Вандализъм ли са графитите и как Васил Терзиев ще се бори с тях

Един от проблемите в предизборната кампания на Васил Терзиев беше, че той често говореше с общи фрази, вместо да споделя конкретни идеи за развитието на столицата. Сред малкото конкретни намерения, които заяви, беше да поведе борба с графитите в София. Между двата тура на местните избори например Терзиев каза пред Нова телевизия: „Графитите са една много голяма тема, защото те ни карат да изглеждаме като гето. И това ще бъде една много голяма борба на всички ни да се спре – с всички възможни инструменти.“ Бъдещият кмет допълни, че смята графитите за „престъпление“, защото те са посегателство върху чужда собственост и „струва много пари да се почисти една сграда“. Според него съществуващите глоби за графити са едва 250 лв. „и почти безнаказано ти можеш да вандалстваш“.

„Полагане на началото“ или „откриване на топлата вода“?

Че борбата с графитите не е само предизборна дъвка, а искрена амбиция, пролича веднага след като новият кмет встъпи в длъжност. В деня, в който положи клетвата си, Васил Терзиев потвърди заявеното в кампанията намерение с пост във Facebook: „Ще поставим началото на битката с вандализма и неправомерното драскане върху фасадите на сгради, за да може градът ни в най-кратки срокове да стане по-чист и приветлив.“ Тази тема той постави на трето място сред приоритетите си – след бюджета на София и освобождаването на паркинга пред църквата „Света Неделя“.

Само че Терзиев не е първият, който си поставя за цел да се справи с графитите в столицата. Такива опити са правени и по време на управлението на ГЕРБ. Последният от тях е от лятото на 2023 г., когато са премахнати множество рисунки по фасадите в центъра на София. Противно на това, което новият кмет мисли, глобите за „нерегламентирано рисуване“ по фасадите са между 300 и 2000 лв. За разлика от съоснователя на „Телерик“ обаче, при всичките си кусури и „ремонти на ремонта“ доскорошното управление не приравнява всички графити с вандализма. Предвидени са процедури за разрешение за уличното изкуство, както и определени фасади и стени, върху които може да се рисува.

Не всичко, което е вандализъм, е графити

Речникът на чуждите думи в българския език определя вандализма като „варварско и безогледно разрушаване и ограбване на културни ценности и на ценни исторически предмети“. Да изчегърташ името си на стената на Колизея, както направи един британец с български произход, е вандалска проява в чист вид. В по-широк смисъл думата се използва и когато се руши обществено или лично имущество, което не е непременно културна ценност. За особено осъдително се смята, когато разрушеното притежава силна символна или емоционална натовареност, например гробища.

Вандализмът може да бъде предизвикан и от омраза. Такова е посегателството срещу софийската джамия от страна на членове и симпатизанти на „Атака“ през 2011 г. Или антисемитските послания на фасадите на синагоги и рисуването на еврейски звезди на витрината на магазинче за бира. Както и потрошаването на общностния ЛГБТ център Rainbow Hub от Боян Станков – Расате и негови сподвижници или облепването с хомофобски стикери на фасадата на The Steps – отново от хомофобски подбуди. Да не забравяме множеството откровено нацистки надписи, които с години си стоят в София, включително и на фасади в идеалния център.

Едва-що встъпил в длъжност, Васил Терзиев преживя челен сблъсък с вандализма, и то съвсем не под формата на графити. На безредиците по време на протеста срещу ръководството на Българския футболен съюз на 16 ноември имаше изкъртени павета и тротоарни колчета, счупени коли и витрини на магазини, запалени кофи за боклук и полицейски микробус, повредена обшивка на тавана в подлеза на „Орлов мост“. Според новоизбрания кмет щетите възлизат на повече от 42 000 лв.

Не всичко, което е графити, е вандализъм

Може ли да поставяме всяко „драскане по фасадите“, ако използваме думите на Терзиев, под един и същи знаменател? Едно е да напишеш „к*р“ или да изобразиш същия като буквата „добро“ от глаголицата с чертичка по средата, или да надраскаш „Гошо беше тук“. Но ако някоя сутрин изненадващо осъмнем с произведение на известния анонимен уличен художник Банкси в София, и то ли да бъде премахнато, понеже е „форма на вандализъм“? С подобно действие Столичната община би се простреляла в крака, образно казано.

Строго погледнато, произведенията на Банкси не са графити, а стенсили. Но поради наличието на сериозен проблем – липсата на разграничаване между графити и вандализъм у хора с власт – в тази статия не се прави разлика между графити, стенсили, колажи и прочее форми на визуално улично изкуство. Защото важното в случая е отношението към уличното изкуство като цяло, а не неговите стилове.

Банкси е може би най-известният уличен артист. Името му е намерило място дори в сайта на „Енциклопедия Британика“. Ала и в България има предостатъчно графитисти и други представители на уличното изкуство, получили заслужено признание. Да споменем само някои от тях – bozko (Божидар Симеонов), Nasimo (Станислав Трифонов, да не се бърка с бившия шоумен и настоящ политик със същото име), ХРОМЕ, Станислав Беловски и много други.

Когато уличното изкуство облагородява градската среда

Има редица случаи, когато графитите не просто не загрозяват градската среда, а я облагородяват. Това се случва както в центъра на града, така и в панелните квартали, където радващите окото визуални елементи са рядкост.

