Сто години самота в пленарна(та) зала

Интересен начин за въвличане в тематиката на едно езиковедско изследване е да се разсъждава върху откъс от романа на Маркес „Сто години самота“. Това е направил професор Стоян Буров в труда си „Познанието в езика на българите“¹.

В „магическата“ творба на колумбийския писател жителите на Макондо се заразяват от болестта чума безсънница, най-страшната последица от която е забравата: постепенно от паметта на човека се изличават детските спомени, названията и представата за нещата, а накрая той губи съзнание и за самия себе си. Аурелиано, един от героите в романа, противодейства на този пагубен ефект от болестта, като залепва на предметите етикет със съответното наименование. Баща му Хосе-Аркадио Буендия стига до извода, че това не е достатъчно – един ден може да се окаже, че да знаеш названието на даден предмет или живо същество е на практика безполезно, ако си забравил за какво служи самото то. И ето какво прави:

Тогава той беше още по-ясен. Табелката, която окачи на врата на кравата, беше образцов пример за начина, по който жителите на Макондо бяха готови да се борят срещу забравата: „Това е кравата, трябва да се дои всяка сутрин, че да дава мляко, и млякото трябва да се подварява, за да се смесва с кафе и да се приготвя мляко с кафе.“²

Този прост на пръв поглед пример ни показва какъв обем от информация, най-просто казано, може да се крие зад едно обикновено название на домашно животно – крава. Ако се замислим, представата, която извиква думата у едно дете, ще бъде различна от представата на възрастен човек, притежаващ далеч повече познания и житейски опит, а тя на свой ред ще се различава от представата на фермер, грижещ се за 500 крави. Вероятно за него с най-голяма сила ще важи следното наблюдение на Буров:

... Габриел Гарсия Маркес посочва най-важната когнитивна характеристика на по-голямата част от предметните имена: предназначението, функцията на обекта, назован с името.³

Зад названието стои не просто лексикалното значение в тълковния речник – „Голямо тревопасно женско рогато домашно животно, което дава мляко“, а много по-широка и многопластова концепция:

В посочения епизод от романа Маркес достига и до още едно лингвистично прозрение: че името на предмета съпровожда концепта за него като сбор от представи, знания, асоциации и преживявания, съществуващи в менталния свят на човека.⁴

Именно този поглед върху езиковите явления ни се изплъзва, когато лепваме етикета „неграмотност“ на всяко отклонение от нормата. Вместо да теглим категорични резолюции, по-добре е да поразсъждаваме върху причините за грешките, след което може и да се окаже, че сме били, меко казано, прекалено критични към „неграмотните“.

След предългия увод е крайно време да поставя и конкретния езиков проблем, който мнозина от вас отдавна са маркирали, слушайки или четейки новини за дебатите в нашия парламент:

Защо в изречения като Предстои гласуването на законопроекта в пленарна зала последното словосъчетание не се членува?

Първо е редно да обясним защо пленарна зала следва да се членува. Това е название на конкретно място, което е достатъчно известно, познато и на предаващия, и на възприемащия съобщението. Всички знаем, че пленарната зала се намира в сградата на Народното събрание, виждали сме я по телевизията или на видео в интернет и знаем как изглежда⁵. По една пленарна зала има и в двете сгради на Европарламента, но ситуацията по същество е аналогична. Налице са всички условия словосъчетанието да се членува и да кажем, че нещо е станало в пленарната зала.

Защо тогава много хора са склонни да пренебрегнат горните съображения, включително и депутати, които всяка седмица заседават в залата и за тях тя би трябвало да има дори по-конкретно и определено значение в сравнение с повечето от нас, които никога не сме стъпвали там – и съответно да членуват названието: в пленарната зала. Може да започнем точно от депутатите и от журналистите, отразяващи дейността на Народното събрание, и то не за да изтъкнем граматичното им невежество⁶, а за да се опитаме да разберем какво става в тяхното езиково съзнание.

Всъщност – нищо ново под слънцето. Ежедневно и ние употребяваме нечленувани нарицателни съществителни имена за конкретни общоизвестни обекти, без да нарушаваме езиковата норма. Може например да се похвалим, че сме изкачили връх Мусала, а не върха Мусала, да осведомим някого, че живеем в квартал „Княжево“, а не в квартала „Княжево“. Тук съществителните нарицателни връх и квартал са в комбинация със собствени имена, които индивидуализират названието на мястото и именно поради това

не е необходимо да употребяваме и определителен член, за да маркираме конкретността на обекта – тя вече е маркирана.

Може да прокараме паралел с нашата зала и да кажем, че тя, подобно на Мусала и Княжево, е единствена в България. (Вероятно има и други пленарни зали в страната, но те със сигурност не могат да се мерят по популярност с парламентарната, която кажи-речи всеки ден се споменава в медиите.) Това би могло да е една от причините словосъчетанието да не се членува.

