Защо младите ни лекари да се обучават и в чужбина? Разговор с д-р Неда Бакалова

Неда Бакалова е лекарка, специалистка по анестезиология, реанимация и интензивно лечение. Учила е и е специализирала в България, но в последните години работи в болницата в Саутхемптън в Обединеното кралство. Затова в интервюто ще прочетете колко много пъти казва „тук“. Нейното „тук“ е нашето „там“, където има едно по-качествено организирано детско здравеопазване, даващо по-добри резултати.

Неда е един от инициаторите на кампанията „Лекари на бъдещето“, която се организира от Фондация BCause и медийната платформа „Майко Мила“. Това е програма за повишаване на нивото на педиатричната помощ в България, ориентирана към лекари специализанти в различни педиатрични специалности. Целта ѝ е да им помогне да натрупат професионален опит в лечебни заведения в чужбина, който да пренесат на местна почва в името на толкова дълго чаканата качествена промяна на българското детско здравеопазване. 

Програмните цели са през 2025 г. да бъдат изпратени петима млади лекари на клинично наблюдение в болници в Европа. Необходимата сума е приблизително 50 000 лв.

Може да дарите на:
Платформата.бг
През benevity – ако сте регистриран служител на компания с профил там.
На номер 17 777 с текст DMS LEKARI.

Вие сте млада лекарка, която вече се е установила в чужбина. Защо се интересувате от обучението на колегите си, които практикуват в България? 

Да, аз съм анестезиолог по специалност. От три години работя в кардиореанимацията и кардиохирургията в болницата в Саутхемптън. Преди това в България съм била основно в болница „Света Екатерина“. След пристигането си тук за първи път започнах да се занимавам с детска кардиохирургия. Екипът доста ме подкрепи и продължава да ме подкрепя и обучава. Вече давам упойки на деца в детската кардиохирургия, докато паралелно работя в реанимацията за възрастни и наблюдавам работата на колегите в детската реанимация.

Самата програма „Лекари на бъдещето“ започна с една лична история. Може би не е моя работа да я разказвам, но в общи линии, детенцето на инициаторката, което, за съжаление, миналата година почина, прекара последните си 5–6 месеца в Педиатрията [СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев“ – б.р.]. Чувахме се често и се налагаше да обяснявам неща, които не ѝ бяха обяснени. И оттам се зароди идеята, че би било хубаво специализантите по педиатрия да придобият някакъв опит извън България, да видят, че медицината може да се прави и по друг начин. 

Аз съм била специализант в България и е много тежко.

И всъщност основната идея на тази програма е да се покаже на младите лекари, че не всичко опира до това колко пари или колко ресурси има в системата. Голяма част е организация, мислене.

Нас не ни учат как да говорим с пациентите, как да им осигурим психологическото пространство да минат през преживяването си. И би било полезно да видят как това се прави от лекарите тук. 

Кое е различното освен количеството ресурси? Малко е трудно, но може ли да опитате да обясните какво означава „друг начин на мислене“ например?

Няма да е лесно, защото това не засяга само лекарите и тяхното отношение към пациентите, то е двустранно и като че ли по-всеобхватно. Аз също си давам сметка, че съм се променила тук. И обществото е друго, и отношенията между хората са по-различни. За съжаление, ние, българите, не се държим много добре един с друг, което се пренася на всички нива – от медик към пациент, от близки към медици.

Освен това в Англия хората са изключително горди със своята обществена здравна система, тъй като е изцяло финансирана и създадена от данъците им. И въпреки че има доста кусури и доста чакане, цялостното отношение към работещите в здравеопазването е позитивно, има доверие, което много улеснява работата. 

В България липсва доверие между пациенти и лекари. Също така няма достатъчно хора в системата, натоварването е огромно. В резултат е много вероятно, като отидеш да говориш с близки и пациенти, да си изнервен, защото си преуморен, а те от своя страна да са подозрителни и да не ти вярват. Как да се срещнете в тези условия? 

Тук разговорът, срещата между лекари и пациенти са стимулирани по всякакъв начин. Има стая за близки, където аз мога да седна и да говорим нормално с хората в дискретна среда колкото време е нужно. В България най-често сте изправени в коридор или пред някаква полуотворена врата, често без да можете да изолирате разговора от външни хора. 

Затова споменах „начин на мислене“, защото не става само с лични усилия от самата мен. Просто системата вижда и третира отношенията лекар–пациент по друг начин. 

В България, освен комуникацията, неглижирани са и дефинирането, и контролът на качеството на медицинската помощ. Обединеното кралство има традиции в създаването на професионални стандарти в медицината. Какво може да научи един млад български лекар за това в една болница като тази в Саутхемптън? 

