В мир със себе си и от полза за другите

 | Говори с Нева

Привет, Нева!

Чудя се за доброто. Колко добро е достатъчно добро? В личен и работен план. Кое е „добро“ в днешния свят? Има ли връзка между това да си добър и щастлив (по Георги Марков и не само)? Много аспекти има темата. От философските концепции, през размислите на мъдрите хора днес, личните взаимоотношения, до професионално удовлетворение – независимо от това дали става въпрос за творчески професии, или не толкова. Виждам тези търсения в есета и публикация на големи хора, артисти, творци, но и сред съвсем „обикновените“ хора. Малка добрина достатъчна ли е? Малка, но добрина. Добрина, но малка. Успяваш да направиш добър филм/проект/книга… но достатъчно добър ли е? И как стигаме щастието в този постоянен стремеж за по-добро? Не може да е само пътят към него.

Дарина Г.

Добрò, мн. няма, ср. 1. Всичко, което е хубаво, положително, ценно в нравствено отношение; нещо, което е хубаво, полезно, благоприятно за човека.

Нравственост, мн. няма, ж. 1. Съвкупност от условни норми, правила, които определят отношението на хората един към друг и към обществото; морал.

Речник на българския език на БАН

„Излез пред строя. Чуваме, че си добър човек…“

Разпит на добрия, Бертолт Брехт,
прев. Венцеслав Константинов

Скъпа Дарина,

Много ми се иска да беше написала и отговорите си, макар и временни или непълни. Едва ли съществува постоянен и всевалиден отговор на въпроси като твоите (или на „Какво е красиво?“, „Защо обичам?“, „Къде да търся смисъла на живота?“), но пък за безкрайното множество от лични истини в днешния и вчерашния свят все се намира някакъв общ знаменател. И той вероятно звучи като Златното правило (дръж се с другите, както искаш да се държат с теб), категоричния императив на Кант (човекът е цел, не средство), думите на споменатия от теб Георги Марков (свободата да живееш, както намериш за добре, без разбира се, да вредиш на другите) или тези на монтипайтъновския Брайън („… няма нужда никого да следвате… мислете сами… вие сте самостоятелни личности!“). При всички положения едно ми се вижда ясно: другият е ключово понятие във всяко замисляне за доброто, а всяко замисляне за доброто е добро, защото води до по-голяма осъзнатост на собственото ни участие в света.

Ако вършиш добрини от суета, по-лош ли си от онзи, който ги върши от съвестно култивиран алтруизъм, при положение че всички си тръгват удовлетворени? Ако дадеш аспирин на непознат със зъбобол, по-добър ли си, отколкото ако го дадеш на познат със зъбобол или отместиш охлюв от пътечката пред блока, за да не бъде стъпкан? Когато смяташ, че е добре да помогнеш, но не си сигурен искат ли помощта ти, трябва ли да правиш каквото и да било? Ако беше Макс Брод, щеше ли да изгориш ръкописите на своя приятел Кафка, който те заклева да го направиш след смъртта му? Ако някой те помоли да му помогнеш да умре, както се случва, би ли? Животът и добруването на хората се приемат за основно тяхно право и цел, за които да се борим стръвно, но винаги ли са най-важни, в какъв вид и коя е допустимата цена?

Запитам ли се сега кое е добро, то моят отговор би бил: онова, което е полезно за възможно най-много хора или за най-нуждаещия се… според обстоятелствата. Струва ми се, че именно уточнението според обстоятелствата ни прави мислещи създания, способни да уталожват, разхубавяват и продължават света – пробният камък на всеки принцип би трябвало да са неговите уместност и навременност, а ние да сме в състояние да ги преценим в крачка. В този смисъл вторият ми отговор в момента е: добро е да избистряме постоянно схващанията си за нещата и да нюансираме възможно най-фино представите си за справедливост, да работим непрекъснато върху усета и разбирането си за другия – за да можем да сме максимално адекватни на потребността от нас, когато тя възникне.

На пейката отсреща възрастен човек подхвърля едри късове сух хляб на гълъбите – коматите ги удрят по главите и са твърде големи и корави за лесно справяне, но гълъбите се стараят, а възрастният човек продължава да ги бомбардира. Спомних си как много отдавна, когато дънките бяха лукс, а модно оръфаните такива – направо шик, една моя приятелка отряза своите над коленете и с нечовешко търпение ги разбрида по краищата – нишка по нишка с безопасна игла до получаването на разкошно ресничест резултат. Не след дълго отиде на гости в друг град, където бабата на тамошната ѝ приятелка с най-добро намерение взела дънките на гостенката в нейно отсъствие, изрязала всичко висящо и съвестно ги поръбила, за да не ходи момичето парцаливо… С добри намерения, както се казва, е постлан пътят към ада. От друга страна, лошите намерения или липсата на намерения най-често са самият ад. Ползите и вредите невинаги са там, където се оглеждаме за тях… Факт е, че моята приятелка беше оставена без шикозния резултат от своите усилия, но е факт и че до днес има спомен, от който да ѝ става смешно и мило. Доброто се е изпълнило, макар и не в явна причинно-следственост.

Освен тази за ада има още куп добре известни фрази за доброто. „Насила хубост не става“, „Доброто иска да го караш, а злото само̀ върви“, „Лоша дума от добро сърце не излиза“. Те отразяват дейното и внимателно към другия отношение, което ми се вижда необходимо, за да не живеем произволно и в постоянен сблъсък като парчета от цяло, влачени от мътен порой. „Доброто не остава ненаказано“, от друга страна, ми звучи пораженчески прибързано и детински свидливо. Ако даваш, за да ти дадат, правиш сделка – то е честно и точно, но друго. Ако даваш, за да направиш света по-обитаем за всички, правиш го, защото си си избрал такъв начин на действие за по-голямата картина. И е много важно заради Иван, както се казва, да не намразваш свети Иван. Италианците имат поговорка, че добрините, извършени за неблагодарници, Господ отмята в книгата си като злини. Струва ми се очевидно: човек опитва с добро, а ако не успява, сменя стратегията. Да живееш в мир със себе си и от полза за другите ми се вижда смислен план – динамичен, в развой, често мъчен, но без по-успешна алтернатива…

Не ми се иска да подминавам няколко подробности, които в писмото ти стоят като даденост, а за мен не са съвсем такава. Първо, не бих разделяла труда от личния живот на две територии под различно управление и различен флаг – изкарваме повече време в работа и сън, отколкото в друго, та не е реалистично и здравословно да не приемаме всичкото като лично (а от друга страна, не са ли работа и семейството, и себеподдържането във функционираща цялост?). Второ, величината на добрините няма как да се изчисли в изходна позиция: нищожен наглед жест може да спаси, огромно градивно усилие може да потъне в нищото (а после пак да изплува по неочаквани начини)… Мисля си, че разликата голямо–малко е всъщност в чувствителността ни спрямо околните и себе си сред тях: колко, кога и как можем/искаме/трябва да си позволим да откликнем на тяхната необходимост от нашата намеса/близост/опора. Трето, щастието като цел ме смущава и не бих могла да го дефинирам – разбирам го по-скоро като периодично съвпадение между идеите ни за добро, приятно и красиво и реалността на средата; като могъщо моментно удовлетворение, което ни зарежда със сили да продължим. И четвърто, когато окачествяваме като добър плода на нечий труд, говорим по-скоро за начина, по който той изпълнява целите, които си е поставил, със средствата, с които разполага… и дори така ползата от него не е обективно изчислима. Малък пример: Мъртъв сняг е глупав филм за нацита зомби, направен с очевидното желание да е точно това, което е – добре изпълнено плитко кино. На него обаче се смях и научих, че ако те затрупа лавина, начинът да се добереш до въздуха е: плюеш и почваш да ровиш в посока, обратна на тази, в която се отцежда плюнката. Не само получих каквото очаквах, но и малък бонус. За друг същото ще е пълна загуба на време. Добър или лош е филмът… и какво от това?

Много харесвам италианския икономист Карло М. Чипола, чието есе Принципи на човешката глупост преведох на български. В него той разпределя нашите действия в четири групи около òсите на „вършене на добро за другите“ и „вършене на добро за себе си“. Умните хора Чипола слага в квадранта, в който ползата от дадено действие е колкото за извършителя му, толкова и за получателя… Навярно това е едно от възможните „оразмерявания“ на доброто, за които се питаш. Друго, което ми хрумва, е формулираното от Саймън Барън-Коен (клиничен психолог, кеймбриджки професор и братовчед на известния комик с лош вкус Саша Барън-Коен): в книгата си Нулева степен на емпатията той обяснява как доброто и злото са понятия от философията и религията, но не вършат работа, когато човек тръгне да ги изследва научно. И превежда на своя език „зло“ с „пълна ерозия на емпатията“ (тоест на способността ни да се свързваме с другите, да вникваме в тях и да бъдем съпричастни), а после мери нея.

За довиждане искам да преведа обратно „емпатия“ с „любов“ и да ти кажа, че книгата на любовта, както се пее в една мъдра песен, е „донякъде възвишена, донякъде – просто глупава“, но това не пречи да е едно от най-хубавите четива. Така че дерзай, виж къде си и коя си, и прецени на кого и как искаш да си полезна – пък ако ще да е съвсем малко и неепично, и неуверено.

Заглавна снимка: детайл от фреска на Джото в параклиса „Скровени“ в Падуа (Wikipedia)

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.
Прочетете още

Напишете нещо и натиснете Enter за търсене

Нощен изглед към стаите на преводачите в къща „Лорен“ в ШвейцарияСнимка на път и звездно небе