България ще стане член на Европейския съюз и НАТО през 2022 г. Точно така, няма грешка. Българската държава пребиваваше в състояние на хибернация през всичките тези 15 години след присъединяването ѝ към европейската общност и 18 години от приемането ѝ в Алианса. Поглъщаше евросредства на порции – чрез създадените за целта кръжила от фирми, имитираше превъоръжаване чрез прескъпи договори за военна техника, но така, че руската да остане на въоръжение. В общи линии успя да си създаде имидж на консуматор на преките ползи от двата договора, на пасивен и ненадежден партньор и съюзник.

Войната в Украйна извади принудително от хибернацията българските управляващи, заставяйки ги не просто да изберат отбор, но и да играят в него. Правителството на четворната коалиция не беше готово за суровата реалност – ударите отвън и отвътре. На дневен ред излязоха проблеми, чиито решения не бяха системно и целенасочено търсени досега, като енергийната диверсификация; боеспособността на българската армия; кампанията относно еврозоната (предвид присъединяването от 1 януари 2024 г.); руската хибридна война като национална и европейска заплаха. Тук е и темата за българското вето за Северна Македония, с начертаните от по-рано червени линии в Договора за добросъседство от 2017 г. и грешката тя да бъде оставена „на концесия“ на ВМРО.

Руската агресия в Украйна принуди управляващите да търсят решения за поне част от проблемите, а решенията следва да са два типа – спешни и дългосрочни. Тези процеси са усложнени от непрекъснатите протести на различни браншове – превозвачи, пътни строители, собственици на заведения, полицаи, медицински сестри, местни общности, както и от бързия спад на доверие към управляващите още в края на първите 100 дни и ръста на подкрепата за националконсерватори с пропутински уклон. Наред с това държавните институции са отслабени от години и с традиционно ниско доверие, а върховенството на правото – унизено, което улеснява проникването на руската пропаганда предвид слабия национален имунитет.

Решенията обаче не минават през реформи нито в енергийния сектор, нито в секторите по сигурност и отбрана, нито в здравеопазването. По всичко личи, че е стопирана знаковата реформа в правосъдието – едно от основанията за управление на четирите партии. Правителството действа като изправен до стената човек с опрян в главата пистолет – готово е да обещае всичко всекиму. А обещаващите щедро задължават държавния бюджет с обещанията си. Предстои актуализацията му през юни и вицепремиерът и министър на финансите Асен Василев съобщи, че се подготвя пакет от антикризисни мерки на стойност 1,5–2 млрд. лв. А при мерките, както се оказва, засега цари пълен хаос – както за отстъпките за горивата, така и за евентуалните данъчни облекчения, преизчисляване на пенсии и др.

Енергийна диверсификация

Европейският съюз, а значи и България, слага началото на раздялата си с руските енергийни суровини. Колко време ще трае дългото сбогуване, е невъзможно да се прогнозира, независимо от обявения финал до 2030 г. да бъдат приключени доставките на руски природен газ, от август т.г. да се спре вносът на руски въглища, както и намерението за ембарго на петрола от Русия (засега осуетено). За най-бедната държава в ЕС, зависима над 85% от руския газ, 70% от петрола и 100% от руското ядрено гориво, това е тежък удар. Със свежо ядрено гориво двата работещи блока на АЕЦ „Козлодуй“ са осигурени в близките две до четири години – диверсификацията там начева с постепенната замяна на касети с гориво на американската „Уестингхаус“ от средата на 2024 г. А нерешеният проблем е липсата на „гробище“ за геологическо погребване на остъкления отпадък, който Русия трябва да ни връща.

Спрените от „Газпром“ доставки на руско синьо гориво за Полша и България през април – заради отказа на страните да плащат в рубли – поставиха управляващите пред необходимостта, първо, спешно да осигурят доставки до края на годината и второ, да подготвят пакет от решения, гарантиращи снабдяването с газ в дългосрочен план. В краткосрочен план изходът е втечнен газ и азерски газ, който обаче ще влиза в пълен обем в края на годината, когато е реалният срок за пускане в търговска експлоатация на интерконектора в Гърция. Правителството съобщи, че по време на посещението си в САЩ премиерът Кирил Петков е договорил „реални доставки на втечнен природен газ към България на цени под тези на „Газпром“, които да започнат от месец юни“. За последно цените на руския газ за България надхвърлиха $1000 за 1000 куб.м.

