Стрели от доброта

„Като ти кажа социална песен, за какво се сещаш първо?“, пиша на Силвия, която е италианка и превежда от китайски. Праща ми гласово съобщение от улицата: „Свободата на Габер!“ И пее: „Свободата не е да се покатериш на дърво, не е дори да имаш мнение, свободата не е празно място – свободата е да участваш.“ Секунда мълчание и: „Ти всъщност какво имаш предвид под социална?“

От Аржентина получавам парче на Мерседес Соса. Цикадата звучи като люлчина песен, обаче говори за хората, унищожени физически и другояче от аржентинската диктатура през 70-те („… благодаря на ръката с ножа, която толкова несръчно ме уби, че продължих да пея…“). От Мексико пристига Gimme The Power на митичните „Молотов“, в която се псуват плутокрацията, бюрокрацията, корупцията и още туй-онуй, защото те, „Молотов“, си псуват, както дишат („… дай ѝ още власт на властта и ще дойде да те пре*бе по-властно…“). От Пуерто Рико – Латинска Америка на Calle 13, която прави стегнат обзор на всички мизерии на континента в аз-форма („… аз съм обява за безследно изчезнал… любов по време на холера… операция „Кондор“, която превзема гнездото ми…“). Всички имейли неизменно завършват с „Ама ти какво имаш предвид под социална?“, а аз продължавам да не съм много сигурна.

Потърсих приятелите от Италия и Латинска Америка, защото по техните краища „поетите с китари“ са в пъти повече от проблемите, за които пеят: бардовете са естествена част от културата им, революциите – също. И защото допуснах (здрасти, Гери!), че имаш предвид lyrics, тоест текстовете на песни, а не лириката като литературен род. И защото, като се замислих какво аз разбирам под „социална“ песен, си представих протести, манифести, дисиденти, транспаранти, справедливост и солидарност, вдигнати юмруци и вдигнати запалки над припяващо множество… И не се сетих за нищо точно такова от България. Може би има, сигурно има, но мен явно ме е подминало.

Неотдавна писах рецензия за Окончателна версия (щур, гениален колаж от изрезки от 500 други филма), чийто режисьор Дьорд Палфи обясняваше, че във въпросните 500 напипал две водещи линии – „Добрият и Лошият се борят“ и „Мъжът и Жената се влюбват“. Спомних си го, защото смазващият брой български песни, които съм чувала, кръжат около второто, докато този недостиг, който и ти, и аз чувстваме, си е от зоната на първото. През последните ен десетилетия ен брой песни от всички жанрове говорят за части от анатомията и душевността на жените и мъжете, които страдат при отдалечаване и ликуват при доближаване, и това може би се дължи на факта, че тези части всички ги имаме и нещата около тях са толкова очевидни, че не е нужно да се ровим в речника. Дето викаше Кърт Вонегът в една реч пред младежи: „Астрологията и гледането на ръка затова са чудесни, защото карат хората да се чувстват по-живи и с повече възможности пред себе си. Съвършеният комунизъм – всички си имат рожден ден и почти всички си имат ръка.“

И като казах „комунизъм“ – не знам дали си чувала за „Порно за Рикардо“. Една 20-годишна кубинска група, чийто бунт почва още от името ѝ (кеф & индивидуалност вместо опорочените от соцреториката труд & колектив) и която прави някакъв сюрреалистичен пънк, а всичките си по-ударни парчета ги е излежала в затвора. Сега и баба може, но тези образи пееха, докато Фидел беше жив и си връщаше тъпкано: „… иска да му ръкоплещя за лайната, дето плещи…“ (в Ел команданте от албума „Аз политиката не я харесвам, но тя харесва мене“). Ето, сещам се за „Порното“, сещам се и за Окуджава („… глупаците обичат да се събират на стада, а отпред – най-главният в пълния си блясък…“), който е висш поетичен пилотаж в сравнение с тях… но не и за нещо българско от този сорт. Може би има, сигурно има, но не ми идва от раз.

