Финалът на предизборната кампания в България съвпадна с поредните новини за руската агресия в Украйна. В разрез с първоначално обявените принципи на „операцията“, които предвиждаха само професионални военнослужещи да изпълняват мисии в Украйна, на 21 септември Владимир Путин обяви „частична“ мобилизация, която да се извърши успоредно с референдуми в окупираните украински територии. В България новината стана повод за нов залп от анализи на познати лица по радиа и телевизии. Няма да коментираме българските реакции, защото те в най-добрия случай са неадекватни. Докато ЕС и САЩ поне към момента заемат твърда позиция и обещават засилване на помощта за Украйна и говорят за остра реакция срещу руския ядрен шантаж, българският предизборен и експертен дебат се върти около славянската идентичност и нашата историческа принадлежност.

С решението си Владимир Путин за момента отне инициативата от Украйна, която само дни преди това успешно си върна Харковска област. Анонсирането на „частичната“ мобилизация от Путин бе последвано от кампанийно медийно отразяване, чийто акцент е върху хилядите бягащи от страната руснаци. Към момента данните сочат, че около 260 000 са напуснали Русия. Медиите излъчват кадри и на жени, които със сълзи изпращат мъжете си. Заслужава внимание фактът, че значително по-малко в медийното пространство намират място иначе изобилните кадри на вече мобилизирани руснаци, които примирено приемат повиквателните си и облекли своите униформи, се отправят на запад. Най-често тези кадри се заменят от клипове на пияни мобилизирани руснаци.

Ако се отстраним обаче от медийната суматоха, следва да отбележим, че

надеждите, че мобилизацията ще доведе до бързия край на режима на Путин, вероятно са твърде преувеличени.

Все още протестите срещу решението на руския президент са малко и е рано да се каже дали могат да прераснат в по-сериозен бунт. Множеството истории за мобилизиране на неподлежащи на военна служба млади неслужили, болни или възрастни мъже и призивите тези грешки да бъдат поправени по-скоро целят да заблудят обществото в Русия и да го накарат да повярва в бащинската грижа на държавата пред лицето на абсурда. Историческите паралели сами ни идват на помощ. След като подобно поведение е проработило при Сталин, защо да не проработи и сега? А не бива да забравяме, че в периода на т.нар. Гладомор и на голямата чистка през 30-те години на XX век загиват десетки милиони.

Много е важно да отбележим, че официалните руски власти оценяват мобилизационния потенциал на страната на около 25 млн. мъже. Когато поставим нещата в тази перспектива, ситуацията вече не предразполага към бързо изостряне на ситуацията вътре в Русия заради мобилизацията. Процентът на избягалите е наистина малък в сравнение с общия брой военнозадължени. Освен това руската армия по този начин се чисти от възможни подривни елементи, които биха разлагали бойния дух на войниците на фронта, както е станало по време на Първата световна война.

Друга тенденция, която заслужава внимание след обявената мобилизация, е да се осмива качеството на руските военнослужещи и тяхното снабдяване. Тази тенденция е доста опасна форма на подценяване на врага. Да не забравяме, че един милион дори лошо обучени и зле екипирани мъже представляват в крайна сметка един милион въоръжени мъже. Те може да не са в състояние да изпълнят задачите на една активна настъпателна операция или да създадат основа за надеждна отбрана, но все пак

чрез своя внушителен брой представляват фактор и сила, който никой професионален военен няма да си позволи да пренебрегне.

Към момента Украйна не разполага с необходимото техническо превъзходство, за да се справи с лекота с тази по същество нова военна сила, така както например САЩ надви в Ирак през 2003 г. голямата по численост, но напълно деморализирана армия на Саддам Хюсеин. Именно поради тази причина главнокомандващият украинските въоръжени сили ген. Валерий Залужни заяви, че войната ще бъде дълга и Украйна трябва да се готви и за следващия ѝ етап. Тук бихме могли да се застраховаме и да кажем, че е възможно рязко ескалиране на ситуацията заради един или друг инцидент. В крайна сметка и през 1979 г. никой в Западна Европа не е вярвал, че в Иран на Пахлави е възможна революция, но историята показа, че къщата от карти, построена от шаха, се срути за броени дни.