През 2013 г. стартира инициативата „ПОдЛЕЗНО“, която превръща подлези и други занемарени пространства в произведения на изкуството. През 2020 г. друг екип изрисува подлеза на Централната автогара, и то с европейско финансиране.

Екипът на „София графити тур“ пък организира не само туристически обиколки из местата в София, където уличното изкуство вече се е превърнало в своеобразна културна забележителност, а и работилници. В тях желаещите могат да усвоят основни техники на това улично изкуство с помощта на опитни графити артисти.

Самата Столична община подкрепя финансово както споменатите, така и други инициативи, свързани с уличното изкуство.

Унищожаването на графити като форма на вандализъм

В края на 2015 г. работници, облагородяващи зелените площи около НДК, видели едно надраскано парче стена. И прилежно го замазали със сива боя, защото графитите им се видели грозни. Само че това било… парче от Берлинската стена, подарено на София през 2006 г. от тогавашния кмет на германската столица Клаус Воверайт. Така, в желанието си да се борят с вандализма, работниците са проявили чиста проба вандализъм. Тоест унищожили са културна ценност.

Ала ако Берлинската стена има утвърдена културна стойност, творчеството на голяма част от уличните артисти няма. Но това не означава, че сред тях няма такива, които след време ще бъдат признати за велики творци. Редица велики художници, чиито картини днес се продават за милиони, не са били признати приживе. Ван Гог например едва е свързвал двата края. „Почистването“ на парчето от Берлинската стена е осъдено веднага, но унищожаването на други произведения на уличното изкуство ще бъде съдено от историята.

Като стана дума за Берлинската стена, да си представим как би изглеждал Берлин без графити. Не само върху остатъците от Берлинската стена (част от която дори е превърната в открита галерия; там е и известната рисунка с целувката между Брежнев и Хонекер), а и квартали като „Кройцберг“, „Шьонеберг“ и много други. Трудно можем да си представим и Любляна без графити. В словенската столица уличното изкуство е на почит. То е превзело бившия военен район „Метелкова“, но съвсем не е ограничено само там.

Как да разграничаваме уличното изкуство от вандализма?

Въпросът как една общинска власт да прецени кое е вандализъм и кое улично изкуство, изглежда лесен. Ала проблемът е, че той няма еднозначен и категоричен отговор. Между свастиките и „к*р“, за които е ясно, че нямат място на фасадите, от една страна, и Банкси, от друга, има цял спектър от ъндърграунд произведения, чиято стойност не е толкова лесно да се прецени с просто око.

Управлението на ГЕРБ в столицата беше изработило прост метод – правят се конкурси, дават се разрешения, отпускат се определени места за рисуване. Всичко извън това е нелегално и подлежи на заличаване. Само че от този подход лъха на тоталитаризъм. Той напомня за комисиите от времето на социализма, които определяха кое рок парче да види бял свят.

Рок музиката и уличното изкуство си приличат по това, че в същността си са форма на протест. Затова съобразяването с бюрократски критерии е сигурна рецепта за кич. Представете си официални места за улично изкуство, пълни с графити, изобразяващи възрожденски герои, хубави моми в народни носии и цветя в косите. И много шевици.

Уважението към уличните артисти, от една страна, и към градската среда, от друга, изисква внимателна преценка във всеки отделен случай. Но тя трудно може да се прави единствено от общински служители, ако те не работят в екип с утвърдени улични артисти, изкуствоведи, урбанисти и др.

Къде се пука теорията на счупените прозорци?

Васил Терзиев, изглежда, е повлиян – съзнателно или не – от теорията на счупените прозорци. Сещате се – ако има един счупен прозорец, те ще станат повече. Ако по улиците се виждат графити, просяци и пр., това създава благодатна среда за престъпления. Ако прозорците се поправят, графитите се изтрият, просяците се разкарат от улицата, престъпността ще намалее. Тази теория се прилага на практика в някои градове, включително в Ню Йорк по време на управлението на Рудолф Джулиани, и престъпността действително намалява.

Като всички теории обаче, и тази на счупените прозорци има своите граници. Тя е като симптоматичното лечение, което се бори с проявите на заболяването, не и с причините му. Ако просто изгоним просяците, няма да решим проблема с изпадането им от обществото и с липсата на алтернатива. Ако изтрием графитите или ако ги официализираме, няма да премахнем потребността от подобни форми на изразяване. Просто ще направим града по-стерилен.

Една от характеристиките на големите градове е съчетаването на многообразни стилове на живот и субкултури. Борбата срещу графитите е борба на официалното срещу субкултурното. Трудно е да си представим демократично общество без субкултури. Но е лесно да си представим диктатура, в която е забранено да бъдеш или да правиш нещо различно от разрешеното.

В разказа на аржентинския писател Хулио Кортасар „Графити“ става дума за невъзможната любов между момче и момиче в град, в който графитите и протестите са забранени. В който дори послание като „мен също ме боли“ е неприемливо, а уличните артисти рискуват да бъдат обезобразени от бой в ареста. Ако Васил Терзиев прочете този разказ, може би ще си зададе въпроса какъв град иска да управлява.