В България поредният важен разговор не се проведе – същественото се покри с патриотарско ковьорче, за да не привлича погледите. Изложбата „Изкуство и култури в България – XVI–XVIII в.“, която трябваше да се състои в парижкия Лувър, бе отменена след еднозначната реакция на три противоречиви единици: ВМРО, БПЦ и БАН. Народният представител Александър Сиди настоя за наказване на някакви виновни длъжностни лица, директорът на Института за изследване на изкуствата към БАН проф. д-р Емануел Мутафов призова да не се изпращат експонати във Франция, а Светият синод допълни картината с отказ да предостави икони от архива си и да „даде благословия“ за изпращането на артефактите.

Сами по себе си аргументите за тези действия не са невалидни:

излагането на православни икони в отдела „Ислямско изкуство“ е решение, което трябва да бъде обсъдено.

Този диалог би бил жизненоважен както за осмислянето на българската идентичност, така и за позицията и разпознаването на България и нейната култура в света. Въпросът е, че българската общност очевидно няма капацитета да проведе този разговор на ниво, по-високо от таблоиден шум. Затова предпочете да скача и да използва големи и гръмки думи, отказвайки достъп на европейците и света до българската култура и история. И така потвърди клишето за самата себе си – че решава проблемите си примитивно, по балкански.

Проблемът

В България професор Мутафов е авторитет със солидна биография, но становището му със сигурност не е неутрално, нито бяга от тенденциозност. В него той излага своето гледище, от което разбираме, че едва ли не българският етнос е единственият в света, останал в продължение на столетия неповлиян от своя исторически и социален контекст. Срещу експертността на екипа на Лувъра проф. Мутафов се позовава на авторитети и споменава дисертация на „нашата колега Лиляна Станкова“, която сам определя като „категорична“ в дадената област – прилагателно, което рядко се среща в академичните среди, където на знанието се гледа като на еволюция, а не доктрина; и където често различни гледища се сблъскват в дебат, без да може да се говори за правилно и грешно. Нещо повече – по-късно става ясно, че самата Лиляна Станкова участва в организирането на изложбата.

Проф. Мутафов пита защо французите не са пожелали да представят модата алафранга или други периоди (със същия успех можем да задаваме този въпрос до безкрайност по всякакви теми, които ни се струват удобни), а се обръщат към призмата на османистиката. Така той ясно показва къде всъщност е проблемът –

перспективата не се харесва, съответно съдържанието няма значение.

В този си афект той стига до сравнения с монголската инвазия и дори с немската окупация в Гърция (1941–1944). Проф. Мутафов изправя публиката пред фалшива дилема, отказвайки така необходимата за културата, хуманитаристиката и обществото като цяло дискусия. На запитване за коментар за „Тоест“ той отговори, че не разговаря с медии, тъй като „е сериозен учен“, както и че „се правят опити репутацията му да се опетни на международно ниво“.

Музеят

„С подобна чест – три поредни национални изложби в Лувъра – не са удостоявани дори Италия и Гърция. Това е признание за стойностните произведения на бита и изкуството от България“, казаха представители на музея пред „Площад Славейков“. Доц. д-р Христо Попов, който е директор на Националния археологически институт с музей към БАН, заяви, че според него проф. Мутафов е представил нещата спекулативно. Идеята на кураторката Шарлот Мори е била „да се представи в пълнота културното разнообразие по нашите земи“.

Френският Лувър е най-посещаваният музей в света. Само през 2018 г. през него са минали 10,2 милиона посетители. Организацията му е специфична, далеч от регионалния, етническия или националния принцип. Експонатите са организирани и регионално, и тематично, и според исторически периоди, като отделът за ислямско изкуство покрива времето между 700 г. и 1800 г. Сред колекциите откриваме Ислямския запад, Средновековието в Иран, Арабския свят между XII в. и XV в., както и изкуството в Османската империя.

Вместо да се врътне сърдито, тук вероятно България трябваше да зададе много по-важни въпроси:

В каква степен са представени различните етнически групи, съставлявали Османската империя? Как е разказана тяхната история и с какво България може да допринесе за тази дискусия днес, от настоящата си перспектива? Възможно ли е да бъде направен преход между експозицията за западния християнски свят през Средновековието и сблъсъка с Османската империя, преобърнал траекторията на Европа? И какво е мястото на християнските малцинства в рамките на империята, чиято история можем да научим чрез тези икони?

Възможно бе и да повдигнем дискусията, начената от специалистката по история на изкуството Клемена Антонова, спомената и в писмото на проф. Мутафов: Трябва ли в Лувъра да има отдел за византийско изкуство? Или как излагането на православни икони в този отдел утвърждава наративите около екзотичния Ориент и каква е западната перспектива към Източна Европа в този контекст? Това е разговор, който няма да остарее в скоро време, част е от самата тъкан на Европа като континент. Аргументът на г-жа Антонова за непознаването на българската история и култура вероятно е валиден, но въпросът е чия вина е това непознаване – на френската страна или на едно общество, което вече 150 години се опитва да нагажда историята към политиката, вместо да се стреми към нейното осъзнаване, опознаване и разказване.

