Красив, крехък, фин. Такъв накратко е дебютът на Галин Стоев в киното – „Безкрайната градина“. За мен е и сред редките филми, които се загнездват в съзнанието и бавно се разстилат в него седмици след прожекцията, налагайки повторно гледане, за да бъдат осмислени в дълбочина. Така назрява и потребността да побера впечатленията си в думи.

Сценарият на филма се опира върху пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно“, чийто сценичен живот вече обхваща едно десетилетие и 150 представления. В сърцевината на филма е вглъбената в себе си Ема (Елица Матева), отстранена от останалите сред хортензиите и розите в своята цветарница. В недостъпната ѝ задна стая тя претворява вътрешния си свят в крехък макет на градина с най-дребни детайли – фенери, беседки, фонтани, порцеланови цветя. Фина и потайна, Ема притегля останалите персонажи към себе си.

Четирима от главните герои, седнали на една маса

Ранимият младеж без посока Виктор (Димитър Николов), който работи в цветарницата, е безутешно влюбен в нея, излива обяснения по картички, ако клиентът го помоли, и пее в мъжки хор след работа. По-големият му брат Филип (Мартин Димитров) също се оказва въвлечен в света на Ема, неусетно прекършвайки нещо в него. Денем той завърта и гаси медийни стихии като пиар на кмета на София, ала нещо му убягва въпреки костюма по мярка и дизайнерските решения вкъщи. Неговата партньорка Соня (Глория Петкова), приятелка на Ема, заключва квартета. Тя дава гласа си на рекламни клишета, които озвучава с подправена интонация; в живота също се държи както другите очакват от нея. Диригентът на мъжкия хор Гарабедян е петото колело, пресъздаден от озарения дух на Никола Анастасов въпреки угасващото му тяло.

Съставът няма съвпадения с този на постановката и е изцяло убедителен. Сякаш първа сред равни е Елица Матева, която изгражда магнетичен образ без реплики в кадър, дори да чуваме шепота на вътрешния ѝ глас. Всъщност във филма липсва свръхизлишеството от бъбрене, което днес минава за диалог. Тълкуването на действията на персонажите, за щастие, по-често е оставено на емоционалната интелигентност на зрителя.

Двама от главните герои танцуват по паркова алея Двама от главните герои до фонтана пред Народния театър „Иван Вазов“

При все това успешният преход на текста от минималистичната сцена на театър 199 към широкия киноекран несъмнено е определен от правдоподобното му разгръщане в градска среда. София е повече от фон на събитията – тя е незаменимо присъствие, придаващо на филма неговото очарование. Действието кръжи по симпатични улички (запуснати през деня, прелестни нощем) и по знакови места. Като пространства на споделени преживявания, те са способ за връзка между творбата и зрителя. Надали има жител или посетител на столицата, за когото вечерните кадри от познати алеи да не извикват собствени спомени. А в един особено остроумен щрих улични артисти в мъртъв час се захващат да пременят средището на противоречия, което е Паметникът на Съветската армия, в неговите незабравими комиксови одежди.

Един от главните герои кара колело по софийска улица Един от главните герои тича по улици с надраскани с графити фасади на сгради

Динамиката на филма произтича именно от играта между различните равнища на възприятие на града. На повърхността е външният свят, или София с всичките ѝ проблеми напоследък (за драматичен ефект – представени вкупом). Личната градска топография, връзките на героите с определени места изграждат следващия пласт. Най-надълбоко е интимното преживяване във и на града; София в идеалните представи на персонажите, което Ема пресъздава в своята Градина. А когато тя допуска друг в нея, тези отделни топоси се наслагват и сключват безкрайност в една от най-красивите сцени на съвременното българско кино.

