На 3 декември 2018 г., след 15-часово заседание на транспортните министри на 28-те държави членки, Съветът на Европейския съюз прие с мнозинство своята позиция относно

реформата на правилата в пътния транспортен сектор, или т.нар. Пакет за мобилност I, наричан още Пакет „Макрон“.

Новите мерки предвиждат „ясни правила за заплащане и време за почивки на превозвачите, тридневен лимит за каботажни операции* и по-малко, но по-добри инспекции и пътни проверки“. Инициирани от Франция и подкрепени от Германия, Австрия и Италия, планираните разпоредби се разглеждат като опит за противодействие на т.нар. социален дъмпинг – широк кръг умишлени злоупотреби и заобикаляне на съществуващото европейско и национално законодателство, което прави възможно развитието на нелоялна конкуренция чрез незаконно намаляване на цената на труда и оперативните разходи.

Мерките в Пакета за мобилност I засягат най-малко 120 000 български шофьори. Българският министър на транспорта Росен Желязков (който говори от името на България и следва да защитава българските интереси в Съвета на ЕС) ги нарече „дискриминиращи, непропорционални и в ущърб на периферните държави членки“. Ден след гласуването в Съвета Министерството на транспорта обяви, че

„България изразява категоричната си позиция против така предложените текстове“

и че „съвместно с българските евродепутати ще продължим да отстояваме националния интерес“. Тоест да „саботираме“ приемането на Пакета за мобилност I.

На 4 април 2019 г. Европейският парламент гласува и прие преговорната си позиция със Съвета относно преработените правила за командировани шофьори, времето за почивки и по-стриктни правила за каботаж. И на трите вота всички български евродепутати с изключение на Николай Бареков гласуваха против предложените мерки – позиция, от която „каторжникът“ на българската политика няма да отстъпи, „докато не бъдат договорени нови условия на труд за българските шофьори на камиони“. Със или без Бареков и въпреки близките резултатите „за“ и „против“ в част от гласуванията обаче, Пакетът за мобилност I навлиза в ключовата фаза, а именно тристранните преговори между Европейската комисия, Европейския парламент и Съвета на Европейския съюз.

Всъщност до гласуването на 4 април в Брюксел можеше и изобщо да не се стигне,

ако на 3 декември 2018 г., освен България, Полша, Унгария, Литва, Латвия, Хърватия и Малта, против разпоредбите от Пакета за мобилност I бяха гласували още 4 държави, като например Чехия, Словакия, Естония, Финландия, за да се постигне т.нар. „блокиращо малцинство“.

Това е повод в България отново да се заговори за европейските институции и по-конкретно за процеса на вземане на решения, който вероятно е толкова далеч от обикновения европейския гражданин, независимо дали българин или друг, колкото и дневният ред на Международната космическа станция. Защо отново? Защото в навечерието, а и по време на първото българско председателство на Съвета на Европейския съюз, реализирано през първото полугодие на 2018 година бяха полагани систематични усилия за приближаване на гражданите на България до политическия дневен ред на ЕС, който е пряко свързан и с политическия дневен ред у нас.

Между 23 и 26 май 2019 г. (26 май за България) ще се проведат избори за членовете на следващия Европейски парламент, тоест за хората, които ще участват в нормотворческия процес. Следователно въпросът за това как се вземат решения, засягащи над 510 млн. души, които говорят на 24 различни езика, би следвало да представлява интерес и за българския избирател. Защото работата на тази, а и на останалите институции на ЕС нито започва, нито свършва с предизборните стратегии и тактики на българските политици, които, подобно на колегите си от повечето други държави членки, гледат на тези избори като на „междинни“, мобилизирайки се най-вече на местно партийно ниво.

Само от 1990 до 2017 г. Европейският съюз е „произвел“ близо 53 000 законодателни решения,

в т.ч. регламенти и директиви (с които се изменят националните законодателства на държавите членки чрез директно прилагане или транспониране в рамките на определен период), научаваме от материал на Thomson Reuters във връзка с Брекзит. Освен че са невъобразимо много, това са нормативни актове с различна тежест за държавите членки на Съюза според интересите на всяка от тях в различните ресорни политики – нещо, което проличава в някаква степен при анализ на приоритетите, върху които изграждат програмите си сменящите се на ротационен принцип председателства на Съвета на ЕС. Така например новите квоти за риболова засягат пряко Обединеното кралство, тъй като биха повлияли значително на британската рибна индустрия. За държави без такъв отрасъл това законодателство не представлява кой знае какъв интерес.

Какво става, когато толкова много национални държави седнат на масата за преговори, имайки за цел в общия случай да се постигне широк консенсус (или „хиперконсенсус“)? Mеждудържавните коалиции, сформиращи се във връзка с определени проблеми и институционални настройки, не се определят от размера на държавите, които участват в тях. Допирни точки могат да бъдат търсени на ниво културни афинитети, географска близост, политическа ситуация и икономическа структура, правителствена идеология или реципрочни споразумения между държавите, компромиси и други фактори за договаряне.