Неосъзнатата българска идентичност

За да зададе тези въпроси обаче, България трябва да бъде уверена в своята идентичност. А както всички знаем, това далеч не е факт. Реакцията на проф. Еманауел Мутафов показва това ясно: огромният патос, с който той обвинява Лувъра в „представянето на България като европейска Турция“, е именно „несериозна“ позиция, както министърът на културата Боил Банов я окачествява. Тя е всичко, но не и академична, тъй като високият академичен стандарт върви ръка за ръка с разпознаването на нюансите и избягването на крайни, противоречиви твърдения. И най-вече – винаги търси дискусията, защото в спора се ражда истината.

Независимо дали на проф. Мутафов му харесва, за близо половин хилядолетие България е била част от европейската Османска империя. Като специалист той би трябвало да знае, че

историческите периоди не могат да се вадят от контекста и фактологията, с която вървят –

независимо дали става въпрос за съпоставка на съвремието с миналото, или обратното. Работата на тази наука е да осмисли и асимилира това наследство, проследявайки неговия „ген“ – културен, социален, политически – и евентуално влиянието му върху съвремието. В свят, преживял екстремния национализъм на две световни войни, задачата на историята не е да създава и утвърждава национална идентичност, нито да „представя“ някого – напротив, тя е свързваща нишка, която именно поради своята уязвимост на експлоатация трябва да бъде внимателно втъкана в платното на обществото. И постоянно разтъкавана, анализирана – и вплитана отново.

В България стойностните хуманитаристи и историци са много, но обществото не е преминало през този процес, тъй като популярната ни историческа култура – например тази, преподавана в училищата – е замръзнала в края на XIX в., превърната в инструмент за индоктринация. През 1885 г. френският историк Ерне Лавис пише: „Ако ученикът не се превърне в гражданин, който съзнава своите задължения, и войник, който обича оръжието си, учителят си е изгубил времето. Именно това трябва да повтаря на последователите си професорът по история в заключение на своя урок.“ България остава застинала в такъв тип мислене. Макар и българският ученик да показва изключително слаби познания за историята на Европа или света, той със сигурност знае, че кан Крум е пил вино от черепа на византийския император, както и че трябва да мрази турците, които са гнетили народа му пет века. Нищо че не е и чувал за „Възродителния процес“.

История за консумиране

Тези дефицити се дължат и на факта, че българската хуманитаристика попада в хватката на тоталитарен режим, който я използва с идеологически цели. В качеството си на наука историята ни все още не се е освободила от тези влияния, които я превръщат или в мистика, или в политическа патерица.

Това мистифициране нерядко се поддържа от една научна общност, която няма сериозна позиция в широкия свят и която живее под херметическия похлупак на самиздата и саморецензията. Във всяка наука характерно се търсят научната безпристрастност, дебатът и критиката; в тези области у нас преобладава особено обезпокоителен консенсус. Макар че имаме диспропорционално голям дял хуманитаристи, те са изключително слабо представени не само на световната сцена, но и сред българските учени.

Липсата на стандарти, които да се доближават до установените на световно ниво, е болезнен проблем.

Но едностранчивостта, героизирането и опростачването на българската история се търсят. Доказват го риалититата, конспиративните книги, патриотичните кампании, преизбираните въпреки всичко безсрамни политици. Невежеството поражда хаос, хаосът – невежество, и така до безкрай. Ако страните в западния свят отдавна са се справили с тежки казуси, като механизмите на изграждане на национална идентичност през XVIII–XIX в. и техните митологеми, с държавната пропаганда и процеси като колонизация и робство, то България е далеч от този сблъсък със самата себе си. Какво пък остава за анализ на близкото минало…

Симптоматика

Макар и смесеното наследство на нацията ни да е оставило следи в езика, архитектурата и културните ни традиции от литературата до музиката, българският националист екзалтира някаква идентичност, чиято дефиниция самият той не може да даде. Всичко това изражда. Произвежда младежи, рисуващи пречупени кръстове и даващи нацистки салюти по стадиони, и продавачи на сувенири с лика на Сталин и Ленин в една от страните, понесли най-тежки травми от комунистическата диктатура; създава дебеловрати мъже и силно гримирани жени, които мразят „турчоляка“ и „маймуните“, но нямат проблем да пушат наргиле, да пият турско кафе или да слушат чалга;

изгражда безкритична маса, която вижда в историята си не урок, а повод за гордост с несъществуващо минало като компенсация на оскъдното настояще.

Непознаването на миналото, отричането на неговата сложност, дисонанси и болка – всичко това води до чувство за безсмислие и загуба на посока, които са ясно видими в съвременното ни общество. И няма наратив, нито символ на нацията, които да запълнят липсата. Силвия Недкова с право каза, че пропуснахме възможност да покажем съхраняването на българския етнос в продължение на векове. И ако другаде разговарят, у дома още не сме се научили на дебати, а големите тези рядко вървят с големи аргументи.

Българската историческа общност има достойни представители и е редно да използва този повод за сериозна дискусия със самата себе си, както и с широката общественост. Проблемът е не различието в гледните точки, а отказът от тяхното нужно изговаряне. Защото, както казва писателят Джеймс Болдуин, „хората са в плен на историята и историята е техен пленник“.

Заглавна снимка: © Ан Фам

Искате да четете повече подобни статии?

Включете се в месечната издръжка на медията с дарителски пакет. „Тоест“ е жив единствено благодарение на вас – нашите будни, критични и верни читатели.

Подкрепете ни