Борис има план за София, но план за София има и Борисов. И докато Борис ще бъде един сред 61 общински съветници в столичния град, у Борисов остават всички лостове на властта в страната. Все още.

След първия тур на местните избори в столицата голямата новина и големият победител безспорно са „Спаси София“. Резултатът на Борис Бонев заслужава адмирации, включително заради това, че беше постигнат без съмнителен финансов ресурс или партийна подкрепа. Всички останали безспорно губят, колкото и да се мъчат да доказват противното. Бързо дотегнаха критиките на „градската десница“ срещу Бонев, че бил разцепил гласоподавателите. Смехотворни са уверенията на БСП, че са се представили прилично, както и

отказът на ГЕРБ да приемат, че избирателите не само в София са им ударили шамар.

Безславно завършилите избори (заедно с тяхната скандално безсъдържателна кампания) естествено бяха увенчани с причудливата комбинация от скука и бъркотия, на която телевизионните зрители на изборните студиа можаха да се насладят в неделя вечер. И все пак в блудкавата каша се консолидира нещо стабилно, една консистентна линия – планът на Борисов. Разбира се, не става дума за смислен план за управление на най-големия град и на най-големия бюджет след държавния – а за тактика за предстоящия втори тур.

В следизборното си обръщение премиерът напълно уместно осмя софийската изборна стратегия на БСП: опозицията не съумя да излъчи свой партиен кандидат, а дори такъв да беше избран, то как щеше да управлява града без свое мнозинство в Общинския съвет? От друга страна, Борисов изрично подчерта, че най-важното в резултата била безапелационната победа срещу БСП. Противоречието настрана;

само слабият би се радвал на победа над толкова нефелен враг.

Премиерът не даде възможност да се замислим върху това. Едва обърнал внимание, че Мая Манолова дори избрала да се яви пред медиите на зелен фон (вместо на червен), Бойко побърза да инсинуира, че нейна победа на втори тур би означавала едва ли не въвеждането на антидемократична диктатура.

По силата на някаква чудодейна предустановена хармония, в телевизионните студиа политическите коментатори добавяха разяснения, следвайки хода на собствената си мисъл. Харалан Александров беше изръсил, че харесва Грамши, въпреки че онзи бил антифашист. Владо Каролев припомни за историческата вина на социалистическия режим. Антоний Гълъбов анатемосваше политическото ляво изобщо. Разбира се, никой не можа на надмине отрицателя на климатичните промени Георги Харизанов.

Поантата е колкото ясна, толкова и абсурдна: ако гласувате за кандидатите на БСП, ще получите диктатура, експроприация и народен съд.

Инсинуацията е нелепа и отвъд това. От въвеждането на плоския данък през скорошния си неоконсервативен обрат, БСП все повече се отдалечава от всякакъв досег с лявата политика. В кампанията Мая Манолова не само избягваше да засяга социални теми, а и последователно отправяше десни послания. Стартъпи, бизнес климат и ниски данъци не отсъстваха от нейните изказвания.

Ако проследим политическата ѝ кариера, можем да обвиним Манолова в непоследователност и опортюнизъм. Но „опасност“ да наложи кой знае колко леви политики, ако стане кмет на София, съвсем явно няма.

Не бива да мислим обаче, че съгласието между коментаторите и политиците от ГЕРБ е плод на някакъв заговор. Употребата на БСП като плашило и уеднаквяването на лявото с репресиите на социалистическия режим е запазена марка на една трудно изличима линия на говорене. В изборния ден във Facebook Огнян Минчев и Даниел Смилов обясняваха как основната битка за София била битката с БСП – при положение че знаем каква патерица на ГЕРБ редовно са били „автентично десните“ районни кметове и общински съветници.

Ако през 1989 г. подобна антикомунистическа линия е била уместна, то 30 години по-късно тя е израз на политическа безпътица.

Години наред ГЕРБ се позиционират като истинския приемник на старото СДС – опит, кулминирал в настоящата им коалиция. Самите СДС не закъсняха да се намесят и през седмицата призоваха да се гласува за Фандъкова.

„Демократична България“ пък прие Фандъкова на гости в централата си само ден след като отказа да я подкрепи официално. Радан Кънев вече беше разведрил обстановката с парадоксалната си констатация, че на София ѝ е нужна промяна, но не бива да се гласува за Манолова – и с последвалата ексцентрична идея да се откаже не само Манолова, но и кандидатът на собствената му коалиция.

Цяла седмица интелектуалци от различен калибър се опитват да събудят носталгията по надеждите от ранния Преход и страха от соца. Вечните крамоли може би са детската болест на лявото, но кухото десничарско единство е старческата болест на Прехода. Живеем в нещо подобно на епохата на късния Брежнев, гарнирана с корупция, социална нестабилност, крещящи неравенства, липса на правосъдие – и лустросана в съмнително синьо.

Неравенствата растат не само между София и останалата част на страната, а и вътре в самата столица. София наистина не е България, но столицата не само съсредоточава голяма част от икономическия продукт на страната, а и дава в концентриран вид нейния обществен облик.

Разбитите плочки в центъра и окепазените обществени поръчки препращат към още по-разбития Видин и корупцията в Хасково. Растящите столични квартали са образ в негатив на обезлюдяващите се по-малки градове.

Затова и Борисов знае, че битката за София е и битка за България. ГЕРБ управляват страната 10 от последните 30 години. Същата партия владее столичния град от 13 години. Както правилно отбелязва не само Евгений Дайнов, за това време ГЕРБ съумя да се окопае във всички клонове на властта в страната – от изпълнителната, през законодателната, до съдебната (Гешев!) – и да създаде зависимости на национално, общинско и дори битово ниво.

Добрата новина от неделя е, че тази власт продължава да се пропуква. Отново: това става не само в София. Лошата е, че кохерентна алтернатива засега няма. Покарали са само крехки кълнове. Можем да спорим за тезите в плана за столицата на „Спаси София“ и Борис Бонев, но заслугата им е именно това, че можем да спорим смислено – че говореха за конкретни политики с конкретни, рационални аргументи.

От Бонев, но и от останалите граждани сега зависи да се излезе отвъд активисткия патос и да се отиде към последователно политическо действие.

Другата лоша новина е, че твърде много политически влиятелни фактори са готови да бранят „стабилността“ на статуквото. Но и това има своята добра страна. Нелепите заплахи, които уж трябва да мобилизират избирателите, издават не само идейна, а и управленска безпомощност. Всички харесваме синия цвят, но това не е аргумент за нищо.

Вторият тур предстои.

Заглавна снимка: © Николай Димитров

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни