През август помолихме нашите читатели и автори да препоръчат книга и да разкажат в няколко изречения защо тя е важна и трябва да бъде прочетена от повече хора. Ето някои от предложенията, събрани под хаштаг #времезакнига.


„Фактологичност“ на Ханс Рослинг

с Ула Рослинг и Ана Рослинг Рьонлунд, прев. Боян Костов, изд. „Изток-Запад“ (2019)

Йовко Ламбрев: „Сякаш всички имаме болезнена нужда от повече оптимизъм за бъдещето и по-реална преценка за настоящето, която иначе много често е оформена от легенди, заблуди, остарели възприятия и нагласи. Книгата провокира да се обърнем със свеж и трезв поглед към света около нас. Поглед, подплатен с данни и факти вместо с внушения от предишни поколения, митологеми от историята или незнайно как утвърдили се с времето погрешни възприятия и разбирания. Има нужда от повече гласове, които да повтарят, че алтернативни факти няма. Алтернативните факти са най-обикновени лъжи.“

*

A Short Course in Intellectual Self-Defense на Норман Баяржон

на английски, изд. Seven Stories Press (2008)

Зорница Христова: „Книгата е като наръчник на гъбаря в информационната ера, помага да определиш кое парче информация, стигнало до теб, е ядливо – и кое има подвеждащ език, кое се базира на зле проведено проучване, кое е написано с оглед на зависимостите на медията, как се манипулират статистики и пр. Написано ясно и разбираемо.“

*

„21 урока за 21-ви век“ на Ювал Ноа Харари

прев. Мариана Шипковенска, изд. „Изток-Запад“ (2019)

Димитър Механджиев: „Ако ме попитат за една книга, която да се прочете, винаги казвам „Sapiens: кратка история на човечеството“ на Ювал Харари. Но днес Харари има нова книга – „21 урока за 21-ви век“, в която се разглеждат основните въпроси на близкото бъдеще: екология, биотехнологии, изкуствен интелект, война, имиграция, демокрация…

Винаги когато чета Харари, имам чувството, че до този момент съм бягал, гледайки в краката си. Харари ме кара да погледна напред – накъде отивам аз и накъде отиваме ние като общество, като цивилизация, какво искаме от себе си и света около нас. Двойно дестилирана мъдрост.“

*

„Цената на безсмислието“ на Георги Данаилов

изд. „Абагар“ (2012)

Иглика Иванова: „С широко отворени очи и изключителен в способността си да прави значими социални обобщения, големият български драматург Георги Данаилов е оставил наследство, което става толкова по-ценно, колкото по-пошло и изпразнено от съзидателна цел и недвусмислени поводи за оптимизъм е настоящето, в което някак си трябва да оцеляваме. Увеличаваме неимоверно шансовете си, ако сме наясно с инстинктите си, включително онези, които са проекция на националната ни психология, и ги подчиним на интелекта.“

„Човек поне веднъж-дваж трябва да се е питал – абе аз умен ли съм, или не съвсем? Сигурно е, че много хора никога не са си задавали подобен въпрос, трети поначало се мислят за умници, рядкост са тези, които признават собствената си глупост. Те дори не могат да се нарекат глупави, щом са осъзнали това.“

*

„Портретът на моя двойник“ на Георги Марков

изд. „Сиела“ (2018)

Йоанна Елми: „Книгата съдържа в себе си едноименната повест плюс още две – „Празното пространство“ и „Санаториумът на Д-р Господов“, където ще разпознаете пиесата „Да се провреш под дъгата“ – историческа за Марков. И трите повести режат безпощадно тъканта на българската действителност, с цялата завист, простащина, фалш и малодушие, които задушават цял един народ.

Може да си повтаряме, че в един свят на мерзавци и на нас е простено да бъдем такива. Ала накрая, когато се появят онези, на които не може да отнемем или проиграем най-ценното – тяхното достойнство и техните способности, полудяваме – защото само честният и смелият човек е необходим човек. А ние просто сме „разнообразявали уличната картина“.

Георги Марков рисува портрета на нашия двойник. Какво ще видим, когато завършеното платно се обърне към нас?“

*

„Граница“ на Капка Касабова

прев. Невена Дишлиева-Кръстева, ИК „Жанет 45“ (2017)

Мария Бабикян: „Капка Касабова ушива един много скъпоценен пачуърк с иглата на магическия (сюр)реализъм, а за конец ползва дъха на всички, изминали няколко крачки по нашите земи, усетили и жилото, и меда. Капка пише за прозрачния, почти невидим воал граница, който докосва България, Турция и Гърция. Мога да усетя уханието на помашките сватби, жарта на нестинарките, цигареното кафене, в което бежанците търсеха спасение, обезлюдените ни селца и вкуса на сълзите ни.“

*

„Стамболов. Биография“ на А. Х. Биман

прев. Вълко Шопов, изд. „Сиела“ (2019)

Радослав Василев: „Книгата описва много от динамиката между русофили и русофоби в края на ХIХ век. Тази книга си заслужава вниманието, тъй като дава яснота по фундаментални въпроси и зависимости при формирането на българската държава.“

„В Стамболов ние виждаме един силен човек, който пази дома си. Посред заговори и съзаклятия, заобиколен с неверни приятели и с явни врагове, често той трябвало да удря бързо и силно. И когато удрял, ръката му била наистина тежка. Най-доброто оправдание на неговата политика е фактът, че противниците му, които дойдоха на власт, като осъждаха тая политика, сега пак нея следват, доколкото могат.“

*

„Сред руснаците“ на Колин Таброн

прев. Маргарит Дамянов, изд. „Вакон“ (2017)

Георги А. Ангелов: „Невероятно описание на Русия и СССР през 80-те години на ХХ век. Пътепис, народопсихология и смазваща култура. Чудесен превод и редакция.“

„Страх ме е от Русия, откакто се помня. Когато бях момче, огромната ѝ територия властваше над картата, която покриваше стената на класната стая. Спомням си, че беше оцветена в бледозелено и беше изкривена от проекцията на Меркатор, така че нейните тундри задушаваха половината свят. Там, където другите страни – Япония, Бразилия, Индия – се надвикваха с въображаеми аромати и цветове, Русия излъчваше само тишина и изглеждаше някак непълна…“

*

The Fire Next Time на Джеймс Болдуин

на английски, изд. The Dial Press (1963)

@alamkara: „Прочетох я тази година и бях удивена колко модерно и актуално звучи, макар да е писана през 60-те години на миналия век. Изключително убедено, безмилостно, но и сърцато писане за най-грозните страни на човека, за структурното насилие и потисничество, които пораждат привидно безкраен цикъл на омраза и агресия; и въпреки че гласът на Болдуин кънти от справедливите обвинения, текстът е пропит с вяра в човешкия потенциал и състрадание.“

*

„Мидълсекс“ на Джефри Юдженидис

прев. Милена Попова, ИК „Жанет 45“ (2010)

Анелия Костова-Бозгунова: „Книга епос, в която един човек търси себе си и своята полова идентичност през историята на три поколения от своето семейство, през половината земно кълбо, пламъците на Смирна, възхода и падението на Детройт.

„Биологията ти дава мозък. Животът го превръща в разум.“

Това четиво не е за пуритани или хора, които се шокират лесно. Но книгата е голяма, и не просто като брой страници – написана е от човек, който борави брилянтно с думите. Истинско езиково пиршество и великолепен превод на български.“

*

Educated на Тара Уестоувър

на английски, изд. Random House (2018)

@pmihova: „Горещо препоръчам тази автобиографична книга на Тара Уестоувър. Нейният път е от седмо дете на крайни мормони, без свидетелство за раждане, никога неходила на училище – до доктор в Кеймбридж. За религията периферно плюс семейна динамика и еманципацията чрез образование.“

„Всичките тези години на работа и учене бяха с цел да отвоювам за себе си тази единствена привилегия: да виждам и изживявам повече истини от тези, дадени ми от баща ми, и да използвам тези истини, за да конструирам собствения си ум. Стигнах до извода, че способността да оценяваш много идеи, много истории, много гледни точки, беше в основата на това да се самоизградиш...“

*

„Моята орис“ на Паринуш Сании

прев. Людмила Янева, ИК „Жанет 45“ (2014)

Thought Tourist: „Обикновено подхождам с дълбоки съмнения към подобни заглавия. „Моята орис“ звучи като евтина сензация с драматични елементи, но имайки предвид, че авторката е чакала няколко години одобрение за публикуване на книгата от Министерството на културата в Иран и вероятно се е наложило да редактира многократно текста, за да получи разрешение, не ѝ се сърдя толкова за избора.

Книгата е изповед на една жена за най-съдбоносните случки в живота ѝ, обхващащ периода преди, по време на и след Ислямската революция на аятолах Хомейни. За книгата си Паринуш Сании разказва, че е искала да сподели историята на цяло поколение ирански жени, които неочаквано са се оказали в турбулентни времена. „Моята орис“ според личните ми критерии не е литературно изящен роман, но пък е добър ориентир за силата на традициите, за невъзможното пречупване на предразсъдъците и за липсата на свободен избор на жените в консервативните общества.“

*

China Dream на Ма Дзиен

на английски, изд. Counterpoint (2018)

Антония Начева: „Още в предговора авторът пише:

„Тираните на Китай никога не са се ограничавали само да контролират човешкия живот: винаги са се опитвали да влязат в човешкия мозък, за да го премоделират отвътре. Китайската мечта е още една красива лъжа, съчинена от държавата, която цели да изтрие мрачните спомени от съзнанието и да ги замени с щастливи мисли. Десетилетия на индоктриниране, пропаганда, насилие и неистини оставиха китайците толкова изтръпнали и объркани, че хората загубиха способността да различават факт от измислица. Те преглътнаха лъжата, че лидерите на партията са допринесли за икономическото чудо на страната, а не нископлатените работници.

Бесният консумеризъм, окуражен през последните трийсет години, заедно с напомпания национализъм, лежи в сърцето на китайската мечта и превръща китайците в пораснали деца, които са нахранени, облечени и забавлявани, но нямат никакво право да помнят миналото и да задават въпроси. Но работата на писателя е да проучи тъмнината и преди всичко – да каже истината.“ 

Харесва ми свирепостта, която е втъкана в повествованието на Ма Дзиен. Той пише така, сякаш светът утре ще свърши – дръзко, смело и безкомпромисно. „Китайска мечта“ е съвсем кратък, но важен роман. Той е творческото отражение на една отчайваща действителност, която съвсем скоро, със смяна на поколенията, може да бъде упоена и забравена завинаги. Дано успеем в близко бъдеще да го четем и на български.“

*

„Педро Парамо“ на Хуан Рулфо

прев. Емилия Ценкова, изд. „Народна култура“ (1976)

„Дотук бяхме – ѝ казах. – Нямам сили за повече.“ И си отворих устата, за да си тръгне. И тя си тръгна. Усетих как в ръцете ми пада връвчицата от кръв, с която беше закачена за сърцето ми.“

Нева Мичева: „Така една от героините разказва как е отпратила душата си, в „Педро Парамо“ на мексиканеца Хуан Рулфо. Книгата е писана преди 65 години и Габриел Гарсия Маркес не крие, че от нея е заимствал ключа към „Сто години самота“. В 120-30-страничния роман „Педро Парамо“ (напомня ми за моите любими стихосбирки „Антология на Спуун Ривър“ и „Стихотворенията на Сидни Уест“) всички са мъртви, а прозата се чете като поезия (от разтърсващата).

Чета Рулфо на испански, затова и преводът на цитата е мой, на коляно, но книгата е излизала на български поне два пъти и може да се намери на старо в „Книжен пазар“… Не само може, но и трябва, мен ако питате: това е едно от големите литературни произведения на ХХ век и – без да плаши, мами, шантажира емоционално или накъртва с красивички думи – просто и ясно общува със смъртта, тоест и с живота.“

*

„Вечерята“ на Херман Кох

прев. Мария Енчева, изд. „Колибри“ (2014)

Георги Грънчаров: „Сигурно сте срещали някоя от онези книги, които започват уж тривиално, с обикновена житейска ситуация, разказвана дори с твърде много обстоятелственост, а неусетно изсмукват въздуха от помещението и създават вакуум, който те държи в напрежение до самия край…

Покрай темата за едно убийство изплуват умело дозирани въпросителни от дневния ред на съвременното общество – модата на осиновяванията на деца от Третия свят, толерантността, последният писък по гурме ресторантите с био, органик и собствена фермерска продукция, разбирането за историята и жертвите. Херман Кох е сътворил истинска бомба с часовников механизъм, тиктакането на който може да разтърси моралната ценностна скала на всеки читател.“

*

„Бегуни“ на Олга Токарчук

прев. Силвия Борисова, изд. ICU (2019)

Емилия Милчева: „Тази книга е като кълбо конци, дръпнеш някой и тръгнеш нанякъде. Олга Токарчук бяга, връща се, пътува във времето, но главното – не спира пътешествието. Ако спреш – умираш, ако се успокоиш – умираш, ако не питаш – умираш.“

„Нощният мозък е Пенелопа, която през нощта разнищва старателно изтъкания през деня килим на смислите. Понякога това е само една нишка, понякога са повече; сложният орнамент се разлага на началата си – вътък и основа; вътъкът отпада, остават правите успоредни линии, щрихкодът на света.“


Заглавна снимка: © Susan Yin

Тоест

Тоест

Интернет медия, финансирана и зависима единствено от вас – нашата критична и любознателна публика. Бавна, обмислена и честна журналистика. Без реклами и платени репортажи. Без подвеждащи заглавия и сензации.