Началото на изграждането на тази стена, част от Мемориала на жертвите на комунизма, беше сложено през 1994 г. по инициатива и с даренията на родолюбиви българи. През 1999 г. бе официално открита. А през 2011 г. 1 февруари беше обявен за Ден на жертвите на комунизма – 21 години след падането на Берлинската стена.

Паметникът с отломки от Берлинската стена, подарени от кмета на Берлин, е на един хвърлей от паметника на жертвите. Вероятно близостта на тези два паметника не е случайна. Нямаме заслуга за разрушаването на Берлинската стена, но разрушихме мавзолея на Георги Димитров няколко години по-късно, с което искахме с един замах да заличим миналото. Тоновете тротил обаче не взривиха набиваното в продължение на половин век. В главите и душите на мнозина то остана все така живо.

Когато отивах на възпоминанието през 2011 г., наивно си мислех, че ще има стълпотворение. Представях си все картини от всенародни чествания като 9 септември и 1 май. В деня на празника, преди задължителните манифестации пред ръководителите на БКП, улиците, площадите и градинките се изпълваха с възбуден народ. Събираха се по райони, по предприятия, училища, фабрики и заводи. Трудно беше да си пробиеш път. Да се чудиш откъде се взимаха толкова много хора. И всички празнично облечени, с байрачета я с трикольора, я в червено – да напомня за скрепената ни навеки дружба със Съветския съюз…

Бързах през парка на НДК. Той ми се струваше необичайно пуст за подобен повод – панихида за хилядите жертви. Хората, скупчени около Мемориала, бяха малко и с годините щяха да стават все по-малко. Бяха главно оцелели от репресиите и близки на жертвите. Но другите, които са допринесли за страданията на тези хора, ги нямаше.

В архива си имам цял куп молби до Върховния съд от роднините на прибраните от Държавна сигурност, изпълнени с вяра в правосъдието, което няма да позволи арест на невинни хора. Историите са различни, заподозрените също, но по едно си приличат всички молби – по резолюцията „Оставя се без последствие“. Без последствие се оставя дори нормалният човешки въпрос: къде е синът ми, къде е мъжът ми, къде е баща ми?

На стената са изписани имената на 7526 души. Тя е малка, за да побере имената на всички жертви: убити без съд и присъда или в скалъпени процеси, заточени по лагери, вкарани в затвора по донос, по презумпция за виновност, защото някой погледнал някого накриво или си мълчал, когато тълпата френетично скандирала лозунги; защото слушал западни станции, говорел чужди езици, имал роднини и приятели на Запад, пеел песни или разказвал вицове, които подкопавали вярата в победата на комунизма; защото пуснал грамофон в деня, когато погребват Вожда и осиротелият народ оплаквал загубата; или някой имал хубава квартира, а на другаря Х. тази квартира му легнала на сърцето и не намерил покой, докато не изселил собственика от пределите на града, а за по-сигурно го изпратил в затвора като „класов враг“. Колко са онези, които са изчезнали безследно, които са били хвърлени в Дунава – никой не знае. Жертви са и останалите по чудо живи, но със съсипан живот и разбита психика. Сенките на хиляди хора са вградени в сградата на най-хуманния строй!

Печалното е, че е извършвано от свои над свои. Трагичното е, че са го правили с хъс, с убеденост, с омраза (защото врагът трябва да се мрази дори когато е приятел или човек от семейството), с ентусиазъм, с готовност да служи на новата власт, да се хареса, да бъде изобретателен в старанието си, за да получи похвала пред строя, да докаже предаността и верноподаничеството си.

Какви са били хората, които са били способни да извършват това?

