Това (б)е стена

Това е стена!

Фразата от стихотворение на Борис Христов беше мотото на заключителния сезон на тазгодишните есенни Литературни срещи. Трийсет и пет години след падането на Берлинската стена, употребата на минало време (бе, беше) би фиксирало само историческия факт.

Дали културните разломи не се разширяват отново? Хибридната война, виртуалните ни стени, акустиката в приятелските кръгове – усещаме ли изобщо кога e преминат собственият ни Checkpoint Charlie?

Символизираното от Стената разделение провокира нови поводи за разговор. Вече не толкова по оста Изток–Запад, все още уместна впрочем. А поради разширяващите се като концентрични кръгове конотации на идеята за сепариране – като опит да се самоопределим.

И докато ограждането със стени е един от древните модели да защитиш и отграничиш своето, полиса, цивилизованото пространство, то днес човек започва да се пита как функционира (споменът за) Берлинската стена, която разполови един град, прерязвайки семейни връзки, улици, дори и няколко къщи.

В официалното ѝ наименование на немски фигурира Schutzwall ‘защитна стена, ров’.

Стената, от двете страни на която се говори един език. Макар през годините той да обраства с различни идеологеми.

Стената като бариера.

Стената като инструмент.

Стената като охранявана граница, която разполовява тялото на Европа на Източна и Западна. И на която се стреля на месо. Като че ли човекът може да бъде само месо.

И от двете страни на Берлинската стена имаше цивилизации. И двете имаха основанията и инструментариума да асоциират света отсреща с другост. Другостта като враг, привкусът на хтонично, заплашително пространство. Институционализирането на страха от нашата, източната страна на Стената – нека признаем – го правеше още по-жив.

Падането на Берлинската стена беше не просто опит за интегриране, а кредо, символ верую. Изповядване на увереността, че можем да живеем в единение. Заедно.

Трийсет и пет години по-късно (което е около поколение и малко) никой вече няма желание за илюзии. Защитните ровове се множат и местят като в игра на тетрис. Стената обаче се превърна в повод за диалогизиране. В метафора, която функционира отвъд полето на идеологемите – като опит да разберем кои сме и защо имаме толкова отчаяна нужда да се самоопределяме чрез разграничаването си от останалите.

По време на Литературните срещи деликатно, но много настойчиво беше поставен въпросът „Колко стени бяха издигнати, докато празнувахме падането на една от тях?“. (Да припомним и участниците в трите вечери: Джаки Томе, Надежда Радулова, Михаил Зигар, Георги Господинов, Катя Петровская, Йоанна Елми, Стефан Иванов, Пламен Дойнов, Оля Стоянова, Илко Димитров, Мирела Иванова, Еми Барух, Петър Чухов, Здравка Евтимова.)

Инсталацията в One Gallery съдържаше текстове на Йоанна Елми и Стефан Иванов, писани по пет основни теми: самота, тъга, емиграция, носталгия, аномия. Да, акроним са на:

с

т

е

н

а

Самота

Мъртвите зони вътре в нас, в които я укриваме, са подобни на граничните територии – ничия земя, практически недостъпна. Поле, което семантично принадлежи на стената. Йоанна Елми неслучайно я свързва със страха:

... страх ме е и мен, ужасно ме е страх, че вече измерихме света, обиколихме го, завладяхме го, изядохме го, изцедихме го, изсушихме го, видяхме го да виси като синя ябълка в безкрайната градина на космоса, вече знаем колко сме малки.

Да, метафората на стената продължава да ражда асоциации с изолация и контролно-пропускателни пунктове. Дори да говорим за „стените“ си във Facebook – там, където почти две десетилетия човечеството обявява споделената си самота.

Синхронично Стефан Иванов също обвързва самотата с криза на идентичността и страх. Но и с дълбоките екзистенциални липси, които не ни позволяват да се чувстваме свързани с другите. А скрито и непреодолимо – и със себе си:

Как съм дълбал с ключ стената на съблекалнята. [...] Затова пиша, за да съм чут и видян, за да прескоча и махна стената от тормоз, безразличие и юркане.

И отново сме там – при стената, която охранява собствената ни самота. Малката ни човешка самота („Болко, болкоо, болчице!“, беше възкликнал Ал. Геров) – понеже отвън е другото, неопитоменото, заплашителното.

Тъга

Тя е там, на ръба на безсилието, от другата страна на утехата. Призракът на стената тук е омекотен, одомашнен, понятен.

Не е нужно от тъгата да се прави фетиш, идол или табу,

пише Стефан Иванов. Подобна беше и дискретната нишка, прокарана в разговора между Катя Петровская и Георги Господинов (в книгите и на двамата им невъзможността да достигнеш не е непременно невъзможност да се свържеш емоционално с помощта на спасителната мисия на приемането).

Впрочем именно в Берлин живее Катя Петровская, а Михаил Зигар казва, че е между Берлин и Ню Йорк (обединения Берлин, в който споменът за Стената е белег от рана). Днес имаме възможност да правим подобен избор. Между 13 август 1961-ва и 9 ноември 1989 г. Стената е непроницаема и охранявана граница между двете германски държави.

Дългите стени на тъгата неизбежно ни отвеждат и към онази молитвена варовикова стена, висока двайсет метра – Стената на плача. Защото надеждата е необходимата друга страна, не непременно противоположна на тъгата. Йоанна Елми в скоби си припомня, че е била на различни места, на които

пишеш желание на листче, навиваш го и го пъхаш между камъните.

И че понякога тя чете тези послания, пропъхнати в какви ли не стени, обикновено по свети места. Единени сме в тъгите си. В болката по невъзвратимото и липсващото.

