Здравей, Нева!

Абе прави ли ти впечатление, че вече няма социална лирика? Единствените, които се пънат, са в чалгата. И в хип-хопа (ама и той е чалга). Една Милена не’аше нерви последно преди трийсетина години и май това беше. Защо така? Затлъстяхме? Затъпяхме от скролване?

Може пък да не съм права и да има димитървоевци, набор ’88, просто да не съм попадала на тях.

Гергана М.

„Като ти кажа социална песен, за какво се сещаш първо?“, пиша на Силвия, която е италианка и превежда от китайски. Праща ми гласово съобщение от улицата: „Свободата на Габер!“ И пее: „Свободата не е да се покатериш на дърво, не е дори да имаш мнение, свободата не е празно място – свободата е да участваш.“ Секунда мълчание и: „Ти всъщност какво имаш предвид под социална?“

От Аржентина получавам парче на Мерседес Соса. Цикадата звучи като люлчина песен, обаче говори за хората, унищожени физически и другояче от аржентинската диктатура през 70-те („… благодаря на ръката с ножа, която толкова несръчно ме уби, че продължих да пея…“). От Мексико пристига Gimme The Power на митичните „Молотов“, в която се псуват плутокрацията, бюрокрацията, корупцията и още туй-онуй, защото те, „Молотов“, си псуват, както дишат („… дай ѝ още власт на властта и ще дойде да те пре*бе по-властно…“). От Пуерто Рико – Латинска Америка на Calle 13, която прави стегнат обзор на всички мизерии на континента в аз-форма („… аз съм обява за безследно изчезнал… любов по време на холера… операция „Кондор“, която превзема гнездото ми…“). Всички имейли неизменно завършват с „Ама ти какво имаш предвид под социална?“, а аз продължавам да не съм много сигурна.

Потърсих приятелите от Италия и Латинска Америка, защото по техните краища „поетите с китари“ са в пъти повече от проблемите, за които пеят: бардовете са естествена част от културата им, революциите – също. И защото допуснах (здрасти, Гери!), че имаш предвид lyrics, тоест текстовете на песни, а не лириката като литературен род. И защото, като се замислих какво аз разбирам под „социална“ песен, си представих протести, манифести, дисиденти, транспаранти, справедливост и солидарност, вдигнати юмруци и вдигнати запалки над припяващо множество… И не се сетих за нищо точно такова от България. Може би има, сигурно има, но мен явно ме е подминало.

Неотдавна писах рецензия за Окончателна версия (щур, гениален колаж от изрезки от 500 други филма), чийто режисьор Дьорд Палфи обясняваше, че във въпросните 500 напипал две водещи линии – „Добрият и Лошият се борят“ и „Мъжът и Жената се влюбват“. Спомних си го, защото смазващият брой български песни, които съм чувала, кръжат около второто, докато този недостиг, който и ти, и аз чувстваме, си е от зоната на първото. През последните ен десетилетия ен брой песни от всички жанрове говорят за части от анатомията и душевността на жените и мъжете, които страдат при отдалечаване и ликуват при доближаване, и това може би се дължи на факта, че тези части всички ги имаме и нещата около тях са толкова очевидни, че не е нужно да се ровим в речника. Дето викаше Кърт Вонегът в една реч пред младежи: „Астрологията и гледането на ръка затова са чудесни, защото карат хората да се чувстват по-живи и с повече възможности пред себе си. Съвършеният комунизъм – всички си имат рожден ден и почти всички си имат ръка.“

И като казах „комунизъм“ – не знам дали си чувала за „Порно за Рикардо“. Една 20-годишна кубинска група, чийто бунт почва още от името ѝ (кеф & индивидуалност вместо опорочените от соцреториката труд & колектив) и която прави някакъв сюрреалистичен пънк, а всичките си по-ударни парчета ги е излежала в затвора. Сега и баба може, но тези образи пееха, докато Фидел беше жив и си връщаше тъпкано: „… иска да му ръкоплещя за лайната, дето плещи…“ (в Ел команданте от албума „Аз политиката не я харесвам, но тя харесва мене“). Ето, сещам се за „Порното“, сещам се и за Окуджава („… глупаците обичат да се събират на стада, а отпред – най-главният в пълния си блясък…“), който е висш поетичен пилотаж в сравнение с тях… но не и за нещо българско от този сорт. Може би има, сигурно има, но не ми идва от раз.

