В контекста на предстоящото отбелязване на 10 ноември ви представяме поредица от интервюта, посветени на въпросите за пътя, който сме изминали през последните три десетилетия, за демоните от соца, които продължават да ни преследват и до днес, както и за хоризонта пред България като част от голямото европейско семейство. Разговорите са проведени в рамките на предишни епизоди на подкаста „Паралели и меридиани“ с водещ Александър Детев.

През 2019 г. „Подуене блус бенд“ отбеляза 30-годишния си юбилей. Три десетилетия отбелязваме и от едно друго събитие – падането на режима на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г. Съвпадението не е случайно. Групата с фронтмен Васил Георгиев, по-известен като Васко Кръпката, записва завинаги в музикалната история духа на онова време.

„Държавна е земята, отровени полята, замърсена е водата и потисната душата“, гласи началото на култовата песен „Комунизмът си отива“. Следват други емблематични за годините на Прехода песни, като „Ден след ден“ и „Нека бъде светлина“.

Но отиде ли си комунизмът? И ако да, защо все още имаме чувството, че тези на върха продължават с опитите да потискат свободата така, както и през времето, за което пеят „Подуене блус бенд“, „Щурците“, ФСБ, Милена и „Ревю“? Това попитах Васко Кръпката, с когото говорихме за още един юбилей – неговата 60-та годишнина. Отговорът му беше кристално ясен: борбата е вечна. Какво обаче дава мотивация и сила в един двубой, който никога няма да завърши с категорична победа?


Вие станахте на 60, групата стана на 30. Време за равносметка ли е това, или просто повод за още концерти и още музика?

Връщам се назад и виждам много хубави неща. Но чак за равносметки мисля, че е рано, защото за рокендрола 30 години са един миг.

30 години ще отбележим и от 10 ноември. Отговорност ли е да си създал саундтрака на промените?

Ако имаш съвест, е отговорност. Аз се чувствам отговорен. 30 години да ритаме срещу ръжена. 30 години да се бунтуваме срещу съветско-кегебарската демокрация, която тук ни беше наложена с бухалките и с много конспиративни умения от страна на добре подготвените кадри на болшевишката върхушка. Така че борбата като че ли ще бъде вечна.

Освен това припомням последния куплет на „Комунизмът си отива“ – песента, която доста врати ми е затворила, но и доста сърца ми е отворила. Песента, която подарих на промените; песента, която не беше поръчана от нито една партия, само от сърцето ми. Песента, която се превърна в символ:

Диктатори сменяват,
отново управляват,
лъжата си остава,
заборчава таз държава.
Архиви унищожават,
хората отчуждават,
в чужбина заминават,
но борбата продължава.

Аз съм го казал още тогава – това е една вечна мисия.

Имаме ли някаква представа докъде сме стигнали по този път, който поехме тогава?

Аз имам представа, защото в последните години обиколих Америка, Европа, ходил съм в Скандинавия, преди няколко месеца бях в Австралия и Нова Зеландия. Обикалям постоянно българите в чужбина и виждам какво сме постигнали, виждам какво сме очаквали и какво не сме. Аз лично съм очаквал да се случат много по-малко неща. Съвсем не съм си представял, че ще мога за 60 лева да отида до Люксембург и да се върна. Нещата, които съм си мечтал тогава, бяха с по-малки измерения.

Това, което основно не се случи, е да бъдат събудени хората, да бъдат по-интелигентни. Стана обратното – едно опростачване, едно приспиване, чалгизиране. Не без мощна медийна атака. В началото на 90-те години имаше свободни частни медии, които започнаха да имат достъп до информация и свободно изразяване. Но в един момент дойдоха с бухалките и ченгесарските медии надделяха. Те прокараха своята линия, а тя е точно тази – за опростачване. Духовността остана на заден план. Аз съм от другата страна и продължавам борбата.

Ще използвам тук метафората от „Ден след ден“, за да попитам – останаха ли тези, които стоят смело изправени срещу бурята?

Малко, но качествени. Дивите цветя растат в сурови условия, но не са изнежени и са по-трайни. И аз вярвам, че ние не сме политически и икономически победители, но сме генетически победители. Защото в учебниците няма да се изучава „На теслата дръжката“ и други подобни, те отиват в забрава. В учебниците някой ден ще се изучават нашите песни – на „Подуене блус бенд“, на Георги Минчев, на Милена. И това е вече факт – две от моите песни са включени: „Нека бъде светлина“ и „100 години рокендрол“. Това са песни точно от средата на 90-те, когато чалгата беше най-толерирана, а както виждате, от нея нищо не остава, остават само свестните неща. Те са културно наследство.

