За джендъра на машините, или за активните мероприятия

Активно мероприятие е нещо (събитие, процес, движение, организация скандал, конфликт, протест и пр.), което изглежда автентично, но в действителност е дело на специалните служби. Или на хора, които владеят методите на службите. Терминът има съветски произход. Някои участници в активните мероприятия са наясно, че са част от специализирана операция, но много други дори не си дават сметка, че са кукли на конци.

Ако сте параноици, това не означава, че не ви следят, чух да казва преди години един експерт по онлайн сигурност. Ако ви се привиждат активни мероприятия в българо-македонските отношения, в кампаниите срещу въглищните централи и джендъра или в преекспонирането на агентурното родословие на Васил Терзиев, проблемът може би не е само във вашия телевизор.

Не е случайност

И ето че „активно мероприятие“ се превърна в словосъчетанието на седмицата. Ако не и на годината. Този път вече стана очевидно – поне за хората с критично мислене, – че е в ход огромна, добре обмислена и координирана манипулация. Поводът за нея е толкова нелеп, колкото да ви обвинят, че сте снимали светофар, и заради това да го махнат, като оставят само пешеходната пътека, ако използваме сравнението на главната редакторка на „Свободна Европа“ Татяна Ваксберг.

Целта, която активното мероприятие успя да постигне, е да се променят изборните правила за първия тур на местните избори. Независимо от „дребни подробности“ като закон, съд, парламент и правителство. И с явното участие на службите (ДАНС), които, изглежда, имат интерес да действат срещу правителството. Защото то иска да ги прочисти от ченгеджийството, свързано с остатъците от тоталитарната Държавна сигурност. А това не е лесна задача – дори да се сменят хората, чиито кариери имат корени в ДС, те са се възпроизвели многократно, възпитавайки за повече от 30 години поколения оперативни работници, разузнавачи, контраразузнавачи и пр.

Може би се питате за какво му е било на зам.-министъра Михаил Стойнов да снима (публичен) код с телефона си, и си задавате въпроси и за други странности, съпровождащи скандала. Но мислите ли, че една акция, при която действат в синхрон ДАНС, 5 от 6 парламентарно представени партии и ЦИК, нямаше да се осъществи, ако Стойнов не беше снимал? Тогава щеше да има нещо друго, независимо колко нелепо. Например бръкнал си е в джоба, където може би крие нещо, заплашващо сигурността на вота, а с това и цялата национална сигурност. Ето, Върховният административен съд видя различен проблем – машините за гласуване не били удостоверени от когото трябва.

История за университет, джоб и инфаркт

Дадох пример с бъркане в джоба, защото си припомних една история отпреди 15 години. На пръв поглед тя е много различна от случката със снимането на хешкода на машините за гласуване. Но механизмът е аналогичен.

И така, годината е 2008-ма, мястото е Югозападният университет (ЮЗУ) в Благоевград. Съдът тъкмо е отменил второто уволнение на преподавател на име Петър Дошков. Него все го уволняват, защото е чепат и се бори с корупцията в университета. Особено с вече покойния декан на Правно-историческия факултет Александър Воденичаров, който де факто управлява университета. Между другото, продукт на същия факултет е и Делян Пеевски. Към онзи момент Воденичаров е бивш говорител на Висшия съдебен съвет и виден тимаджия, има свое лоби в парламента и кара незаконен трети мандат.

Колегите на Дошков са в ужас от възстановяването му на работа. Когато секретарката го вижда да влиза в кабинета, с ръка в джоба на черното си дънково яке, губи ума и дума. Решава, че в този джоб може да има пистолет, и споделя опасението си с декана. Свиква се заседание, на което се решава Дошков да не бъде допускан в университета въпреки съдебното решение, защото е опасен, може да носи пистолет и да го използва срещу студентите.

На следващия ден Петър Дошков не е допуснат в университета от охраната с аргумента, че носи пистолет, макар никой да не го проверява. Същото се случва и пред вратата на Благоевградския съд, чиито охранители своевременно са информирани за пистолета, който никой не е виждал и никой не желае да потърси.

Ден по-късно полицаи спохождат Дошков и му задават въпроса защо пребивава в града, без да се е регистрирал. Мнозина в България живеят с години без регистрация, да не говорим за почивки и командировки, но за Дошков и два дни се оказват проблем. Освен филолог обаче, преподавателят е също юрист и си знае правата. Отговаря, че има право да пребивава три дни без регистрация, а са минали само два.

На третия ден Петър Дошков се връща в родното си село, където в следващите три години продължава битките си с ЮЗУ. Докато един ден просто получава инфаркт и умира на 50-годишна възраст.

Да целиш танк с прашка

Няма смисъл да продължаваме да обсъждаме конкретното активно мероприятие със зам.-министъра Михаил Стойнов. Проблемът не е какво е направил или не е направил той, а защо не можем ефективно да се противопоставяме на активните мероприятия.