Според американския икономист и професор по право и икономика Гордън Тълок

в оказването на взаимни услуги няма нищо нередно, когато говорим за определен вид договорка на гласове**.

Преобладава разбирането, че когато методите за „търговия“ не са в конфликт с дадени стандарти или етични процедури, преговарящите естествено започват да търсят взаимно благоприятни размени на гласове в различни гласувания. Това им дава основание да очакват подкрепа от онези, които са подкрепили в дадени преговори и гласувания, при договарянето на следващ, по-важен за тях законодателен акт. Според поддръжниците на тази практика тя трябва да бъде регламентирана официално като допустим инструмент в демократичното управление.

Сред устойчивите лагери, запазили се след няколко последователни разширявания на Съюза, е ясно очертаната демаркационна линия между Севера и Юга, както и тази между нетните дарители и бенефициентите. Достатъчно е да споменем Вишеградската четворка с оградите срещу мигранти на унгарския премиер Виктор Орбан или пък анализи със заглавия като „Малките държави на ЕС – заклещени между Франция и Германия“, в които динамиката на взаимоотношенията между членовете на Северния съвет и „ядрото“ на Съюза са констатирани и прогнозирани в духа на мита за Одисей, Сцила и Харибда.

Налице е устойчива тенденция за разделение между държавите

на бедни и богати по определени проблеми, свързани с разпределението на средства в Съюза и селскостопанските въпроси. При единния пазар противопоставянето се корени в политиките на правителствата съответно на по-либерални и по-протекционистки. В зависимост от властта на правителствата те могат да бъдат също ориентирани повече към потребителите или към бизнеса. Или пък според степента на индустриализация и властта на групите с индивидуални интереси да се оформят лагери с различни приоритети в зависимост от съотношението между околната среда и икономическите интереси. Разделението между държавите с най-многочислено население и тези с най-малобройно съществува и може да се изтъкне като един от виновниците за ратификационната криза, възникнала след подписването на договора за Конституцията на ЕС и Лисабонския договор.

Дори критиците  на Европейския съюз обаче признават, че преговорните процеси както вътре в отделните институции, така и между тях по презумпция се водят със споделено разбиране, дипломатични средства и личностно съгласие

да се направи всичко възможно за постигането на компромис.

Тази презумпция е залегнала дълбоко в нормотворческия процес, като е конституирана в по-голяма степен в Съвета на Европейския съюз, отколкото в Европейския парламент, поради което и в болшинството случаи приемането на актове става на първо или на ранно второ четене, рядко чрез помирителна процедура.

За разлика от системата на Обединените нации, разделението на гласовете в Европейския парламент се определя не от БВП на държавите членки, а от броя на населението им, в полза на малките държави (регресивна пропорционалност). Достатъчно е да споменем Малта с нейните 400 000 жители, която има шестима представители в Парламента, докато държава с 80 млн. жители, каквато е Германия, има 96 евродепутати; без този принцип на разпределяне на гласове и места Германия щеше да има близо 200 гласа/депутати на всеки един, с който разполага Малта.

Колко тогава „тежи“ гласът на българските национални интереси

в преговорните процеси, от които произтича европейското законодателство? „Доскоро българските политици бяха обвинявани, че пред Брюксел са г-н/г-жа „да“. Сега вече могат гордо да носят титлата г-н/г-жа „не“. Както изглежда обаче, промяната не гарантира успеха им в европейските институции“, написа „Капитал“ в коментарен материал под заглавие „Пакетът „Макрон“ проби българската отбрана“, публикуван в деня на гласуването в Европейския парламент.

България действително играе отборно в институциите на Европейския съюз, но не (непременно) поради мекушавост и безпринципност, а защото не са много досиетата като Пакета за мобилност I, който бе сред приоритетите на Българското председателство на Съвета на ЕС, попадащи в т.нар. „зона на изострена национална политическа чувствителност“. Чувствителност, споделяна в конкретния случай и от други държави, както вече стана дума по-горе, които биха могли да стигнат до преговорна позиция, или иначе казано, да изтъргуват така желаните отстъпки.

* Каботаж – транспортни услуги в рамките на държава членка, извършени от превозвач със седалище в друга държава членка. – Б.а.
** Quid pro quo, „услуга за услуга“, или още logrolling, „търкаляне на дънери, трупи“ – термин, въведен именно от Тълок. – Б.а.

Заглавна снимка: © David Iliff

Иглика Иванова

Иглика Иванова

Докторант в катедра „Европеистика“ в СУ „Св. Климент Охридски“ с фокус върху теми като свободата на изразяване онлайн и медийната грамотност. Вярва в основните ценности на Европейския съюз, в постижимостта на мотото „Единство в многообразието“ и в индивидуалния и колективния човешки интелект.