Непосредствени паралели с историческото минало трябва да се правят с внимание, тъй като те биха могли да са некоректни. И все пак най-честите паралели за случващото се в Украйна са със събитията от 1914 г. и от 1941 г., когато Русия осъществява своите мащабни мобилизации. Първата завършва с Октомврийската революция, но втората, с огромна външна помощ и въпреки невъобразимите загуби, завършва с победа. Интересно е да отбележим, че днес Украйна получава военна помощ именно по силата на програма „Ленд-лийз“, която помага в огромна степен на СССР преди 80 години срещу нацистка Германия.

В нашето динамично време сме свикнали да очакваме бързи решения.

След 24 февруари се прогнозираше бърз край на украинската държавност и армия. Сега се предрича бърз край на Русия и на Путиновия режим. Усещането за прекомерна бързина на събитията може да бъде измамно. Както не се оправдаха очакванията в началото на конфликта, така и сега няма причина да мислим, че след още едно сериозно поражение руската държава ще се разпадне на части или че ще започнат процеси на модернизация в самата Русия.

Европа ще трябва да се подготви за продължителен конфликт. Дори и военните действия да спрат до средата на следващата година с поражение за Русия, това поражение няма да е пълно – подобно на разгрома на Германия през 1945 г., който доведе до принудителни реформи. Русия няма да премине в скоро време през процес на „денацификация“, което означава, че желанието за реванш и „можем повторить“ ще останат силни и ще доведат до нов рунд от военни действия.

Важно е да не се забравя, че Русия винаги е воювала с броя на войниците си

и е прието жертвите да бъдат големи, стига да се постигне целта. Руските власти са готови да жертват хората си и това не ги притеснява. Самите руснаци, свикнали да се подчиняват на Върховната власт, не смятат, че нещо зависи от тях, и са готови да приемат и най-страшните за западните хора решения в името на величието на държавата. Надеждите за успех на протестите поне в краткосрочен план са неоправдани. Виждаме как за пореден път протестиращи са извличани от силовите структури без дори минимален опит за съпротива. Към момента „дълбинният народ“ не се противопоставя на мобилизацията. Именно поради тази причина европейските политически лидери и общества трябва да преосмислят приоритетите си и начините за постигане на своите цели.

В България е необходимо да се намали силата на звука на руската пропаганда и да се проведе истинска дискусия за нашите приоритети и виждания за бъдещето. Ако се стигне до национален консенсус, че бъдещето ни не е свързано неотклонно с Русия, то трябва да се набележи списък от краткосрочни и дългосрочни мерки за опазване на европейското ни бъдеще. Част от краткосрочните мерки включват спешно изпращане на военна помощ за Украйна и замяна на остарялото ни съветско въоръжение с модерно западно.

Много важна тук е и подготовката на въоръжените ни сили. Както виждаме от конфликта, това, че разполагаш с повече танкове и самолети, не ти гарантира победата. Обучението и бойният дух на войската винаги са били водещи за победата. Тревожен е броят на български висши военни на активна служба или в оставка, които с изказванията си недвусмислено демонстрират подкрепа за Русия. Време е да се запитаме именно

какво става в редовете на българската армия и каква е нейната готовност по отношение на националния суверенитет и сигурност на България.

Ако историята ни учи на нещо, то е, че не можем с увереност да очакваме непременно благоприятен развой на събитията. Както уместно припомня Аркадий Бабченко, след Николай Втори идват Ленин и Сталин. Възможността след Владимир Путин да дойде на власт някой по-страшен не бива да се пренебрегва. Какво ще бъде руското поведение към Запада, ако на трона в Москва застане Рамзан Кадиров или някой шовинист като Игор Гиркин-Стрелков? Тогава вътрешната съпротива ще бъде докрай смазана или ще избухне с пълна сила гражданска война.