Отпреди промените си спомням за някои хубави текстове на „Щурците“, чийто бунт вероятно е бил в леко буржоазната им отвлеченост („дали дежурният по свят все още препрочита Тютчев?“) и западното йе-йе. След промените имам мили, но бледи следи в паметта от – освен споменатите от теб Нова генерация и Милена – един концерт на Виолетов генерал и няколко често слушани парчета на Уикеда и Ъпсурт: все преживявания, които ми бяха важни повече с това, че вече са възможни, отколкото с друго… Как да кажа, социалната песен в най-типичния си вид от културите, с които работя, някак не мога да я посоча с увереност в България не просто днес, а и вчера, и завчера. Мисля си обаче, че в ей точно този момент тук върви една различна линия на критика и съпротива: чрез елегантност.

България е полусъборен дом на силно травмирано общество, което трудно се осъзнава като семейство (каквото е). Да беше улегнала, с железни правила и обещаващо бъдеще, вероятно щеше да има нужда от грубост, примитивност и маймунджилъци в изкуството – за разнообразие и чупене на калъпа. Но какъв е смисълът от грубото на фона на грубото и просташкото на фона на просташкото (питам се например заради най-новия „Ъпсурт“)? Къде е смелостта или изобретателността в претакането на делника? Скука. Пуйченето и ръмженето, тъпият виц и пубертетните хилежи, парадирането с невежество са засмукващ стандарт на медии, политици, съседи – хайде няма нужда от повече…

Друго си е някой да формулира съждение и да го произнесе членоразделно. Хип-хоп лейбъла The Curtain Entertainment открих преди две години покрай Кучеядекуче на Стругаре – изпълнител, песен и клип, които ме шашнаха с ирония, анжамбмани и свобода на фона на Княжево, дъжд и анцузи. Не, шашнаха ме с това, че се появиха отникъде и без междинни фази: бам! – и нещо завършено, адекватно, иронично-горчиво, което трябва да се чуе и види много пъти, за да му се изстиска всичкият сок. Е, The Curtain Entertainment имат 25 парчета в YouTube (и същите или почти в SoundCloud), част от които робуват на клишето зверя-се-следователно-съществувам, но част са чисто злато.

„Зная, че звучи ужасно, но поне веднъж бъди участник“ е почти като у италианеца Габер със свободата, която е участие. Думите са от Ménage à trois на Стругаре, Духовни и Луната, където има и такива неща: „доде не грохна на земята сенилен, ще пиша“, „живеем колкото да пълним празното пространство“, „Педя човек в свръхчовек прераства“. Има и още: Луната и Гру в Смърт и данъци – „колкото и да си заможен, си заложник, ’щото животът всъщност е тъп и неотложен“, „още се делим на расова основа, ’щото масово хората многопластово са тъпи“. Или само Луната: „Лицето ми – празна бяла дъска: и срамът не би ме оцветил с боя…“ (Тиси ми).

Това в момента ми запълва липсата, за която говориш, Гери. Текстове, които на фона на генералното положение (една ужасно разтеглена мързелива псувня) римуват „барутен тътен“ с „и ти ли, Бруте“ или „преизподнята“ с „инсомния“. Песни, от които можеш да видиш мястото в частност, докато мислиш за човека изобщо… Да мислиш! Автори, които знаят какво е „доблест“ и „оксиморон“ и намират много точно своето „гето“ – това на богатия речник и широката обща култура, – откъдето да „плямпат героично“, да питат „кой ми седи на облака?“, да викат „убий си телевизора!“ и да заключават „тогава се усъмних във вечността“. Не, тези момчета не звучат като фразьори: боравят с думи, които нещо разместват не само във въздуха около устите си. Имат дух, проницателност и „стрели от доброта“ (Витиевато!). И не само те – виж например Григовор, който е от друг хип-хоп колектив…

Може би невинаги и може би не всеки път по най-изпипания начин, но тези хора не ги е страх да са самотни и самостоятелни и това е наистина вълнуващо. Има кой да пее каквото липсва, дано се засече с онзи, на когото му се слуша.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеото Долу Бог на Луната и Гру (описанието е цитат от Бродски, началото – шкембе чорба).