На север: Страната на инуитите

<< Към Гренландия и тайните на леда

Събудих се през нощта и слънцето грееше, като че беше ярък следобед. Зачудих се как ли човек не полудява тук – от постоянната светлина или от постоянната тъмнина през останалата част от годината. Как ли гренландците успяват да живеят на това толкова особено място на планетата?

Инуитите населяват най-отдалечените и най-северни райони в света и вероятно са един от най-добре приспособените етноси към арктическия климат и условия. Чрез специфичните си умения и начин на живот те са се научили да оцеляват при температури до –40°С.

Названието ескимоси, с което са по-познати у нас, вероятно води началото си от друг етнос в Северна Америка, който наричал инуитите „онези, които ядат сурово месо“. Негативната конотация в наименованието се запазва през вековете, като се създава цялостен принизяващ стереотип за етноса. Местното население на Гренландия говори за себе си като

инуити, което в превод означава „хòра“.

В миналото земите на Гренландия са населявани и от други етноси. Най-ранният е саккак, отпреди повече от 2500 г.пр.Хр., след него идва дорсет, около 400 г.пр.Хр., а след това и туле, чиито потомци са днешните инуити, преселили се от Канада по замръзналата повърхност на океана през Малкия ледников период на Средновековието. През Х в. до Гренландия с кораби достигат и викингите. Те се задържат там няколко века, докато не изчезват – може би заради критичното застудяване на климата.

През XVIII в. датско-норвежкият мисионер Ханс Егеде е изпратен в Гренландия, за да открие викингите и да ги покръсти. Той тръгва със семейството си и още няколко кораба и заживява в днешен Нуук, наречен от него Готхоб, в превод – „Добра надежда“. Ханс Егеде не намира викинги, но прави усилия да покръсти местното население.

Съвсем естествено, Егеде среща известни трудности в междуезиковото разбиране при проповядването на християнството. Забавен пример за това е преводът на изречението „Дай ни насъщния хляб!“. Хлябът в Гренландия е също толкова непознат, колкото за Европа са били непознати гренландците по онова време, и е било трудно да се разбере за какво става дума. Егеде смята, че е открил подходящо съответствие на символичната сила на думата хляб в речта им, защото, докато се хранят, местните често произнасят маммак и сочат храната. Затова той променя молитвата така: „Дай ни насъщния маммак!“. Впоследствие обаче, след поредните озадачаващи реакции, установява, че маммак е просто възклицание – „Колко вкусно!“. По-късно решава да използва думата за тюленско месо, тъй като именно то е също толкова често на масата, колкото хлябът в Европа.

Гренландският език е част от ескимо-алеутското езиково семейство. Той е полисинтетичен, тоест едно изречение често се слива в една много дълга дума. Най-ранните структурирани писмени сведения за езика са в първата гренландска граматика, написана от Пол Егеде, сина на мисионера Ханс Егеде, който, за разлика от баща си, научава гренландски добре и умее да общува с местните.

Живеейки в Гренландия, за мен също беше важно да общувам с местните. Исках да науча повече за тях, за начина им на живот и за светогледа им. Вероятно и заради това такава беше една от първите ми срещи с тях:

Вървях по улицата по края на града и насреща ми мина една малка червена кола с гренландец, който ми се усмихна. Само след малко колата мина отново в моята посока и спря. Реших, че човекът може би предлага да ме закара до града, и се качих. Питах го дали има книжарница наблизо, но той не ме разбра. Разговаряхме на смесица между неговия развален английски и датски с гренландски акцент и моя датски с норвежко произношение. Усмихнат и доволен, явно беше решил да ме разведе в града. Питах го има ли семейство, и отговорът беше: да – само баща и брат. Мина ми през ума, че може би е било твърде смело да се качвам просто така в колата му, но обясних къде работя, и вярвах, че всичко ще бъде наред. Той обиколи града, като спираше на места, показвайки гордо двете си лодки, къщата си, а най-накрая шейната и кучетата си, на които явно много държеше – цели трийсет, от които двайсет бяха още кутрета. Докато вървяхме към тях през тревата и калта, той предложи ръката си, но аз само поклатих глава с усмивка. Това като че го смути, но се засмя. Когато нахрани кучетата, му направих знак, че все пак трябва да тръгвам. Разбра ме и с неохота ме закара. Беше ми показал най-ценното си – къщата, лодките, колата, шейната и кучетата.

Интересен е животът на инуитите, които са съумели толкова добре да се приспособят към екстремните условия на живот в Арктика. По техните земи няма нито плодове, нито зеленчуци и единствените източници на храна са дивите животни – северни елени, тюлени, моржове, китове, птици и риби. В миналото хората са използвали специални харпуни за лов на тюлени, а китовете хващали с по-големи лодки, наречени умиак. През лятото семействата осигурявали прехраната си с лъкове и стрели и живеели в юрти, покрити с кожи от заловените животни. Зимували в обли къщи, направени от блокове сняг, познати като иглу, или в полуподземни къщи, построени от камъни и кожи върху пòкривна конструкция от трупи или кости от кит. В днешно време харпуните и лъковете се заменят с пушки, а юртите и иглуто – с дървени къщи.

За улова на всички животни е определена квота, като например ограничението за лов на китове е два броя годишно за целия остров.

Когато бях на гости у едно семейство инуити, стопанинът гордо показа огромния си фризер, с който явно всеки уважаващ себе си гренландец разполага и който беше пълен с полуразфасовано месо от най-различни животни. Жената пък извади големи пликове със замразени боровинки, които беше събирала през лятото. Различните видове боровинки са единствените плодове, растящи на острова.

Друго типично за ежедневието на инуитите са шейните с кучешки впрягове. Те са основният начин на придвижване през зимата, което предполага, че глутницата трябва да бъде хранена целогодишно. Шейните с кучешки впряг обикновено са гордост за семейството. Мъжете ги правят по свой размер и участват в ежегодни надбягвания. Един познат гренландец ми разказа, че мечтае да има свой кучешки впряг, но разрастването и обучението на глутницата отнемало години. Част от младите инуити като него през лятото работят като екскурзоводи, а през зимата – във фабрики за риба. Желанието му беше вместо това да заработва в бъдеще като гид с кучешкия си впряг. Притежанието на кучета също така означавало и по-висок статус в обществото. В днешно време обаче все повече гренландци ги заменят със снегомобили – все пак тях не е нужно да ги хранят с риба и еленско месо през цялата година.

Друга инуитска традиция е карането на каяк. Традиционно той се прави от дълги и тънки дъски и тюленски кожи. Благодарение на изключителната си лекота и маневреност е идеален за лов на тюлени. Заради тези качества каякът бързо се разпространява сред полярните изследователи, които неведнъж посещават инуитските племена и черпят знания и опит от техните изключителни методи за оцеляване. Малко известен факт е, че думата каяк, използвана в повечето европейски езици, е именно инуитска. Веднъж дори станах свидетелка на ежегодното първенство по каяк в Гренландия, което включваше дисциплини по бързина, издръжливост и специални умения, като впечатляващото преобръщане на 360 градуса с каяка във водата. Освен това беше задължително каяците да са измайсторени от самите състезатели.

Инуитите държат на традициите, но обществото все повече се модернизира с развитието на инфраструктурата и туризма. Има много работни места в предприятия за риба и скариди благодарение на големия износ в последните години. Съвременното гренландско общество е пръснато по градове и села. Връзки между градовете няма, освен по море, по лед или по въздух. Тоест пътища между селищата не съществуват, а коли може да се видят само в най-големите градове. За извънградско пътуване се използват най-вече лодки или фериботи. Един мой познат разказваше как всяко лято нямал търпение да потегли отново на 18-часовото си плаване с моторната си лодка на юг по западното крайбрежие, за да посети своите роднини.

В селото на име Илиманак, в което прекарах няколко месеца, живеят петдесетина гренландци. Пристигайки, човек се изкачва по стръмен кей, около който се клатушкат навързани множество лодки. Досами кея се вижда магазин и в него се продава всичко – от мляко и ябълки до въдици и пушки. За няколкото деца в селото е учредено училище с местна учителка. Съвсем наблизо е и селската баня, служеща едновременно за перално помещение, фитнес зала и кафене. Банята работи с купони за душа, които служител перфорира преди всяко къпане. Често същата сграда, изпълняваща множество функции, се превръща в място за спонтанни срещи.

Характерна черта за гренландските къщи е, че са боядисани в ярки и весели цветове – червено, розово, синьо, тюркоазено, жълто.

Някои от тях са окичени с ловни трофеи, като еленски рога, или с козината на бели мечки. Пътеките между къщите са частично циментирани, а наоколо занемарени стоят недовършени проекти и неизхвърлени боклуци. Често недалеч от домовете стопаните връзват кучетата си.

В повечето селища от подобен тип няма канализация, защото няма достатъчно средства за инфраструктурата. Водата се извежда по тръба от близкото езеро, минава през моторна помпа и стига по дълъг маркуч до резервоара на всяка къща, после от кухненската чешма изтича от умивалника директно навън, където образува голяма локва. А ако има тръби, те рано или късно извеждат отпадните води направо в океана. Тоалетната чиния прилича на нормална, но в нея се поставят огромни черни пликове, които трябва да се сменят редовно. Използваните пликове, затегнати с тел, се поставят на определено видно място до къщата, така че отговорникът за това да ги вижда и да ги събира своевременно.

Един мой приятел гренландец ми каза, че истинската Гренландия е именно тази, на север от Полярния кръг, точно тук, в малките селища. Защото, който иска да я изживее, трябва да прекара известно време в дивото и извън удобствата, с които толкова сме свикнали.