Но каквито и да са цените на новите доставки, ще бъдат платени. Хранилището в Чирен, сега почти празно, трябва да бъде запълнено преди началото на отоплителния сезон, а топлофикациите, индустриите, хлебозаводите, 150-те хиляди битови абонати, както и газифицираните общини трябва да продължат да получават суровината. Положението ще бъде някак закърпено, въпросът е как ще се договорят количества в дългосрочен план. Договорът с Азербайджан за доставки на 1 млрд. куб.м е 25-годишен, до 2045 г., и покрива една трета от българската консумация. Откъде ще се вземат останалите 2 млрд. куб.м, е въпрос на преговори отсега, но и на политическа воля в коалиция, в която единият от партньорите – БСП, смята Русия за „приятелска държава“. (Какво от това, че България е в кремълския списък на неприятелите?!)

Раздялата с руския петрол ще стане доста по-трудно (и) поради обявеното вече от вицепремиера Василев намерение за вето върху европейското решение за ембарго. В основата му е господстващото положение на „Лукойл“ на пазара за горива и при данъчните складове, а също и като основен доставчик за държавния резерв, в комбинация със страха на управляващите горивата да не поскъпнат значително, което ще взриви нови протести – и инфлация.

Съюзник в НАТО

Прословутият български батальон, за който ратуваха и президентът Румен Радев, и отстраненият военен министър и бивш негов съветник Стефан Янев, се оказа мултинационален. Към него се присъединяват американски, британски и италиански военни – 150 от Великобритания, толкова и от САЩ. Испански изтребители пристигнаха, за да охраняват българското небе. Какво направи България като партньор? Нула, освен декларативни изявления срещу агресора и в подкрепа на Украйна. Чуха се дори предложения за „пълен неутралитет“ (отново най-гласовити бяха от БСП и „Възраждане“) по отношение не просто на война, която руският агресор води за територия, но война срещу международния правов ред и европейските ценности.

На българската върховна власт, каквато е Народното събрание в парламентарна демокрация, обаче дори не му стискаше да гласува изпращане на военна помощ в Украйна и така еднозначно да покаже позиция, изразена вече от останалите държави в ЕС (без Унгария). По този начин се стигна до военнотехническа помощ, при това конкретно упомената – ремонт на военна техника, ако и когато Украйна поиска.

Впрочем в годините назад като че ли българската армия проявяваше повече активност. Мисията в Афганистан например започна още преди НАТО, през 2002 г., когато българският военен контингент се включи в Международните сили за поддържане на сигурността, а след 2005 г. – вече като част от операцията на НАТО „Решителна подкрепа“. Що се отнася до американската операция в Ирак през 2003 г., правителството на НДСВ–ДПС обяви малко преди това, че ще действа като „фактически член на НАТО“. И досущ като британския премиер Тони Блеър – в името на „особените отношения“ със САЩ, се включи в инвазия, чието начало бе аргументирано с лъжа – че режимът на Саддам Хюсеин създава оръжия за масово поразяване.

Как настоящото управление ще разреши основния въпрос – партньор ли е България в ЕС и НАТО, или снишен наблюдател, ще определи по-нататъшното бъдеще. Ако ще позволи на страха и Корнелия Нинова да диктуват условия, по-добре да се разчетворят още отсега. Възможно е избирателите да оценят по достойнство тази смелост. Аргументът, че оставката би отворила път за „Български възход“ на Стефан Янев и „Възраждане“ на Костадин Костадинов, не са състоятелни, ако ще ни предложат съглашателство в името на същото като сега.

Излизането от хибернацията ще е мъчително. България, която е интегрирана със Запада, чиито деца избират да учат на Запад, чиито мозъци изтичат на Запад, чиито гастарбайтери отиват да работят на Запад, още чака чорбаджи Марко да събере фамилията на вечеря, а чорбаджи Мичо Бейзадето да тропне по масата, че Русия не може да се победи. Време е да се излиза от хибернацията – XXI век е.

Заглавна снимка: © Пресцентър на Министерския съвет

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни