Забравените символи на българската демокрация

В навечерието сме на поредните предсрочни избори, които не вещаят устойчиво решение на политическата криза. Възможно ли е да се разбие олигархичният политически модел, отразяващ обществените нагласи? Какви са причините за повсеместното безразличие в обществото?

От една страна, порочните управленски практики са добре прикрити зад фасадата на демокрацията във всевъзможните ѝ форми – от наличието на избори (въпреки купения, контролирания, административния и корпоративния вот), през функционираща съдебна система и разделение на властите (въпреки зависимостите и чадърите), до свободата на словото (въпреки политическото обладаване на голяма част от медийния сектор и ширещия се популизъм). От друга страна, много от избирателите остават слепи за несъвършенствата на политическия модел или ги възприемат за нормални, за присъщи на човешката природа и обществото, към което принадлежат.

Възприемането на скандалното за нормално, на кражбата за естествена, на далаверата за неминуема определя манталитета на аполитичния човек.

Манталитет, който в основата си почива на максимите, че лошото у човека е вродено, че политиката е винаги мръсна игра, че всички са маскари.

Това е манталитетът на този, който моли Ахмед Доган и Бойко Борисов да заделят част от порцията за обществото. Често такова е мисленето на хората, които биха възпроизвеждали порочното, ако бяха на власт. И най-вече на тези от тях, които предпочитат да прехвърлят отговорността за индивидуалното и колективното си бъдеще, за несгодите и бедността си върху онези, които ги крадат повече от три десетилетия – без да изискват нищо от тях, без да им се противопоставят и без да упражняват конституционните си права. Те не виждат алтернатива, защото по презумпция приемат, че всички са корумпирани, което пък често означава „всички са като мен“. Този мироглед стъпва на прогнила ценностна система и поставя непреодолима преграда пред еволюцията на обществото.

Постигането на положителна промяна обаче ще отнеме време и няма да се осъществи в следващите няколко месеца или дори години, но това не трябва да ни отчайва. Защото представите ни за политика са дълбоко залегнали в националната ни идентичност и в липсата на историческа памет за демокрацията и ролята ѝ в обществото.

Българинът не помни демокрацията, следователно не я живее.

Той изпитва влечение към авторитарното, към силната ръка, към спасителя. И няма как да е иначе – тоталитарният комунистически режим заличава крехката демократическа традиция, градена след Освобождението. Така усещането ни за демокрация се губи в многовековната българска история, доминирана от силни политически фигури с достатъчно индивидуални правомощия да ръководят държавата (почти) самостоятелно. Имената на ханове, князе и царе са се загнездили в паметта ни, срещаме ги ежедневно под формата на имена на улици, на различни учреждения, училища.

Освен за славното минало обаче, те ни напомнят, че поколенията българи са свикнали да бъдат управлявани, да се подчиняват и да търсят опора за собствените си несгоди в една силна политическа фигура, обещаваща благоденствие, сигурност и закрила – фигура, която иззема от нас отговорността за състоянието на заобикалящата ни действителност. По време на комунистическия режим тази функция е заграбена от партията майка и тоталитарните лидери, по които много българи въздишат с носталгия и днес.

Вероятно на тази наследена психология се дължи сегашното ни увлечение по президентската институция, която чрез фигурата на генерал Румен Радев въплъщава духа на миналото. Хроничната за обществото ни нужда от спасение води на политическата сцена и хора като Симеон Сакскобургготски, Бойко Борисов и Слави Трифонов, които въпреки различния си профил успешно влизат в образа на месия само за да се провалят впоследствие.

Казват, че всеки народ заслужава съдбата си. А българският народ сякаш три десетилетия повтаря едни и същи грешки, без да извлича поука от тях.

Той обаче не е виждал, нито помни реална алтернатива на „спасителя“. Колко всъщност знаем за хората, които полагат основите на модерната българска държава – особено за втората и третата вълна от политици след Освобождението, които наследяват започнатото от фигури като Петко Каравелов и последователно, непретенциозно и успешно отстояват принципите на демокрацията и плурализма в младата българска държава? Защо знаем толкова малко за политици като Александър Малинов и Никола Мушанов, превърнали се в символ на Демократическата партия и българската държавност през първите десетилетия на ХХ век? Носейки човешките си недостатъци, двамата са визионери, а реториката и речите им съответстват на политици от европейска величина и имат универсален характер. Как биха звучали те днес?

Ние видяхме в първия меден месец на българския политически живот хората, които представляваха властта […], поддържаха парламентаризма, защото беше сраснал с душата им; той беше кръв от тяхната плът. Но когато тия хора се измениха […], когато дойде време народът сам да бъде годен по своето политическо ниво да гарантира правата си, писани на книга, но фактически да ги гарантира, той се оказа негоден за тази тежка работа. Каква беше длъжността на демократическите партии при такова положение? Постепенно-постепенно да възпитат, да въздигнат народа си, да го направят един ден годен, тъй както Конституцията и парламентарният ред изискват, т.е. да дадат съдържание на тия формули, закони, писани в нашата Конституция, съдържание, което ще е в душата на българските партии, в душата на всеки български избирател, в неговото съзнание, в неговата воля.

Никола Мушанов, 27 октомври 1910 г.
Из „Речи на Никола Мушанов“, изд. НБУ, 2022

Предстоящите избори ни водят към въпроса, който Никола Мушанов повдига преди цели 112 години от парламентарната трибуна:

Годен ли е днес българският народ да гарантира конституционните си права?

Всеки би могъл да отговори според убежденията си, но е редно да признаем, че пробуждането, започнало с големите протести преди две години, е недостатъчно; че пред българското общество стои дългият и нелек път на политическо самоосъзнаване. Ние обаче не знаем или не помним заветите на политици като Мушанов, а малко са съвременните партии и личности, които ни възпитават в демокрация. По тази причина смисълът и значението ѝ са далеч от душата, съзнанието и волята на българския избирател. И всички носим отговорност това да се промени – както гражданите, така и управляващите. Ето как Александър Малинов описва връзката между тях:

В управлението ще трябва да се заангажират широко интелигентните, знаещите и опитните хора, и то тия от тях, които биха имали благородната амбиция да се турят в услуга на народа. На тях особено демокрацията дължи да отвори прегръдките си и да ги улесни в легитимната им амбиция да играят не само помощна, но и активна роля в управлението, да им отвори достъп до парламента, но по единствения път, който води там – по пътя на всеобщото гласоподаване. Само чрез него всеки гражданин може да вземе участие в управлението на страната, в уреждането на съдбините ѝ.

Александър Малинов
Из „Под знака на острастени и опасни политически борби“,
изд. Секретариат на Демократическата партия, 1934

Думите на Малинов ни напомнят, че българските граждани са единствената легитимна сила, способна да проправи път пред политиците с нравствена нагласа да работят в полза на народа. Защото свестни хора в политиката има и те не са малко. Тези думи засягат най-вече хората, които се колебаят или отказват да гласуват, но от които на практика зависят разпределението на мандатите в парламента и посоката, в която страната ще поеме впоследствие. И въпреки дезинформацията, популизма и манипулативната медийна среда, всеки от нас е способен да упражни основното си право.

Защото промяната започва в умовете ни –

в момента, в който критична маса от обществото, индивидуално и колективно, осъзнае силата и влиянието си. Защото демокрацията ни овластява, тя ни позволява да делегираме власт, да бъдем неин коректив и да държим властимащите отговорни за (без)действията им. Перифразирайки Мушанов, бихме казали, че имаме дълг да направим своя избор – заради личностите, които навлизат в блатото вместо нас, за да останем ние, хората извън политиката, чисти.

Заглавна снимка: Phil Scroggs / Unsplash