Имаше повече изявления, отколкото ракетни снаряди през изминалата седмица.

Mazer, сирийски потребител във Facebook

След седмица на напрегнат съспенс и след поредица от туитове, които по-скоро нищо не казваха, президентът на САЩ Доналд Тръмп обяви, че страната му ще нанесе „изолирани“ удари по позиции на режима в Сирия. Мотивите за ударите бяха повторени от съюзниците Макрон и Мей, а призори на 14 април около 100 ракети са изстреляни по цели в Дамаск и Хомс.

Резултатите от операцията са относителни. Позициите на бойното поле остават непроменени, тъй като на практика, ако се вярва на руското Министерство на отбраната, не са засегнати ключови обекти на военната инфраструктура или нанесените щети са минимални. От 103 ракетни удара 71 са били прихванати от системите за противовъздушна отбрана на Сирия, с което на практика става ясно, че Русия действително е доставила обещаните противоракетни системи на своя съюзник. В сферата на относителната конспирация остава въпросът доколко всъщност тези системи са обслужвани от сирийски военни.

Ефектът от атаките срещу позиции на режима са по-скоро политически. Вашингтон отново демонстрира, че се придържа към политика на „червени линии“, но в същото време не е склонен да задълбочи участието си за разрешаване на сирийската криза. Криза, която в крайна сметка не може да се разреши с военни средства. Въпреки множеството различия по редица теми между САЩ и европейските им партньори (като този за митата), Вашингтон получи подкрепата на Париж и Лондон, а мнозинството държави – членки на ЕС, подкрепиха въздушните удари. На импровизиран брифинг в Министерския съвет дори българската страна солидарно посочи, че осъжда употребата на химическо оръжие срещу цивилно население.

Използването на химическо оръжие в Сирия не е ново явление и атаките в Източна Гута и град Дума са само епизод от процеса на постепенен и пълен разпад на страната, който вече се намира в завършващата си фаза. Дали атаката на САЩ срещу позиции на режима в Сирия от ранните зори на 14 април или тази отпреди година имат някакви резултати от тактическа гледна точка, към днешния ден е по-скоро нерелевантен въпрос. През октомври 2012 г. в анализ на Центъра „Брукингс“, написан само месеци след неосъществената военна намеса на САЩ по времето на Барак Обама, бе зададен въпросът как да не загубим Сирия. Нежеланието на САЩ и на редица водещи европейски държави да се ангажират с разрастващата се криза доведе до това, че днес вече сме свидетели на фактическия разпад на държавата. Жертвите надхвърлят половин милион, а бежанците са повече от 6 милиона. От 20-милионно население.

Намесата на Русия в конфликта бе поставена в контекста на защитата на международния ред и право – предпочитан аргумент на руската дипломация. Аргументът обаче е толкова състоятелен, колкото и този за необходимостта от налагане на демократичните ценности в концепциите за външната политика на САЩ от последните десетилетия. Зад решението на Москва да се ангажира прозират множество причини, някои от които са и от вътрешнополитическо естество – санкциите след Крим, замразеният конфликт в Украйна и нелеката икономическа ситуация в Русия.

Желанието на Москва да нанесе бърз и решителен удар по позициите на терористичните и бунтовнически мрежи на територията на Сирия обаче бяха осуетени, с което се забави и планираното изтегляне. След първоначалния подем руското военно командване осъзна, че отвоюваните територии не могат да бъдат задържани само за сметка на силно деморализираната сирийска армия. Така както се случи в Палмира и на други места, усилията на руската армия бяха подкопани от неспособността на сирийските военни да влязат в открита конфронтация с ИДИЛ или с бунтовническите отряди.

Русия бе изправена пред необходимостта да предложи нов политически механизъм за излизане от кризата, алтернативен на преговорния процес в Женева*, но също така и да търси нови съюзници в лицето на Турция и Иран. Свалянето на руския военен самолет над Турция през 2015 г. доведе до размяна на тежки закани, но кризата бе преодоляна относително бързо, за да започне процесът от Астана* под егидата на триото Москва–Техеран–Анкара. На практика под натиска на обстоятелствата Русия се оказа в компанията на държави, с които исторически тя никога не е била в съюзнически отношения, камо ли да е водила широкомащабни военни действия.

И Иран, и Турция (както и техните предходници – Персия и Османската империя) винаги са били стратегически съперници на Русия в Средна Азия и Кавказ. Поредица от войни бележат историческа тенденция, която формира в съзнанието на руския политически и военен елит разбирането, че основната заплаха за държавата винаги идва от юг.

Ефектът от ракетните удари срещу Сирия ще бъде действително минимален, що се отнася до съдбата на режима на Башар ал-Асад. Истината е, че и след Дума и варварското масово убийство, извършено там, никой нито във Вашингтон, нито в Европейския съюз говори за смяна на сирийския президент. Целта на операцията от 14 април е по-скоро превантивна и се стреми да възпре Асад от употреба на химическо оръжие. До следващия път, разбира се.

Това, което обаче е безспорно интересно, е анализът, който Москва ще трябва да направи за бъдещото си участие в сирийската кампания. След 14 април Русия ще се окаже в положение на все по-силно ограничени дипломатически контакти. Процесът от Астана е толкова невъзможен, колкото и този от Женева, а потенциален руски компромис по отношение на войната в Сирия ще бъде подложен на сериозна оценка на Запад, преди въобще да бъде приет. С други думи, дипломатическо решение в рамките на тази година поне е невъзможен.

Русия отново ще трябва да прецени доколко може да разчита на съюзниците си. Турция подкрепи атаката на САЩ, Франция и Великобритания часове след операцията. Тонът на турската декларация е в ярък дисонанс с този на руския президент Путин, който говори за „агресия срещу суверенна държава“.

Колкото до Иран, може да се предположи, че той има свои собствени калкулации относно защитата на интересите си в Сирия. Регионалната динамика остава непроменена. Атаката не засегна мрежата на проиранските военни групи и „Хизбулла“ в Сирия. Очаквано Иран твърдо осъди „агресията“, наричайки трите държави „престъпни“, но е значително по-концентриран върху възможните нови операции на Израел срещу позициите на иранската Революционна гвардия в Сирия, подобно на тази от 7 април срещу базата Т4 до град Хама, отколкото от пряк сблъсък със силите на САЩ. Тези удари доказаха, че са винаги прецизни и носят далеч по-сериозни загуби на иранското присъствие в близост до израелската граница.

Сирийската криза навлезе в седмата си година и няма особени изгледи да приключи. Войната вече отдавна не се води за надмощие на противниковите сили, не е и толкова вече за и против режима на Башар ал-Асад, а е по-скоро за това да се спаси, каквото е останало, доколкото е възможно и когато е възможно.

* Сирийският мирен процес – хронология на мирните преговори за Сирия в Женева и Астана (на английски език).

Заглавна снимка: Министерството на отбраната на САЩ, фотограф Kallysta Castillo

Мирослав Зафиров

Мирослав Зафиров

Дипломат, живее и работи в Близкия изток. Пише по проблеми, свързани с региона. Гост-автор на „Тоест“.