Неотдавна беше оповестена нова порция резултати от изследването PISA за 2018 г. Те се отнасят до т.нар. глобална компетентност на учениците. PISA (Programme for International Student Assessment – Програма за международно изследване на учениците) се провежда от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие веднъж на три години от 2000 г. насам, като включва и държави, които не членуват в организацията. Изследването обхваща образованието на 15-годишните деца.

Досегашните резултати за 2018 г. за страната ни показаха спад в редица области спрямо предишни издания на изследването. Българските деца се представят най-зле по четивна грамотност в ЕС. Влошени са уменията им в области като природни науки и математика, а социално-икономическото неравенство продължава да е водещо за успеваемостта на тийнейджърите. PISA популяризира у нас понятието „функционална грамотност“ – способността да интерпретираш информация с разбиране и да можеш да се ориентираш в нея. Нещо, което на масата от родните ученици печално трудно се удава.

Последните резултати на PISA акцентират върху способността за справяне в глобализирания свят, което авторите на анализа наричат „глобална компетентност“. От резултатите може да се направи изводът, че

15-годишните ученици в България са освен функционално неграмотни, и глобално некомпетентни.

Докладът от над 400 страници, върху който се основава това заключение, е озаглавен „Готови ли са учениците да се справят във взаимосвързания свят“ и представлява шестият том от резултатите за PISA за 2018 г. Той изхожда от предпоставката, че съвременните общества са взаимосвързани и разнообразни, което обуславя необходимостта учениците да са способни да се справят в подобна нехомогенна среда. Журналистът от „Дневник“ Максим Караджов представи в синтезиран вид основните изводи за страната ни.

Почти всички 15-годишни ученици у нас учат поне два чужди езика в училище (на какво равнище, това е отделен въпрос). От това обаче не следва, че стават по-чувствителни към култури, различни от своята. Дори да имат шанса да учат с деца от други страни, образователната ни система се опитва да „напъха“ тези деца в „калъпа“ си, скроен по българската етническа мяра, вместо да се интересува от техните специфики.

По-малко от една трета от училищните директори казват, че в техните училища се обсъждат теми, свързани с мултикултурното общуване, което е притеснително не само с оглед на децата чужденци, а и на фона на немалките групи от ромско, етнически турско и неправославно (в голямата си част мюсюлманско) население у нас. Резултатът е, че участниците в изследването у нас са сред най-неуважаващите чуждите култури и сред най-незаинтересуваните от тях.

Българските ученици са и едни от най-нетолерантните към имигрантите и показващи най-остри различия в способността си да се поставят на мястото на различните от тях. Поляризацията между тях по глобални теми е сред най-силните измежду изследваните държави, нареждайки страната ни на шесто място – между Обединените арабски емирства и Черна гора. Младежите ни остават капсулирани в тесния кръг на семейството, средата и социалния си статус, което обуславя и позициите им по множество въпроси.

На фона на тези резултати изобщо не е за учудване, че деца у нас организират публични линчове над свои връстници само защото ги смятат за различни от себе си.

Не е учудваща и критиката (съвсем не единствена в този дух впрочем) към илюстрациите на книгата „В като вагина“, публикувана на Facebook страницата на „Тоест“ по повод статията за книгата – че не представят „средностатистическото момиче от България“. Което не е нито чернокожо, нито с витилиго, нито мюсюлманка със забрадка, нито „скандинавска лесбийка“ (определена като такава вероятно единствено поради прическата си, тоест предполага се, че българско момиче не може да е с къса розова коса). Идеята, че някой може съзнателно да иска да подкрепи различието, вместо да равнява всичко по средностатистическото, за мнозина у нас е умонепостижима.

Резултатите на учениците ни са логични, защото у нас съществуването на различията методично се отрича. Масово не се забелязва например миграцията – човек може да ходи в арабски дюнерджийници и пак да не си дава сметка, че са го обслужили чужденци. В България има както чернокожи, така и български деца с един родител от африкански произход. Но когато People of Sofia публикува снимка на чернокожи момичета, се появяват саркастични реакции от типа „Има ли такива софиянки?“. И хора в инвалидни колички има у нас, въпреки че поради недостъпната среда не сме свикнали да ги виждаме. А тя, достъпността на средата, е функция на отношението.