Отпреди промените си спомням за някои хубави текстове на „Щурците“, чийто бунт вероятно е бил в леко буржоазната им отвлеченост („дали дежурният по свят все още препрочита Тютчев?“) и западното йе-йе. След промените имам мили, но бледи следи в паметта от – освен споменатите от теб Нова генерация и Милена – един концерт на Виолетов генерал и няколко често слушани парчета на Уикеда и Ъпсурт: все преживявания, които ми бяха важни повече с това, че вече са възможни, отколкото с друго… Как да кажа, социалната песен в най-типичния си вид от културите, с които работя, някак не мога да я посоча с увереност в България не просто днес, а и вчера, и завчера. Мисля си обаче, че в ей точно този момент тук върви една различна линия на критика и съпротива: чрез елегантност.

България е полусъборен дом на силно травмирано общество, което трудно се осъзнава като семейство (каквото е). Да беше улегнала, с железни правила и обещаващо бъдеще, вероятно щеше да има нужда от грубост, примитивност и маймунджилъци в изкуството – за разнообразие и чупене на калъпа. Но какъв е смисълът от грубото на фона на грубото и просташкото на фона на просташкото (питам се например заради най-новия „Ъпсурт“)? Къде е смелостта или изобретателността в претакането на делника? Скука. Пуйченето и ръмженето, тъпият виц и пубертетните хилежи, парадирането с невежество са засмукващ стандарт на медии, политици, съседи – хайде няма нужда от повече…

Друго си е някой да формулира съждение и да го произнесе членоразделно. Хип-хоп лейбъла The Curtain Entertainment открих преди две години покрай Кучеядекуче на Стругаре – изпълнител, песен и клип, които ме шашнаха с ирония, анжамбмани и свобода на фона на Княжево, дъжд и анцузи. Не, шашнаха ме с това, че се появиха отникъде и без междинни фази: бам! – и нещо завършено, адекватно, иронично-горчиво, което трябва да се чуе и види много пъти, за да му се изстиска всичкият сок. Е, The Curtain Entertainment имат 25 парчета в YouTube (и същите или почти в SoundCloud), част от които робуват на клишето зверя-се-следователно-съществувам, но част са чисто злато.

„Зная, че звучи ужасно, но поне веднъж бъди участник“ е почти като у италианеца Габер със свободата, която е участие. Думите са от Ménage à trois на Стругаре, Духовни и Луната, където има и такива неща: „доде не грохна на земята сенилен, ще пиша“, „живеем колкото да пълним празното пространство“, „Педя човек в свръхчовек прераства“. Има и още: Луната и Гру в Смърт и данъци – „колкото и да си заможен, си заложник, ’щото животът всъщност е тъп и неотложен“, „още се делим на расова основа, ’щото масово хората многопластово са тъпи“. Или само Луната: „Лицето ми – празна бяла дъска: и срамът не би ме оцветил с боя…“ (Тиси ми).

Това в момента ми запълва липсата, за която говориш, Гери. Текстове, които на фона на генералното положение (една ужасно разтеглена мързелива псувня) римуват „барутен тътен“ с „и ти ли, Бруте“ или „преизподнята“ с „инсомния“. Песни, от които можеш да видиш мястото в частност, докато мислиш за човека изобщо… Да мислиш! Автори, които знаят какво е „доблест“ и „оксиморон“ и намират много точно своето „гето“ – това на богатия речник и широката обща култура, – откъдето да „плямпат героично“, да питат „кой ми седи на облака?“, да викат „убий си телевизора!“ и да заключават „тогава се усъмних във вечността“. Не, тези момчета не звучат като фразьори: боравят с думи, които нещо разместват не само във въздуха около устите им. Имат дух, проницателност и „стрели от доброта“ (Витиевато!). И не само те – виж например Григовор, който е от друг хип-хоп колектив

Може би невинаги и може би не всеки път по най-изпипания начин, но тези хора не ги е страх да са самотни и самостоятелни и това е наистина вълнуващо. Има кой да пее каквото липсва, дано се засече с онзи, на когото му се слуша.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеото Долу Бог на Луната и Гру (описанието е цитат от Бродски, началото – шкембе чорба).

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Нева Мичева

Нева Мичева

Преводачка на книги и на пиеси. Почитателка на културната журналистика и на киното. Вярва, че светът има нужда от повече танци и по-малко стръв.