Снегът пак ни изненада: за футболните агитки и шокираната общественост

Преди няколко години бях в капан. Прибирах се с децата в събота по обед от архитектурна работилница и забравих, че по същото време свършва мач.

Трамваят ни се оказа пленен на кръстовището до метростанцията на стадион „Васил Левски“, ограден от думкащи, псуващи, пускащи бомбички лумпени, които крещяха закани как сега ще идат да бият в някой от бежанските лагери.

Едното ми дете беше на три. Разрева се. Опитах се да клекна до него на средата на трамвая, да го скрия някак да вижда и чува по-малко – забрави. Стояхме така поне 40 минути – ни трамваят може да мръдне, ни някой може да слезе (другите пътници също не рискуваха).

На 40-тата минута бавно се заклати и тръгна. Когато все пак слязохме, отидох при първия изпречил ми се полицай и го попитах:
– Няма ли да направите нещо?
Отговорът беше:
– За какво?

С други думи, ами това е нормално, футболни запалянковци, какви да са? Не му отговорих и сега ме е яд. А трябваше да му кажа:

Вие сте полицай, какъв трябва да сте?

Да, знам я тезата за спорта като заместител на склонността към насилие. Но идеята е заместителят да е самият мач, а не да смятаме, че е нормално някакви хора периодично да погазват правилата на човешкото. Футболът може да е красив, може да сплотява, може да е изкуство, игра. Майка ми е била малко момиченце, когато дядо я е водил със себе си на стадиона.

Да, английските фенове имат лоша репутация, но съм виждала на живо какво правят английските власти по въпроса. През 1996 г. заедно с още пет момичета на университетски обмен се оказах преводачка на мачовете на националния отбор на Европейското първенство в Англия. Организаторите бяха помолили местния факултет по славянски филологии да изпрати хора, а ние тъкмо бяхме подръка.

Превеждах на входа, където трябваше да изземат всякакви опасни предмети, които биха могли да послужат за безредици. На стадиона имаше ред за инвалидни колички и стая за преповиване на бебета. Имаше жени с копринени поли и токчета. Спокойно се прибрах пеша до другия край на работнически Лийдс. Сигурно моят опит е бил случаен, а славата на английските хулигани – не. Със сигурност мога да твърдя обаче, че другаде полицаите не приемат безредиците за нещо нормално.

А ние какво – свикнахме да приемаме като свое задължение това да следим кога има мач, за да се крием. Да предупреждаваме децата си да не са навън по това време и за бога, да внимават да не се облекат в грешния цвят. Защото е „нормално“ тринайсетгодишно момиче да бъде с отекло око, защото е излязло със синя тениска. Свикнахме да е нормално да не искаме полицията да го защити. Да ги спре. Да не питаме защо.

Свикнахме ли, или ни е страх?

Срам ме е, че ни е страх. Не от това, че някакви се държали безобразно по стадионите и някакви чужденци ги видели. Аз не отговарям за действията на всеки с български паспорт, нито пък мога реално да очаквам от себе си да ида да им се изрепча – и те да спрат. Затова си има полиция.

И ето тук е моят срам. Че още ни е страх да изискваме от полицията и въобще от правораздавателните органи да ни пазят – ама наистина, не като в прословутия химн. Да ни пазят така, че да можем да се разхождаме в събота по обед в центъра с децата си. Да си обличаме какъвто цвят искаме фланелки.

И по соцвреме ни беше страх, и през 90-те не ни идваше наум да поискаме да озаптят мутрите, и сега пак е същото. Въпросните агитки си имат лица, имат си ръководители, те не са безизвестни, нито е безкрайно трудно да се издирят. Да, не е нужно цял народ да им бере срама, достатъчно е да ги накаже.

Въпросът е, че някой иронично ни пита: „За какво?“ И ние си замълчаваме.

Усещаме ли как нормализирахме това футболните агитки да са легална форма за събиране на нацита? Усещаме ли как стана нормално на протестите да се изпращат „контрапротестиращи“ от същите тия, дето доста ефикасно ни „страхуват“?

Усещаме, но се правим, че нищо не забелязваме. Защото ако забелязваме, но нищо не правим, няма на кого да се сърдим, че снегът пак ни е изненадал. До непроходимост.

Заглавна снимка: Biso