А как изглежда днес сцената за тази музика, да я наречем алтернативна на комерсиалната? В Patches Blues Bar давате сцена на млади изпълнители…

Ние сме си добре в опозиция. Зарадвах се, че песните ми се изучават в учебници, но аз вярвам, че под лъскавите прожектори не е много щастливо. Вярвам, че да бъдеш популярен, да те харесват хората и същевременно да бъдеш ъндърграунд – това е доста висш пилотаж и е много приятно. На мен лично така ми е много добре. Имам и предаване в една телевизия от 11 години. То няма прекъсване за реклами, не е комерсиално. Там също давам поле на млади групи. И смятам, че сцената в България все повече се разширява откъм такава музика.

Давам пример веднага – „Миндя рок фест“ от 10 години в едно балканско село. От един малък фестивал се превърна в голям фестивал. „Цвете за Гошо“, фестивалът в Южния парк, посветен на Георги Минчев, се пълни с десетки хиляди посетители ежегодно от 18 години. Много малки градове, като например Кнежа, имат рок фестивали. Както и Севлиево, Петрич. Има бирфестове – в Стара Загора, в Пазарджик. Има мотосъбори. Тази сцена стана доста наситена и даже има глад за групи. Групи, които да правят качествена музика на български език. Повечето групи, отчаяни от налагането на чалгата, от липсата на сцена, започнаха да правят само песни на английски, което не им носи голяма популярност. Така че сцена има.

В световен мащаб рок музиката все повече отстъпва мястото си на електронната музика. Дори китарата все по-често бива изместена от диджейския пулт. Това опасен процес ли е, губи ли се автентичността на музиката?

Това са нормални неща и аз изобщо не го смятам за опасно. Съвсем нормално е младите хора да търсят нещо различно. Но цялото това нещо, което рокендролът създаде в средата на миналия век – това е една много сериозна култура, която няма как да бъде изместена, тя винаги ще бъде класика. Това, което са направили „Бийтълс“ и „Ролинг Стоунс“, винаги ще се изучава в учебниците. Междувременно ще има най-различни моди, които ще излизат, ще отшумяват. Ще излизат нови певци, някои от тях ще останат в историята, но повечето ще бъдат модерни само докато не се превърнат в демоде. Ретрото обаче е винаги на мода.

От какво има нужда музикалната сцена днес?

Най-вече от публика. В София има над 45 музикални клуба, което е страхотно. В България имаме две рок станции поне и по БНР има няколко рок предавания. Няма държава, в която съм ходил, освен Америка, в която да има рок станция. Включително Сърбия, Унгария, Чехия, Полша – нямат. Ние имаме и Jazz FM. Изобщо тук тази музика продължава да бъде много популярна и обичана – рок, блус и джаз. Вярвам, че българската сцена ще се намести лека-полека. Но тези 45 клуба в София се пълнят само в петък и събота. И фестивалите имат нужда от още по-добро посещение. Когато има такова, и пазарът ще се увеличи, и всичко ще се намести.

30 години по-късно за каква свобода копнее Васко Кръпката?

В политически план за 30 години управляващите в България не свършиха някои основни неща, от което съм разочарован. Например успяха за една нощ да претопят алтернативния синод и да присвоят частните църкви, които бяха построени. За една нощ с помощта на полицията. Но не успяха да се справят с наркодилърите, с проституцията, с босовете на транспортната мафия, на финансовата мафия. Не ги закачат и в България виждаме интелигентни хора, които ходят с наведена глава, а престъпници – с високо вдигната. Това е нещо, с което ще се боря.

Бях на протестите срещу презастрояването на плажните ни ивици, срещу това, че незаконен бетон на морето може, а палатки не може. Има доста неща, против които да се борим… Но имаме свободата да се борим. Вярвам, че имаме свобода на избор – да гласуваме, да избираме по-интелигентни управници, несвързани със съветската ченгесария. И вярвам, че България лека-полека върви в една хубава посока. Но нещата, срещу които се борим, са вечни. И борбата никога няма да спре.

А кога ще свърши Преходът?

Апостола на свободата е казал: „Времето е в нас.“ От нас зависи кога ще свърши.

Заглавна снимка: Стопкадър от видеозапис на изпълнение на Васко Кръпката

Още от поредицата разговори за Прехода:
📌 с Георги Тошев
📌 с Ивайло Нойзи Цветков
📌 с Камен Алипиев – Кедъра
📌 с Камен Воденичаров
📌 с Любчо Нешков и Николета Атанасова

Александър Детев

Александър Детев

Разделя времето си между Виена и София. Работи като експерт по дигитален маркетинг. Създател на авторската рубрика „Отвъд границите“ по БНТ съвместно с Николета Атанасова. Автор и водещ на първите два сезона на подкаста ни „Паралели и меридиани“. Вярва, че правилният път е да търсим общото помежду ни, без да губим онова, което ни прави уникални.