Смели женски сълзи

„Сега разбирам защо са криви плочките на „Графа“, прошепва в ухото ми приятелката на седалката до мен. Денят е делничен, часът – следобеден, киносалонът – полупразен, както може да се очаква за това време на денонощието. Освен нас двете, зрителите са предимно възрастни жени. Има и две по-млади, дошли заедно. И цял един мъж, който е с една от по-възрастните зрителки. „Мъжете не искат да гледат плачещи жени“, констатира приятелката ми, анализирайки публиката. Защото сме на прожекция на филма на Весела Казакова и Мина Милева „Жените наистина плачат“.

Докато гледам филма, обмислям дали е по-добре да споделя впечатленията си, или да ги премълча. Дали да кажа колко е смел той, рискувайки да допринеса за пореден популистки скандал и омраза, която да се излее върху авторките и екипа? Прожекция на далеч по-безобидния „Черупки“ на Слава Дойчева преди няколко месеца стана повод за хомофобска акция. Или да се надявам на повече „беззъби“ рецензии, които да привлекат по-голямо количество зрители? Дошли най-вече да видят Мария Бакалова в кинотворба, селектирана за фестивала в Кан, поне някои от тези зрители биха позволили на посланието на филма да ги докосне.

Чудя се и дали, докато са го снимали, авторките на „Жените наистина плачат“ са очаквали масови прожекции в кината в България и реклами в софийското метро, каквито видях, вместо единични представяния в рамките на някой и друг тукашен фестивал. И дали повърхностно-радушният прием на тази българо-френска продукция не е благодарение най-вече на Саша Барън Коен, открил таланта на Мария Бакалова за световната публика.

След известен размисъл решавам, че е по-добре да говоря за „Жените наистина плачат“, отколкото да си трая. Защото самият филм демонстрира колко е важно да се говори, а не да се премълчава. Ако и авторките, и актьорите в него са смели, защо пък аз да се страхувам заради тях?

„Жените наистина плачат“ запечатва времето на разгара на протестите срещу Истанбулската конвенция и разкопаната улица „Граф Игнатиев“. Разкрива ни живота на пет жени – две по-млади сестри, изиграни от Мария Бакалова и Ралица Стоянова, и три по-зрели сестри (най-голямата от тях е майка на споменатите две по-млади), чиито образи са представени от трите истински сестри Весела, Биляна и Екатерина Казакови.

Филмът е за това какво е да си жена в България и какъв е смисълът от Истанбулската конвенция. Това е феминистки разказ, в който мъжете присъстват предимно със своето отсъствие. Така и не виждаме съпруга, който непрекъснато пита как е бебето (впрочем също момиче), но не се интересува от жена си, която е родила и гледа това бебе. Но ѝ държи сметка за всяка похарчена стотинка. Не виждаме женения мъж, заразил Соня (героинята на Мария Бакалова) с ХИВ.

Виждаме обаче мъже, които поставят себе си априори в привилегирована позиция. Възрастен мъж, който оправдава себе си, че е биел покойната си жена, защото е бил натоварен с тежката задача да осигурява прехрана на семейството. Гинеколог, който не може да преодолее собствения си предразсъдъчен страх и затова обвинява своя пациентка, че е развратна. Мъж, който обвинява млада колежка, че заради нея са криви плочките на „Граф Игнатиев“. Защото, работейки на своята част от строителния обект, е била твърде заета с личните си проблеми. Един вид, жените имат лични проблеми, на мъжете само жените са им проблем.

Единственото значимо мъжко присъствие е това на бащата на трите зрели сестри – много силна роля на Йосиф Сърчаджиев. С развитието на образа му става ясно, че филмът не е мъжемразки, дори на моменти да изглежда такъв. И мъжете могат да стигнат до катарзис, както и жените, ако имат шанс „да влязат в обувките“ на човека срещу себе си.

Впрочем и жените във филма са превърнали в част от себе си обвинителната нагласа към своя пол. Те се упрекват една друга, винят и самите себе си. Защото харесват или не харесват секса, защото не са майки или защото са майки, защото работят или защото не работят, защото са суеверни или защото са рационални… Но успяват да намерят път една към друга, както и да се сдобрят със себе си. Единствената сексуална сцена във филма впрочем е между жени.

„Жените наистина плачат“ разкрива и тъмната страна на идеализираните от обществото джендър стереотипи. Да вземем например стереотипа, че всяка жена притежава майчински инстинкт и иска да бъде майка. От екрана виждаме колко болезнено може да е майчинството, ако няма разбиране и подкрепа, а на жената се гледа само като на инструмент. Как центрирането около живота на детето може да дехуманизира, ако майчинството е единствената перспектива за биографично осъществяване.

Виждаме и обществото ни в цялата му суеверност и недоверие към рационални аргументи. Майката, която, вместо да мотивира дъщеря си да отиде на лекар, я повежда към „свещени места“ и полурелигиозни, полуезически ритуали. На болестта не се гледа като на нещо, което се лекува, а като на стигма, която може да се премахне само с божие изцеление. Филмът е сниман преди пандемията от COVID-19, през първата фаза на която беше затворено почти всичко освен църквите, защото „който вярва, не може да се зарази“. Дори ако всички се причестяват с една и съща лъжичка.

Ако определени моменти ми стояха неестествено във филма, това бяха някои от сцените, в които се показваше как героинята на Мария Бакалова преработва болката и обективира страховете си върху предмети и котки. Биха ми изглеждали по-органично в театрална постановка на Иван Добчев в „Сфумато“ или във филм на Ларс фон Триер например. Тук обаче тези елементи от школата на Бакалова ми стояха като кръпка. Но нямам претенции да разбирам от кино, може и да греша.

Забележката ми не означава, че въпросните сцени не бяха въздействащи за мен. Напротив, те изпълниха успешно функцията си – аз като зрителка да усетя силата на болката и отчаянието на героинята почти така, сякаш се случват на мен. А „Жените наистина плачат“ е точно за това – колко боли да си жена.

Когато прожекцията свършва и започваме да излизаме от салона, всички очи, които мога да уловя с поглед, са насълзени. Моите също. Единственият мъж в киносалона излиза, без да мога да видя очите му. Докато си мисля, че филмът не докосва, а удря като чук по главата, приятелката ми казва: „Филмът реже като с нож.“ Нейната аналогия е всъщност по-точна – и защото болката е режещо остра, и заради размахваните ножове на екрана.

Решавайки да разкажа за „Жените наистина плачат“, си мислех и за Марин Бодаков – единствения мъж от познатите ми, който е бил в отпуск по бащинство. Той се опитваше да научи студентите си на нещо, в което и аз дълбоко вярвам: че журналистиката не е просто факти, а е отговорност към човешкото. Че думите не само отразяват света, а и му въздействат. В един разговор с него преди години бях цитирала думите на Стивън Хокинг, че трябва да продължаваме да говорим.

Да, трябва да продължим да говорим – и за Истанбулската конвенция, и за обратната страна на стереотипите, и за това какво означава да си жена, мъж, човешко същество в България. В този разговор „Жените наистина плачат“ влиза с един от най-силните феминистки гласове досега. Ще ми се посланието му да се чуе от повече хора.

Заглавна снимка: Кадър от филма „Жените наистина плачат“