Отношението пък е нещо, което се възпитава посредством последователна политика и образование.

В България обаче последователно се възпитава отношението на изключване на всичко, отклоняващо се от национално-патриотичната норма. Дори тогава, когато това граничи с абсурда или даже е преминало границата му.

По-рано тази седмица например „Дневник“ съобщи за родители, изпаднали в недоумение заради декларация, която е трябвало да подпишат, ако паралелките, в които децата им учат, минат на електронно обучение. По силата на декларацията от тях се изисква да осигурят на останалите си у дома деца условия за редица неща, между които „съхраняване и утвърждаване на българската национална идентичност“.

Декларацията всъщност заимства чл. 5 от Закона за предучилищното и училищното образование, където са описани основните му цели. На нечий бюрократичен ум е хрумнало, че ако училищното образование се осъществява в домашна среда, тогава то престава да е отговорност на училището и става отговорност на семейството. (Не че основната тежест на образованието у нас и без това не е прехвърлена на родителите, от които в огромна степен зависи успеваемостта на децата им.)

Във въпросния член 5 от Закона са изброени общо 12 цели, като цитираната за националната идентичност е поставена на второ място. В съдържателно отношение мястото обаче е първо, защото първата цел е пределно обща и се опитва да обобщи всичко: „интелектуално, емоционално, социално, духовно-нравствено и физическо развитие и подкрепа на всяко дете и на всеки ученик в съответствие с възрастта, потребностите, способностите и интересите му“.

Българската национална идентичност е поставена пред придобиването на компетентности, мотивацията за учене, формирането на толерантност (която се разбира като толерантност към „етническата, националната, културната, езиковата и религиозната идентичност на всеки гражданин“, както и към хората с увреждания). Следват познаването на „националните, европейските и световните културни ценности и традиции“ и разбирането на глобалните процеси.

На последно място са споменати компетентностите, свързани с Европейския съюз. Затова пък националното е подчертано на още три места.

То е предмет на т. 4 от ал. 1 на чл. 28 от закона, според който „детските градини, училищата и центровете за подкрепа за личностно развитие […] определят свои символи и ритуали в съответствие с принципите на националната идентичност и култура, както и свое униформено облекло и други отличителни знаци“. Националната идентичност, значи, се възпитава още с отличителните знаци в детската градина.

В чл. 76, ал. 5 се изреждат незадължителни учебни предмети и теми, като например глобално, гражданско, здравно, интеркултурно образование, лични финанси и програмиране (дотук добре), както и такива, формиращи „национално самочувствие, патриотичен дух и родолюбие“ (каквато и да е разликата между тях). Все едно те не се втълпяват в достатъчна степен в часовете по литература и история. Патриотичното възпитание е и една от целите на часа на класа (чл. 92, ал. 2).

Ясно тогава защо с глобалната компетентност не се получават нещата.

Характерът на училищното образование в една страна е израз на нейната политика. Политиката в България е прогресивнонационалистическа в последните години, но в национализма имаме традиции още от времето на социализма, което го прави особено трудно изкореним от учебните програми. Образованието освен това е консервативна и не твърде склонна към реформи система. Най-вече ако предложенията за такива не се радват на обществен консенсус. А у нас всеки опит за модернизиране се сблъсква с вълна от възмущение (често пъти поради манипулативни националистически кампании и неразбиране) от типа „махат Ботев“.

Дори да има воля за промяна на образователната система у нас, така че тя реално да възпитава функционална грамотност и глобална компетентност, докато се видят сериозни резултати от нея, ще минат доста години. Това, разбира се, не е основание за липса на реформа. А сигнал, че липсата ѝ обрича поколения млади хора да са нетолерантни, агресивни към различното от себе си и смятащи, че истината за света и хората се изчерпва в тяхната локална кутийка.

Заглавна снимка: Taylor Wilcox / Unsplash

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни