За кармата на помощта

Миналата седмица платформата за дарения „Хелп Карма“ влезе във фокуса на общественото внимание (и на обществения гняв). Това стана след излъчването на две части от разследването на журналистката от bTV Мария Цънцарова.

Тема на първата му част бяха неприлично високите заплати на част от екипа на платформата, която е регистрирана като фондация в обществена полза, както и заем за апартамент, отпуснат на техническия ѝ директор. По силата на Закона за юридическите лица с нестопанска цел такива организации нямат право да разпределят печалба, а приходите им могат да се използват единствено за изпълнение на целите им. Това не означава работещите за тях да не получават възнаграждение.

Заплата от над 20 000 лв. на месец и възнаграждение с коледни бонуси от над 80 000 лв. обаче изглеждат цинично.

Особено на фона на обстоятелството, че става въпрос за средства за благотворителност, в голяма част от случаите – за тежко болни деца и за други хора, изпаднали в крайна безизходица.

Във втората част от разследването се показаха редица нередности, свързани с някои от дарителските кампании. Например набиране на средства за болно дете, чието лечение междувременно е било заплатено от Здравната каса, както и за друго дете за експериментално лечение, което би трябвало да е безплатно. Кампанията на служителка на „Хелп Карма“ за болното ѝ дете пък е „по-равна“ от другите кампании и тя събира пари за лечението му, въпреки че демонстрира луксозен начин на живот. А родители на починали деца се оплакват, че не могат да прехвърлят остатъка от даренията за детето си в кампания по свой избор, а платформата преценява къде да отидат те.

Скандалът около „Хелп Карма“ провокира редица граждански организации, свързани по един или друг начин с дарителството, да публикуват позиция, с която се разграничават от порочните практики на платформата. В нея се припомня смисълът на дарителството и се обръща внимание върху публичните политики у нас (и липсата на такива), създаващи условия за злоупотреба с хора в нужда, с техните близки и с доверието на дарителите. Това доверие покрай историята с „Хелп Карма“ преживява рязък спад.

Председателят на платформата за дарения от своя страна също публикува изявление, в което нарича разследването на Мария Цънцарова едностранчиво. Изнесените в него данни обаче не опровергават проблематичността на оповестените факти.

Междувременно на 4 ноември почина бившият ми колега от Югозападния университет в Благоевград Ангел Цветков.

Той беше в напреднал стадий на левкемия и се надяваше да се излекува чрез костномозъчна трансплантация на стволови клетки от донор в истанбулска болница. Една от кампаниите за събиране на средства за лечението му беше именно в „Хелп Карма“. Последното му съобщение, публикувано на платформата, гласи: „На финала сме вече. Стартира последната процедура преди трансплантацията, която ще е след 7 дни.“ Не доживява до трансплантацията – умира точно седмица след съобщението.

По всичко личи, че Ангел Цветков сам е правил кампанията си. И описанията ѝ, и съобщенията в нея са от първо лице. Към 9 ноември, пет дни след смъртта му, тя още е активна. Възниква логичният въпрос: ако бенефициерът, който е събирал пари за себе си, почине, „Хелп Карма“ разполага ли с механизъм да разбере това? Покойникът няма как да изпрати съобщение, че е умрял. Ами, божа работа. Карма…

Въпросът е важен поне по две причини. Първата е, че ако платформата за дарения не знае за смъртта на бенефициера, това може да подведе дарители, които да продължават да превеждат пари за лечението му. Втората причина е, че така се пренебрегва волята на евентуалните наследници на починалия. И двете причини водят до следствието, че

платформата по свое усмотрение ще преразпредели средствата, предназначени за покойника.

Разбира се, една организация не може да предвиди всичко – понякога човек е внезапно смъртен, както казва героят от „Майстора и Маргарита“ на Михаил Булгаков. Случаят с Ангел Цветков обаче не е такъв – самият той споделя в молбата си за помощ, публикувана в „Хелп Карма“, че му остават три месеца живот. Всъщност получава около месец повече от лекарската прогноза – умира близо четири месеца след началото на кампанията си. От събраните 3698 евро за лечението му на сайта има информация за изразходването на общо 513 евро – 159 за самолетни билети, 226 за лечение и 128 за химиотерапия. Остават 3185 евро с неясна съдба.

Решавам да уведомя „Хелп Карма“ за смъртта на бившия си колега, като прилагам линк към медийна публикация за доказателство, и да ги питам какво ще се случи с остатъка от събраните средства. В съобщението си не уточнявам, че работя за медия и възнамерявам да пиша статия по темата, защото искам да разбера как дарителската платформа би реагирала, без да знае, че поведението ѝ е обект на медиен интерес. От друга страна, давам си сметка, че трудно мога да съдя дали публичният скандал е направил организацията по-внимателна и каква би била реакцията ѝ при нормални обстоятелства.

Кампанията на Ангел Цветков е закрита още в деня, в който изпращам съобщението си – 9 ноември.

Като аргумент за прекратяването ѝ е използвано дословно мое изречение: „За съжаление, доц. Цветков почина на 4 ноември.“ От сайта са добавили: „Поклон пред светлата му памет!“

На следващия ден получавам писмо от служителка на „Хелп Карма“, която благодари, че съм се свързала с тях, изказва съболезнования и съобщава, че наличността по деактивираната кампания може да бъде изплатена за задължения около лечението, репатрация или за погребението. След това ме пита дали имам контакт с някого от семейството на починалия, с когото да се свържат. И така журналистическият ми експеримент неусетно се превръща в логистична акция по свързването на платформата за дарения с наследниците на покойника.

Не съм общувала с Ангел Цветков повече от десет години, не знам нищо за личния му живот през този период и не познавам негови роднини. Междувременно съм установила контакт с наша бивша студентка, създала група във Facebook, чрез която също се събираха средства за него. Тя също няма координатите на наследници на бившия си преподавател. Свързва ме обаче с отдела за връзки с обществеността на ЮЗУ и с общи усилия локализираме профила във Facebook на живеещ в чужбина роднина на Цветков. За късмет, той вижда съобщението ми, въпреки че не сме контакти, и ми изпраща имейл адрес и телефони, които предавам на служителката на „Хелп Карма“.

Реакцията на представителката на Фондацията мога да оценя като адекватна и показваща съпричастност. Тя обаче не отменя структурния проблем –

допустимостта хора, за които има сериозен риск скоро да умрат, сами да правят кампаниите си,

без да оторизират свои близки да ги администрират след смъртта им. Някой може да каже, че проблемът е в самите създатели на такива кампании. За човек с тежко заболяване обаче е разбираемо (и полезно) с всички сили да се вкопчва в надеждата, че непременно ще оздравее. Дарителските платформи са длъжни обаче да гледат реалистично на перспективите и рисковете. За да не излезе накрая, че се обогатяват от несбъднатите надежди на хората.

В Общите условия на „Хелп Карма“ впрочем е записано, че при закриване на кампания средствата от нея се пренасочват към друга, освен ако закриването не е поради установени злоупотреби. Срокът, в който бенефициерите могат да решат къде точно да пренасочат даренията, е 30 дни от закриването на кампанията. Ако не го направят в рамките на този срок,

организацията сама решава за коя кауза да отидат парите.

Както става ясно от разследването на Цънцарова, дори да го направят, понякога от Фондацията налагат волята си против тази на близките. Вариант, в който авторите на кампанията или наследниците (в случай на смърт на автора) просто получават остатъка от събраните средства, не съществува.

За да се избегне рискът от едностранчивост, „Тоест“ се обърна към друг сайт за дарения – „Платформата“ към Фондация „БИКОУЗ в помощ на благотворителността“ – с въпрос дали и при тях съществува подобна практика и какво правят, ако бенефициер почине. Оттам отговориха, че това рядко може да се случи, защото повечето им бенефициери са неправителствени организации, но все пак са имали около пет подобни случая. Уточниха, че при тях също не съществува вариант да върнат остатъка от даренията на авторите на кампанията, които да ги използват по свое усмотрение. Вместо това средствата отиват в други благотворителни кампании по избор на близките, като Фондацията няма претенции какви и къде ще са тези кампании. От „БИКОУЗ“ обясниха, че това е така, защото даренията се правят с определена цел, и поеха ангажимент да опишат тази тема в Общите си условия.

Според Красимира Величкова, директорка на Българския дарителски форум, в повечето случаи близките на хора, които са починали въпреки кампаниите за лечението им, даряват средствата за друг болен, а не ги искат за себе си. „Това е естествен рефлекс – коментира тя за „Тоест“. – Така например направиха и близките на журналистката Валя Крушкина: с парите от нейната кампания бяха подкрепени болни деца.“

Но ключово тук е да бъде запазен балансът между волята на дарителите и волята на близките. В България има дефицит на регулация точно за този момент. И в обичайния случай, дори и да има защитена дарителска сметка, ако някой почине, тя се унаследява и специалният ѝ статут се губи. А от етична гледна точка е важно да има защита – не за да се отнема волята на близките, а за да се опази дарителското намерение.

Разкритията около „Хелп Карма“ нанесоха сериозен удар върху благотворителността, от който пострадаха и редица организации, които не злоупотребяват с волята на дарителите. Това, разбира се, не е основание подобни нередности да се премълчават.

От скандала впрочем има поне две положителни следствия.

Първото от тях е, че организациите, работещи в областта на дарителството, ще полагат още повече усилия да защитават дейността си от възможни злоупотреби, за да могат да разчитат на обществено доверие. Второто – и по-важно – следствие е, че на дневен ред дойде темата за същността и смисъла на дарителството. Структурен проблем у нас е, че дарителството се асоциира основно с помощ на тежко болни деца (по-рядко – и болни възрастни), особено след закриването на Фонда за лечение на деца. По този начин ресурсите на дарителите се изчерпват заради нещо, което би трябвало да е институционален ангажимент. И други сфери, които би следвало да разчитат на дарителство, остават в недостатъчна степен подкрепени.

Институционална отговорност липсва не само в областта на здравеопазването, а и по отношение на редица социални услуги. Центърът за хора със зависимости „Розовата къща“ например разчита изцяло на дарения, защото институциите са оставили социално изключените му потребители на произвола на съдбата.

Дарителството обаче е важно и за културата, изкуството, медиите, социалното предприемачество, иновациите и редица други области. То ще е по-жизнено тогава, когато не се опитва да запълва празнината, оставена от институционалната безотговорност. И когато има яснота за границите и механизмите му, а не се възприема като карма.

Скандалът с „Хелп Карма“ ще затихне, но ще е добре разговорът за дарителството да продължи.

Заглавна илюстрация: © „Тоест“