Тайна среща в Градината

Красив, крехък, фин. Такъв накратко е дебютът на Галин Стоев в киното – „Безкрайната градина“. За мен е и сред редките филми, които се загнездват в съзнанието и бавно се разстилат в него седмици след прожекцията, налагайки повторно гледане, за да бъдат осмислени в дълбочина. Така назрява и потребността да побера впечатленията си в думи.

Сценарият на филма се опира върху пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, чийто сценичен живот вече обхваща едно десетилетие и 150 представления. В сърцевината на филма е вглъбената в себе си Ема (Елица Матева), отстранена от останалите сред хортензиите и розите в своята цветарница. В недостъпната ѝ задна стая тя претворява вътрешния си свят в крехък макет на градина с най-дребни детайли – фенери, беседки, фонтани, порцеланови цветя. Фина и потайна, Ема притегля останалите персонажи към себе си.

Ранимият младеж без посока Виктор (Димитър Николов), който работи в цветарницата, е безутешно влюбен в нея, излива обяснения по картички, ако клиентът го помоли, и пее в мъжки хор след работа. По-големият му брат Филип (Мартин Димитров) също се оказва въвлечен в света на Ема, неусетно прекършвайки нещо в него. Денем той завърта и гаси медийни стихии като пиар на кмета на София, ала нещо му убягва въпреки костюма по мярка и дизайнерските решения вкъщи. Неговата партньорка Соня (Глория Петкова), приятелка на Ема, заключва квартета. Тя дава гласа си на рекламни клишета, които озвучава с подправена интонация; в живота също се държи както другите очакват от нея. Диригентът на мъжкия хор Гарабедян е петото колело, пресъздаден от озарения дух на Никола Анастасов въпреки угасващото му тяло.

Съставът няма съвпадения с този на постановката и е изцяло убедителен. Сякаш първа сред равни е Елица Матева, която изгражда магнетичен образ без реплики в кадър, дори да чуваме шепота на вътрешния ѝ глас. Всъщност във филма липсва свръхизлишеството от бъбрене, което днес минава за диалог. Тълкуването на действията на персонажите, за щастие, по-често е оставено на емоционалната интелигентност на зрителя.

При все това успешният преход на текста от минималистичната сцена на театър 199 към широкия киноекран несъмнено е определен от правдоподобното му разгръщане в градска среда. София е повече от фон на събитията – тя е незаменимо присъствие, придаващо на филма неговото очарование. Действието кръжи по симпатични улички (запуснати през деня, прелестни нощем) и по знакови места. Като пространства на споделени преживявания, те са способ за връзка между творбата и зрителя. Надали има жител или посетител на столицата, за когото вечерните кадри от познати алеи да не извикват собствени спомени. А в един особено остроумен щрих улични артисти в мъртъв час се захващат да пременят средището на противоречия, което е Паметникът на Съветската армия, в неговите незабравими комиксови одежди.

Динамиката на филма произтича именно от играта между различните равнища на възприятие на града. На повърхността е външният свят, или София с всичките ѝ проблеми напоследък (за драматичен ефект – представени вкупом). Личната градска топография, връзките на героите с определени места изграждат следващия пласт. Най-надълбоко е интимното преживяване във и на града; София в идеалните представи на персонажите, което Ема пресъздава в своята Градина. А когато тя допуска друг в нея, тези отделни топоси се наслагват и сключват безкрайност в една от най-красивите сцени на съвременното българско кино.

„Градът става вселена, щом се влюбиш в някой от неговите обитатели“, пише Лорънс Дърел в „Александрийски квартет“. Тук вселената е Градина. Именно заради този интимен поглед смея да твърдя, че това е най-красивата София, която съм виждал на филмова лента. „Безкрайната градина“ е истинско пътешествие – кара зрителя да погледне на познати места с нови очи, излизайки от салона. При това тук София не е просто център на травми или отрицание на място, спирка към Лондон, Париж и Берлин, а град, в който са постижими споделени острови на щастие и смисъл.

Още от първите образи – близък план на Градината, обвита в прозирен дим – филмът недвусмислено се заявява като визуално пленителен. Всеки кадър е съзнателно обмислен и внимателно композиран – от прилежно аранжираната цветарница до купищата боклук, повече наподобяващи инсталации. Движенията на камерата са естествени и плавни, въвличайки ни неусетно във филма (неоспоримо постижение на операторския тандем Георги Богданов – Борис Мисирков). Така съпреживяваме с Филип първия поглед към Ема, която се явява сред цветя, иззад цвете; по-късно споделяме вълшебството на нощната им разходка и срастването на техните светове.

В целия филм долавям деликатно преклонение пред образа и стремеж към собствен визуален език, способен да предаде усещанията на героите. По това дебютът на Галин Стоев се родее с емблеми на авторовото кино като Уонг Карвай или Микеланджело Антониони; като тях навярно отнася и обвинения в повърхностност. При подобна естетика обаче образът е смисъл, не просто илюстрация на смисъла.

Към зримата красота трябва да добавя и изящната оригинална музика на Саша Карлсон, отпращаща към минимализма на Филип Глас и Майкъл Найман; наличието на мъжки хор също допринася за индивидуалността на филма. Във впечатленията ми музиката е неразривна от образите, като не просто обогатява картината, а е стойностна сама по себе си. (Дано бъде достъпна и самостоятелно.)

„Безкрайната градина“ е филм и за красотата, за нейната крехкост, независимо дали тази на порцеланово цвете, запусната къща, или нечии чувства. Убедителността на творбата за зрителя в крайна сметка зависи от това дали той ще повярва на съкрушителността от скършването на миниатюрна розичка.

Правдивостта изисква да отбележа, че филмовият дебют на Галин Стоев не е изцяло на висотата на своите амбиции. „Реалните“ проблеми във фона на повествованието са представени някак шаблонно, почти плакатно (криза с боклука; самозапалване; медийни репортажи…). Определени сцени просто не оживяват отвъд образа (тази липса е най-осезаема при сценката от мюзикъл, която Соня и Виктор пресъздават). Законите на Градината навярно присъстват заради шепота на Ема, а не от съдържателна необходимост (повтарят се и рядко съответстват на действието).

Дори и с тези критики, дебютът на Галин Стоев не просто загатва, а разкрива огромния му потенциал на филмов режисьор. Подобни слабости обаче разделят отличния филм от шедьовъра; чаровния от универсалния.

Достойнствата на лентата все пак накланят везната тежко в нейна полза. Нещо повече – тя онагледява и друга възможна посока пред българското кино – изцяло авторски поглед без естетически компромиси, насочен към българска аудитория. Една правдоподобна интерпретация на филма е възможното съзидание на нещо стойностно и красиво дори и в среда на грубост; самото наличие на творбата е пример за това. А за софийските изгнаници на духа, заточени на своя вътрешен остров, тайната среща в Градината несъмнено ще бъде глътка въздух.

Кадрите са от филма „Безкрайната градина“, който все още можете да видите в кината G-8 и Euro Cinema в София.