„Градът става вселена, щом се влюбиш в някой от неговите обитатели“, пише Лорънс Дърел в „Александрийски квартет“. Тук вселената е Градина. Именно заради този интимен поглед смея да твърдя, че това е най-красивата София, която съм виждал на филмова лента. „Безкрайната градина“ е истинско пътешествие – кара зрителя да погледне на познати места с нови очи, излизайки от салона. При това тук София не е просто център на травми или отрицание на място, спирка към Лондон, Париж и Берлин, а град, в който са постижими споделени острови на щастие и смисъл.

Главната героиня пред своя макет на градина Макет на миниатюрна градина

Още от първите образи – близък план на Градината, обвита в прозирен дим – филмът недвусмислено се заявява като визуално пленителен. Всеки кадър е съзнателно обмислен и внимателно композиран – от прилежно аранжираната цветарница до купищата боклук, повече наподобяващи инсталации. Движенията на камерата са естествени и плавни, въвличайки ни неусетно във филма (неоспоримо постижение на операторския тандем Георги Богданов – Борис Мисирков). Така съпреживяваме с Филип първия поглед към Ема, която се явява сред цветя, иззад цвете; по-късно споделяме вълшебството на нощната им разходка и срастването на техните светове.

В целия филм долавям деликатно преклонение пред образа и стремеж към собствен визуален език, способен да предаде усещанията на героите. По това дебютът на Галин Стоев се родее с емблеми на авторовото кино като Уонг Карвай или Микеланджело Антониони; като тях навярно отнася и обвинения в повърхностност. При подобна естетика обаче образът е смисъл, не просто илюстрация на смисъла.

Към зримата красота трябва да добавя и изящната оригинална музика на Саша Карлсон, отпращаща към минимализма на Филип Глас и Майкъл Найман; наличието на мъжки хор също допринася за индивидуалността на филма. Във впечатленията ми музиката е неразривна от образите, като не просто обогатява картината, а е стойностна сама по себе си. (Дано бъде достъпна и самостоятелно.)

„Безкрайната градина“ е филм и за красотата, за нейната крехкост, независимо дали тази на порцеланово цвете, запусната къща, или нечии чувства. Убедителността на творбата за зрителя в крайна сметка зависи от това дали той ще повярва на съкрушителността от скършването на миниатюрна розичка.

Горящ човек пред Народния театър „Иван Вазов“

Правдивостта изисква да отбележа, че филмовият дебют на Галин Стоев не е изцяло на висотата на своите амбиции. „Реалните“ проблеми във фона на повествованието са представени някак шаблонно, почти плакатно (криза с боклука; самозапалване; медийни репортажи…). Определени сцени просто не оживяват отвъд образа (тази липса е най-осезаема при сценката от мюзикъл, която Соня и Виктор пресъздават). Законите на Градината навярно присъстват заради шепота на Ема, а не от съдържателна необходимост (повтарят се и рядко съответстват на действието).

Дори и с тези критики, дебютът на Галин Стоев не просто загатва, а разкрива огромния му потенциал на филмов режисьор. Подобни слабости обаче разделят отличния филм от шедьовъра; чаровния от универсалния.

Достойнствата на лентата все пак накланят везната тежко в нейна полза. Нещо повече – тя онагледява и друга възможна посока пред българското кино – изцяло авторски поглед без естетически компромиси, насочен към българска аудитория. Една правдоподобна интерпретация на филма е възможното съзидание на нещо стойностно и красиво дори и в среда на грубост; самото наличие на творбата е пример за това. А за софийските изгнаници на духа, заточени на своя вътрешен остров, тайната среща в Градината несъмнено ще бъде глътка въздух.

Кадрите са от филма „Безкрайната градина“, който все още можете да видите в кината G-8 и Euro Cinema в София.

Велислав Иванов

Велислав Иванов

Велислав Иванов е докторант по политически науки. В академичните си публикации изследва евроинтеграцията на Западнобалканския регион. Автор на сборника с разкази „Образи и отражения“ (ИК Колибри 2017). Фланьор по призвание и екзистенциалист по убеждение.