В дългосрочен план вътрешната ситуация ще се промени, но Путин, като един истински възпитаник на спецслужбите, има афинитет към дългосрочната игра. След провала на внезапното завладяване на Киев, Москва премина към война на изтощение, надявайки се, че по познатия от Сирия сценарий ще удържи. Русия има по-големи човешки и материални ресурси от Украйна и целенасочено разрушава икономиката ѝ и гони с терор населението.

В момента Западът все повече засилва помощта за Украйна и постепенно настъпва паритет, показан с успешното украинско настъпление в Балаклея и Изюм. Тук обаче следва да си зададем въпроса

докога тази подкрепа ще продължи.

Никой не може да каже какъв ще е обемът ѝ след година или две. Руският президент разчита на милионите, с които Москва тайно финансира политически партии и проекти в ЕС и САЩ, да демонстрират своята полза. По примера на България, не са малко онези, включително и водещи политически сили, които говорят за „мирно решение на конфликта с отчитане интересите и на двете страни“. Духът на наратива за неутралитет е извън бутилката и удобно гали слуха на множеството, което е стъписано от цената на енергийните ресурси, обяснени единствено с недалновидността на „брюкселските чиновници“.

Всичко това, заедно с инфлацията и икономическите трудности, трябва да доведе до нестабилност в Европа, която да се откаже от помощта за Украйна и в най-добрия случай да я принуди да приеме мир при неизгодни за нея условия. С две думи, повтаряне на сирийския сценарий в по-голям мащаб – воюваш достатъчно дълго, докато в един момент никой не си спомня как е започнала войната, но всички искат живи да видят нейния край, ако трябва да поспорим с Платон.

Всичко, което се случва, е понякога учудващо близко до паралелите с Втората световна война.

Действията на Владимир Путин силно напомнят плана на Сталин преди началото на войната, целящ да противопостави западни държави една срещу друга. Към общата картина на създаване на нестабилност може да се отнесе и значителното по обем бягство на руснаци в близките страни. Москва, изчиствайки се от възможните нежелателни елементи, които биха предизвиквали брожение в страната или на фронта, предизвиква напрежение в Европа и съседните на Русия страни. Възможни са спорове с украинските бежанци, проблеми с настаняването и изхранването, а е важно и да се отбележи, че мнозинството от тези хора, подкрепящи „величието на Русия“, просто не са готови да умрат за него.

Москва се опитва да поддържа напрежението и чрез обявените референдуми, които никоя държава не би признала, но чрез тях плаши с възможна употреба на ядрено оръжие. Дали Русия ще използва реално тактическо или стратегическо ядрено оръжие, окончателният отговор е в полето на астролозите и ясновидците. При всички случаи това е една реална заплаха за света, която трябва да бъде разгледана и да бъдат предприети възможните мерки за неутрализирането ѝ или поне за ограничаването на щетите. Важен е също така единен отговор на този шантаж.

В заключение, България продължава да се намира в доста опасно положение – страната ни не подкрепи открито Украйна и по тази причина е гледана с недоверие от своите партньори в ЕС. В същото време не се възползвахме от възможността за модернизация на армията ни чрез предоставяне на въоръжение на Киев. Трудностите с енергийните доставки, комбинирани с руското влияние, пък допълнително могат да ни вкарат в политическа криза. Измъчената ни подкрепа за Украйна ни поставя в затруднено положение в дългосрочен план. Евентуалното бъдещо влизане на Украйна в ЕС може да бъде проблемно за нас и за Съюза предвид нереформираните ѝ институции и ширещата се корупция. Ние обаче няма да сме в позиция да поставяме условия.

Заглавен колаж: © „Тоест“

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни