не напускат родните си места дори за екскурзия или командировка. Като се замислим – ако го нямаше малцинството на мигриращите, вирусът щеше да си остане в Китай. И за останалата част от света нямаше да е проблем дали в Ухан ядат прилепи.

Днес наблюдаваме трансформация, при която мобилността, която до съвсем скоро беше един от основните символи на социално благополучие, се превръща в заплаха. Има много страни – сред тях и немалко от „първия свят“, – в които или от които ако се връщаш, трябва да стоиш под карантина. Някои държави забраниха изобщо да се влиза и да се излиза от тях. Вече е рисковано не само да пътуваш в друга държава, а и да излезеш от вкъщи. Движението на хора става подозрително само по себе си, правилни са покоят и уседналостта.

Дали здравословната дистанция към мобилността ще прерасне в дискриминация и омраза към мобилните и мигриращите? Дали се задава времето на уседналите? Дали секторът на туризма ще се превърне в новото зло?

На този етап става ясно, че много страни не могат да се справят без миграция. Поне – без сезонни работници. Да използваш някого обаче не означава да не го мразиш. Представителите на групи, които изпитват социалната дистанция в социологическия ѝ смисъл на гърба си, знаят това най-добре.

Заглавна снимка: Kate Trifo