Най-обикновени,
които изпълняваха дълга си, служеха на родината и нейната Държавна сигурност;
които слухтяха, следяха и донасяха, че някой си не бил в крак с времето;
които изопачаваха събитията и подменяха историята;
които бяха трибуни на пропагандата и факири в манипулацията;
които продадоха таланта си и се превърнаха в придворни ласкатели;
които проповядваха идеи, в които не вярваха, покровителстваха лицемерието и поощряваха лъжата;
които разделяха населението на „ние“ и „те“;
които се разпореждаха с живота и съдбата на другите на закрити партийни събрания;
които аплодираха палачите и скандираха „слава“ и „да живей“;
които заграбиха имотите на убитите, изселените, натиканите в затворите, интернираните;
които смятаха, че са заслужили привилегиите си, защото за тази власт са се борили;
които, преди да пропеят първи петли, се отрекоха от това, в което довчера се кълняха;
които трепереха след промяната, че жертвите ще отмъстят за издевателствата и ще им отнемат имотите, както на тях са им били отнети;
които прочистваха архивите, за да не остане и следа от злодеянията;
които опожариха Партийния дом и прикриха престъпленията срещу народа си;
които бяха верните войници на Партията;
които продължават да викат: „Много сме, силни сме!“, вместо да прочетат истинските страници на историята;
които поучават Европа и света от позицията на постовете си, които са заслуга на гузната съвест на родителите и сродниците им;
които се обявиха за първи натовци и поклонници на Запада с червените партийни книжки до сърцето;
които с цинизъм и насмешка ни навират досиетата като доказателство за аморалността на жертвите;
които не изпитаха срам за недостойната игра, в която са били главни действащи лица, с оправданието, че са работили за родината;
които яростно защитават миналото и истината за него наричат клевета;
които…

Обикновени хора като обикновените хора от „Обикновен фашизъм“ на Михаил Ром.

В името на какво бяха убити и пожертвани толкова хора? За какво беше всичко това, господа-другари?

За благополучието и просперитета на бивши комунисти и ченгета, които се преродиха в бизнесмени, банкери, капиталисти, демократи, професори, декани, шефове на фирми и холдинги, собственици на медии и които от партиен елит се превърнаха в икономически? Дали са се замисляли поне веднъж, че сметката за техния житейски успех е платена от тези, чиито имена са изписани на Стената на покаянието, както и от много други, които ще останат неизвестни?

През 1946 г. известният учен, лекар, психиатър и психоаналитик Вилхелм Райх написал забележителна книга – едно обръщение към обикновения човек.

То беше резултат от вътрешните бури на един природоизпитател и лекар, който в продължение на десетилетия преживяваше дълбоко, първо с наивност, след това с изумление и накрая с ужас това, което сам си причинява малкият човек от народа; как страда, как се бунтува, как се прекланя пред враговете си и убива приятелите си; как винаги като „представител на народа“ получава властта, злоупотребява с нея и си служи с по-голяма жестокост, отколкото е изтърпял при предишната власт от страна на отделни садисти от по-горните класи. […]
 
Малкият човек трябва да узнае как се превръща в черен или червен фашист. Всеки, който се бори за сигурността на живите и запазването на децата ни, трябва да бъде както срещу черните, така и срещу червените фашисти. Не само защото червеният фашист днес, подобно на черния фашист по-рано, има идеология на унищожението, а защото превръща живи и здраво родени деца в инвалиди, марионетки и морални идиоти; защото поставя държавата над правото, лъжата над истината и войната над мира; защото детето и запазването на неговата жизненост са единствената надежда, която ни остава.

Целта на това eсе била да накара обикновения човек да се обърне към себе си и след всичко преживяно, в което не е бил наблюдател и статист, а активен участник, понесъл възхода и падението, минал през чистилището на страданието, да потърси в себе си вината и отговорността за случващото се в света. Тази беседа не е била предназначена само за германския народ, макар че поводът е бил току-що отминалата Втора световна война. Тя е отправена към всички обикновени хора.

През 1948 г. книгата Rede an den kleinen Mann е преведена на английски език от Теодор П. Волф със заглавие Listen, Little Man! Може да я прочетете.

Дали не е дошло време да научим този урок и да го предадем на децата? Може би някой ден градинката на НДК ще се окаже малка да побере разкаялите се, които имат „принос“ за Деня на жертвите на комунизма.

Може би… Но едва ли.

Стената на покаянието все още очаква нашето лично покаяние.

Малина Петрова

Малина Петрова

Кинорежисьор главно на документални филми, сред които Пантеон, Реката, Сърцето умира последно, Приключено по давност, Заличаване. Обича темите табу и „битите“ каузи. Вярва, че смехът е като китайската капка.