Да вземем за пример друго такова мероприятие – кампанията срещу Истанбулската конвенция. Колкото и логични аргументи да се привеждаха и колкото и да се обясняваше абсурдността на превратното тълкуване на термина „джендър“, всички усилия останаха глас в пустиня. Стигна се до три решения на две висши съдилища – две на Конституционния и едно на Върховния касационен съд, които юридически бетонираха целия нонсенс. От това пострадаха не само преживелите домашно насилие и ЛГБТ+ хората, а и неправителственият сектор и академичните изследователи, работещи в до този момент безобидна област, която внезапно беше превърната в скандална и незаконна.

Работата е там, че активните мероприятия трудно могат да бъдат оборени с разумни аргументи, защото действат на друго равнище. Те успяват именно защото често хората отказват да мислят критично. Хората не са машини, а емоционални същества. И когато с професионална прецизност се въздейства върху емоциите им – всява се страх, насажда се омраза, предизвиква се гняв и т.н., – те стават податливи на манипулации. Колкото и да се смятаме за рационални и критично мислещи, вероятно на всеки от нас му се е случвало поне веднъж да се „върже“ на активно мероприятие.

Последствията от затварянето на очите

Не всички общества са еднакво податливи на активни мероприятия. Те намират по-благодатна почва там, където не срещат достатъчно съпротива от медии, политици и други публични личности. В България е практика политическите партии и публичните личности да не се противопоставят решително на активните мероприятия, за да не загубят популярност.

Трудно можем да се сетим не само за партия, а дори за политик (изключенията са единични), който да призовава за по-скорошно влизане на Македония в ЕС например, защото темата е превърната в масова истерия и не им се „бута между шамарите“. ПП–ДБ чакаха до последния възможен момент, преди да проявят решителност и да кажат, че въглищните централи все някога трябва да бъдат затворени. А за колко публични личности се сещате, които открито заявяват позициите си и се противопоставят на пропагандата?

Също толкова сериозен проблем е безкритичността на голяма част от медиите, особено на най-популярните от тях – националните телевизии. Ретранслирането на опорните точки на силните на деня без контекст, без проверка на фактите, без въпроси не е журналистика. Нито „отразяването“ на една и съща новина от максимален брой репортери, без нито един от тях да се опитва да разбере и покаже нещо повече от това, което официално му се казва. Още по-малко пък демонстративният отказ да се разберат елементарни неща, ако те противоречат на актуалната популистка реторика. Така например вече 15 години преди всеки „София прайд“ активисти трябва да отговарят в едни и същи телевизионни студиа на водещи, които казват: „Не разбирам защо парадирате.“

Ето така, като няма кой да се противопоставя, активните мероприятия се множат и стават все по-безочливи.

Този път е по-различно

Активното мероприятие за отмяна на машинното гласуване обаче не успя напълно. Това, в което успя, беше непосредствената му цел – да не се гласува с машини поне на първия тур на местните избори. Провали се обаче в опита си да бъде убедена критична част от обществото, че софтуерът на машините действително е компрометиран и затова е по-добре изобщо да няма машинно гласуване.

Мероприятието се провали, защото беше твърде плоско скалъпено. Абсурдността на тиражираните обвинения станаха очевадни, а синхронът между ДАНС, 5 от 6-те парламентарно представени партии и ЦИК – подозрителен. Да, ние, хората, сме лесно манипулируеми, но като разберем, че ни правят на глупаци, не ни става приятно.

Този път приятна изненада станаха и мейнстрийм медиите, които влязоха в ролята си на четвърта власт. Водещите и репортерите задаваха точните въпроси и подлагаха опорните точки на съмнение. Изглежда, прагът на поносимост беше прехвърлен и при тях.

И така, вместо за пореден път да затъваме в познатото активномероприятийно блато, ефектът беше по-скоро на свеж въздух. И на събуждане. Колко ще продължи той, е друг въпрос.

Поуката

Вероятно сте чували известното стихотворение на германския богослов Мартин Нимьолер „Когато нацистите дойдоха за мен“. Активните мероприятия следват същия принцип – първите потърпевши са представителите на някоя дискриминирана група, после – на друга, после се минава към професионални съсловия и т.н. Без да забравяме и дишащите канцерогенен въздух, за да се угоди на нечии интереси, маскирани като национални. Докато накрая жертви станем всички.

Този път беше злоупотребено с правото ни на глас. Ако номерът беше минал и активните мероприятия продължаваха да се провеждат без никаква съпротива, рано или късно щеше да се стигне до отмяна на правото на демократични избори – под една или друга форма.

Единственият начин това да не стане е, ако използваме думите на Стивън Хокинг, да продължаваме да говорим. Нека си припомним изговорените с електронния му глас думи, станали част от песента „Keep Talking“ на Pink Floyd:

Милиони години човечеството е живяло точно като животните. После се е случило нещо, което е отприщило силата на въображението ни. Научили сме се да говорим […] и сме се научили да слушаме. Речта е позволила обмена на идеи, давайки възможност на човешките същества да работят заедно, за да изградят невъзможното. Най-великите постижения на човечеството са дошли заради говоренето, а неговите най-велики провали – от липсата на говорене. […] Всичко, от което имаме нужда, е да се уверим, че продължаваме да говорим.