По-важна обаче ми се струва друга причина и отново ще дам пример със съществително нарицателно, което поначало също означава конкретно място – училище. Всяко училище е познато на децата, родителите, а и на най-възрастните хора в града или квартала, следователно, когато говорят за него, трябва да членуват думата. Въпреки това има безброй примери, в които казваме в училище или на училище⁷ и това не е в нарушение на граматичните правила. Ще приведа едно обяснение от академичната граматика:

В изречението Отивам на училище обстоятелственото пояснение на училище не означава конкретно място, конкретен обект, към който е насочено движението, изразено с глагола, а означава по-скоро какво ще върши глаголното лице. Отивам на училище, т.е. отивам да върша определена дейност, да уча. Отивам на работа, т.е. отивам да работя.⁸

В съчетание с предлога в думата също се употребява нечленувано, например:

Днес в училище бе открита изложба от творбите на учениците от V – IX клас.
(Facebook страница на СУ „Хр. Смирненски“ – с. Оброчище)

Пристигна в училище точно след първия звънец.
(Братя Мормареви, „Васко да Гама от село Рупча“)

Горните два примера са особено показателни, защото в тях конкретното значение на училище (определено място, сграда) би трябвало да изпъква и съответно думата да се членува, но явно абстрактното, тоест дейността, която се извършва там, надделява в съзнанието на автора и съответно определителният член отпада.

Надявам се, че сега обяснението, което се готвя да дам за пленарна зала, ще срещне по-голямо разбиране. И така, когато някой каже, че бюджетът ще се гласува в пленарна зала или пък че е имало сблъсък в пленарна зала,

в неговото съзнание на преден план е не конкретното място в сградата на парламента, а работата, която се върши там:

водят се дебати по законопроекти, вземат се важни решения, упражнява се парламентарен контрол и т.н. Тази дейност, вероятно ще се съгласите, е далеч по-важна и за обществото в сравнение с предметната страна на понятието пленарна зала.

Да си припомним и какво казахме в началото на тази статия: най-съществената когнитивна характеристика на повечето предметни имена е предназначението на обекта, неговата функция, тоест какво прави самият той и най-вече как ни служи, с какво е полезен за хората, а в нашия случай – какво се прави в пленарната зала.

Напълно възможно ми се струва нечленуваните употреби на словосъчетанието да са тръгнали именно от депутати и журналисти, които са пряко или косвено въвлечени в дейността на Народното събрание и поради тази причина са осмислили понятието по нов начин. Както вече видяхме,

това не е нещо принципно ново в българския език и може да се посочат и други примери за нечленувани употреби.

Няма как да спестя факта, че картината е пъстра и липсва ясно установен модел:

При означаване на място съществуват редица случаи, когато именните групи с нулев член [тоест нечленуваните – б.а.] влизат в повече или по-малко устойчиви съчетания с глаголи, като съществуват и паралелни съчетания с други имена с определителен член, т.е. по-архаични и по-нови модели съществуват заедно. Напр. заминавам на село (най-често това е едно определено село освен за говорещия и за слушателя) – заминавам в града; отивам на лозе – отивам на нивата; връщам се от училище, от църква, от работа – връщам се от службата, от университета, от министерството и др.⁹

Като имаме предвид, че в пленарна зала се появи в последните години (или десетилетия?), става ясно, че невинаги нечленуваните именни групи са по-архаични (на лозе, от църква) от членуваните, които се смятат за по-нови (от университета, от министерството). Изкушавам се да спомена и многобройните отстъпления от правилото за членуване на съставните съществителни собствени имена (в Министерски съвет вместо книжовното в Министерския съвет), което така и не успява да се наложи в практиката, и това следва поне да подскаже, че заложеният в правилото модел е в разрез с модела в живия език. Изкушавам се също да си помечтая, че някой ден фактите ще бъдат отчетени и от специалистите, задаващи граматичния тон в книжовната ни реч.

Що се отнася до пленарна(та) зала, не изключвам възможността да се стигне до ситуацията, която днес наблюдаваме при училище(то), и нечленуваните употреби да станат легитимни. Но нека първо съхраним демокрацията, респективно възможността за парламентарна дейност в пленарна(та) зала.

Езикът може да е вкусен и извън блюдото – онзи, българският език, на който говорим от малки и на който около 24 май се кълнем в обич. А той в същността си е средство за общуване и за да ни служи добре, непрекъснато се променя. Да го погледнем в неговата динамика и да се опитаме да разберем какво става и защо, кои са движещите механизми и как те са свързани с обществените процеси. И тъй като задачата не е лека, ще го правим постепенно – на порции.