Години наред в обществото ни битуват клишета. Едно от най-устойчивите е, че „държава се прави с хора“. За различните ситуации клишето запазва посланието си, но сменя формата – „хора трябват“, „без хора нищо не става“ и т.н.

През следващата седмица ще се реши съдбата на един човек от системата, в чийто казус е вложено съдържанието на основен конституционен принцип. Ситуацията отваря скучни, но важни въпроси за правосъдието ни като цяло. А и проследяването на конкретен казус най-добре описва какво е съответствието между конституционни принципи, производните им закони и реалните практики.

Практически хората и бизнесът искат да получат две неща, когато влязат в съда:
– срочно решаване на спора, тоест бързо правосъдие;
– качествено решаване на спора – въпрос на култура е и зависи и от това доколко гражданите знаят своите права и дали са нарушили нечии други.

Всичко останало хората не ги вълнува и е редно да е така. Има си Висш съдебен съвет (ВСС), следва той да решава административните трудности.

Но за да е правосъдието и бързо, и качествено, е необходимо средата да дава възможност за това. Множество са критериите за средата, по-известни са неспецифичните: да не се хулят неоснователно съдии (у нас цяла една медийна империя е поддържана жива заради това), да не се коментират подлежащи на инстанционно обжалване решения и т.н. Това е също елемент от личната култура.

Специфичен критерий е нормата за натовареност на магистратите, тоест какви по сложност и колко на брой дела следва да решават. От няколко години е отхвърлен предишният остарял механизъм за измерване единствено по брой дела, като са въведени измерители за време и трудност. И оттук тръгват противопоставянията, които влияят цялостно на състоянието на правосъдието в България.

Малки срещу големи

Колкото повече дела, толкова повече магистрати – това е принципът на малките съдилища в системата. Да докажеш, че си високонатоварен, е гаранция за оцеляването на институцията „съд“ в малките населени места, предвид факта, че скоро ще се чертае нова съдебна карта на страната. А малките съдилища сами по себе си са също важни – съдът е потребно сечиво в живота на слабите и уязвимите. Най-банално казано, той е също и работодател за местните, когато трудно се намира препитание.

Но за да съществуват множество на брой съдилища и съпътстващият щат, системата трябва да се лиши от нужните кадри във високонатоварените с дела градове. Такъв е примерът в София. Така соцконфликтът столица–провинция е още жив и разпалван. А доколко са реално натоварени съдилищата, системата измерва, разчитайки на добросъвестност при подаване на данните. В отчетния доклад на съда в Пещера са посочени като реално заети двама съдии при щат от четирима. Това прави съда един от най-натоварените в страната по статистически данни. На практика в съда са били командировани да гледат дела и други магистрати от района, но това не е отчетено в статистиката на ВСС.

За да мотивира необходимостта от още съдии, председателят на съда е поискал да бъде върната в Пещера съдията Лилия Владимирова, командирована в София. А това вече поставя в още по-голямо затруднение и без това претоварения от дела Софийски районен съд (СРС). Претовареността води до ниско качество на правораздаването – след един брой произнасяния и количеството, и качеството губят значение. Защото забавянията са основание за проверки и дисциплинарни наказания – а у нас това е инструмент за разчистване на сметки.

Дотук се стига поради непоследователната работа на ВСС да проведе конкурси за запълване на необходимите щатни бройки. Така вече над две години в два различни мандата на ВСС не се прилагат на практика промените в Закона за съдебната власт от 2016 г. Поради това се ползва спорният институт на командироването. Но институтът, макар и спорен, е единственото възможно решение да не блокират напълно редица съдилища.

Срещу разкомандироването на съдия Владимирова са се противопоставили съдиите от СРС. В становище до ВСС те поддържат позиция за запазване на текущия щат на командированите съдии  до реалното провеждане на конкурси и постъпването на нови техни колеги.

Не можеш да потушиш пожар в един съд (при оспорими данни за натовареност), запалвайки още по-голям на по-взривоопасно място.

Личностни вражди срещу професионални принципи

През кариерното развитие на съдия Владимирова си дават среща две принципни позиции във ВСС. На съдия Владимирова се пада за разглеждане и решаване дело за прекратен договор на служител от администрацията на Върховния касационен съд (ВКС). Освободени са още 11 души на същото основание. Тоест към днешна дата има висящи поне още няколко дела. Съдия Владимирова се е произнесла за законосъобразност на уволнението, което е възприето като добра възможност за персонална атака към председателя на ВКС (не споменавам име; имената и лагерите тук не са важни).

Но като се употребява личността и професионалната дейност на конкретен съдия, се поставя в риск вътрешното убеждение на съдиите по останалите висящи дела – един вид, „внимавайте как се произнасяте, за да не ви сполети съдбата на колегата ви“. След това се въвличат и съдиите, които ще гледат обжалванията на горна инстанция. А това повлича цялостно нарушаване на съдебната независимост. ВСС е орган, призван да защитава независимостта на българския съдия, а чрез нея – и интересите на българските граждани. Но ВСС би могъл да бъде и извършител на наказателни акции.

Във вторник предстои съдийската колегия да се произнесе по конкретния казус, намиращ многозначително проявление. Становището на съдиите от СРС, относимо по темата, е сложено за разглеждане след казуса за конкретния съдия. Да видим дали ВСС ще съумее от частното да реши за общото.

Заглавна снимка: Bin im Garten в Wikimedia

Иван Брегов

Иван Брегов

Юрист. Има особени интереси към устройството и организацията на съдебната власт, които понастоящем развива в правната програма на Института за пазарна икономика. Вярва, че последователните усилия в смислени каузи променят средата към по-добро.