Емиграция

Точно в центъра на стЕна-та. Като разрив, но и (най-сетне) като възможност. Свободен избор. Опит, отказван на няколко поколения от Източния блок. Хора, които са „предпазвани“ от нахлуващия от Запад морален разпад, както твърди пропагандата. За демонизирането на другия винаги се използва етичен наратив (реториката на националистическите партии, „Движение за изправяне на нравите“ – кампанията, започнала през 40-те години в Китай, печалното известните тук репресии, свързани с комунистическия морал). Не, границите не пазят затворените зад тях от прииждащо зло, те ултимативно не позволяват на хората от социалистическите страни да напуснат. И това не бива да бъде забравяно.

Мечтаните модели се оказват отвън, зад охраняваните стени на „полиса“. Варварите, да, също и онези от стихотворението на Кавафис „В очакване на варварите“, няма да нахлуят. Защото няма нищо желано, заради което да си струва.

И ето ни днес:

свършиха религиите, идеологиите, свърши и Запада, свършиха нещата, в които да се вярва. (Йоанна Елми)

Но нали човекът първом и винаги е емигрирал в себе си. Поради по-обхватния ужас, онзи отвъд конкретните исторически обстоятелства. Стефан Иванов го описва така:

Представял съм си, че вече няма заради кого да съм в тази държава [...], че няма нищо, което да ме задържа, че мога да започна отначало и не, това не ме окуражаваше, а ме плашеше.

Иначе чисто житейски Йоанна Елми живее в САЩ, Стефан Иванов – в България. Дели ги един океан. Събира ги и литературната инсталация „С.Т.Е.Н.А.“.

Днес идеята за емиграция е примирима в общото виртуално пространство, което обитаваме по своя воля. Струва ми се обаче, че има едно място, от което никога не бихме успели да си тръгнем докрай. Езикът.

Носталгия

... светът, за който сме отгледани, вече не съществува, толкова много настояще, толкова много минало, никакво бъдеще... (Йоанна Елми)

Етимологично думата се свързва с „тъгата, болката по дома“, по загубеното, напоследък – с горчиво-сладкия копнеж по невъзвратимото. Помня, помня, изброява Стефан Иванов в текста си за „Стена“-та: одеяло, бисквити, ръцете на баба и дядо, телата на книгите, звука от часовниците, любима риза, снимка на място, което вече не съществува. И ние откриваме общото, архетипно битие на тези спомени и в нас.

Тъмната страна на носталгирането обаче е свързана с идеализирането на обществен строй, който вече е бил. Онова „у дома“, което житейски е било времето на нечия младост. Кръговото, циклично природно време сякаш задейства у нас механизми, които ни връщат към добре забравеното старо. Чрез припомнянето му в щадяща и подходяща светлина, чрез филтрирането на информация, с помощта на всички онези прийоми, които носим в паметта на смартфоните си – лесни програми за обработка на изображението, които разкрасяват кадъра. Извинете, света.

Обратната страна на носталгията не включва ли преди всичко подбор на информацията? И тук, у нас, както и в добре описаната и изследвана „осталгия“ – носталгията по несъществуващата вече държава ГДР (от Ost ‘изток’). Осколките от тази болка ще предрешат ли бъдещето ни? (Припомням си отново „Времеубежище“, изборите, които правят отделните нации, и избора, който визионерски е предположен за нашето, българско живеене.)

Остава ни милостивото завръщане към носталгията по/на Милан Кундера и Патрик Модиано. Онова предвкусване на тъгата, знаенето тук и сега, че скоро мигът ще е минало и тогава ще можем да го помним по начин, който сме избрали.

Аномия

Означава разпад. Отслабване на правилата и нормите в едно общество. Преминаване към силата и насилието. Изискване на права и облаги без спазване на обществените задължения. Краен индивидуализъм. Социално отчуждение. Загуба на равновесие и нагнетяване на напрежението с все по-висок риск от конфликти и унищожение. Криза на идентичностите на и в обществото – на всички равнища,

както брилянтно транслитерира Йоанна Елми.

Но означава и страх. Ето как отново сме при страха – змията захапва опашката си.

Страх ме е от невъзможността да намериш своето място, от празния поглед в огледалото, от празните обещания на политиците, от дистанцията между хората в автобуса, от усещането за празнота след успех, от липсата на общ език със семейството,

отговаря Стефан Иванов.

Без норми, без правила. В хтоничното пространство на социалната джунгла, в което сме се самолишили от обществен договор. Всички се надяваме да не стигнем дотам, всички се боим, че конвенциите вече не се спазват от никого.

Точно тук е тъмната страна на свободата. Точно тук навярно стената започва да бъде пожелавана като спасителна мярка. Като охранително съоръжение, което ще опази цивилизацията. Тук покълва необходимостта от институции, които да удържат общeствения договор.

Романът на Катя Петровская „Може би Естер“ разказва тази аномия. Изправя срещу ѝ крехкия палимпсест на паметта. Понякога единствено свидетелство за генеалогията на цели квартали и унищожени родове, изчезнали в мрака на историята, е случайно оцеляла снимка. А ако предците ти са украински евреи с полски корени, няма как да не стигнеш до Бабий Яр. Топос метафора за това

как след изтреблението идва мълчанието и то е по-унищожително.

Остава ни да помним, че цивилизацията започва там, където зад статистиката възприемаме не цифри, а факта, че това са отделни животи.

Вместо финал нека се доверим на многозначителната статистика, изведена от Йоанна Елми:

В края на Втората световна война граничните ограждения в целия свят са 7.

През 1989 г., когато пада Берлинската стена, граничните ограждения са 15.

През 2018 г., две години след като американският президент Доналд Тръмп започва строежа на своята стена по границата с Мексико, броят на граничните ограждения в света е 77.