Тук всичко е доста по-прозрачно, за всичко се води статистика и се правят одити. Тази прозрачност е необходима, за да се видят грешките в системата и да се коригират. Ако ти не проследяваш какво всъщност правиш, не водиш никаква статистика или поне не я показваш, ако никой никога не търси отговорност, то качеството със сигурност е по-лошо. В България като цяло нямаме система за това. Тук, примерно, ако си специализант, трябва всяка година да направиш някакъв малък одит на данни в болницата, в която работиш, по някаква тема, която ти избереш. Хората тук имат традиция да проследяват качеството на собствената си работа. Аз лично не съм виждала да се прави в България. 

Може ли да дадете пример за читателите, които не се занимават с медицина?

Аз се занимавам с кардиохирургия. Ако отидете на сайта на Дружеството на кардиохирурзите [в Обединеното кралство – б.р.], ще откриете данни болница по болница какви пациенти се оперират, каква е смъртността им, какви са усложненията им. В България такова нещо няма. 

Освен това дружествата тук изработват и насоки за клинично поведение. В България би било практично да ползваме европейските, но те също трябва да се преведат и адаптират, което не мисля, че се прави от всички дружества по специалности. 

Крайният резултат от всичко е, че тук е трудно да се види някой, който практикува медицината по много по-различен начин от друг. Тоест има някакво общо ниво и общо разбиране какво е добра практика и какво не е.

Колко време ще прекарат лекарите от програмата в болницата в Саутхемптън и до каква степен ще могат да се запознаят с тези процеси, които описвате?

Ще прекарат между 4 и 6 седмици. Първите специалисти ще видят как се вършат нещата в детската реанимация в болницата в Саутхемптън. Там се работи по съвременни протоколи, и то не само от лекарите, но и от сестрите. Например като предаваш пациент, има чеклист какво се прави – определени стъпки, за да се предотвратят човешки грешки. Човешките грешки са част от това, че сме хора, и съществуват винаги, но те могат да бъдат сведени до минимум, когато нещата са стандартизирани и има някакъв ред. 

Друг полезен според мен опит за колегите ще бъде да видят взаимоотношенията в отделението. Моят опит с отношенията между специалисти и специализанти от България не е особено позитивен. Тук взаимоотношенията са много по-професионални. Няма обвинения, няма повишаване на тон. Като цяло това води до по-безопасна практика, тъй като, ако някъде стане грешка или трябва да се каже нещо притеснително, не се страхуваш да го кажеш. 

От чисто медицинска гледна точка болницата има една интересна дейност – тъй като е регионална болница в Южна Англия, покрива доста голяма зона за транспорт на тежко болни деца в сътрудничество с оксфордската реанимация.

Тук организацията на болниците е горе-долу като в България – съществуват големи многопрофилни болници и малки болници, които са общински. Ако има дете, което е в тежко състояние в по-малък център, това звено се заема със задачата да го премести в големия център. Това всъщност е доста, доста трудна работа. И колегите ще могат да видят как се прави и как се организира. 

Ще могат да участват и в курсове за спешна животоспасяваща помощ* на деца. И не на последно място – ще видят на практика как протича комуникацията в реанимацията както с родители, така и с деца. 

Кога очаквате първите специализанти от България?

Очакваме през февруари да дойде един човек, а по-късно през годината още двама да минат през тази болница. Междувременно аз работя за връзки и с други реанимации. Желанието ни е да могат да се обучават поне по петима души годишно.

Има ли възможност по някакъв начин да се надгради този опит впоследствие? 

Това зависи в голяма степен и от самите лекари, които минават през обучението. В Англия постоянно има обяви за обучения, тук се наричат fellowship. Това е вече работа. Доста чужденци идват по този начин, за да се обучават. Колегите, които са преминали през първоначалния етап като клинични наблюдатели – observership, се ползват с предимство при кандидатстването за позиции за по-сериозни обучения. Освен това, докато са тук, могат да създадат контакти, които да улеснят последващо развитие. Аз лично съм се ангажирала да помагам на колегите в опознаването на стъпките и дори в подготовката на документи при нужда. 

Няколко пъти споменахте „детска реанимация“. Само за реаниматори ли е отворено това обучение, или и за лекари, обучаващи се в други тесни детски специалности?

За момента се опитваме да започнем с това. Партнираме си със Специализираната болница по детски болести в София и знаем със сигурност, че ръководството ѝ е готово да подкрепи лекари, работещи в тяхното интензивно отделение, да се включат в обученията. Извън това със сигурност има нужди, а тук има възможности, но ще ни е необходимо време, за да ги развием.

Може би е важно да обясня, че когато един млад лекар е клиничен наблюдател, той не просто се разхожда из болницата и наблюдава. Тук на тези обучения се гледа много сериозно и екипът се ангажира с обучението на младия лекар, затова няма възможност например в реанимацията по едно и също време да има много колеги със статут на клинични наблюдатели. Отделно в болницата в Саутхемптън често идват наблюдатели от други по-малки лечебни заведения от региона. 

Как ще се финансират „лекарите на бъдещето“? 

Фондация BCause ни подкрепи с организацията на кампанията, вече имаме профили в Платформата.бг и DMS. Необходимо е да се плати такса на болницата, която е над 1000 паунда. Отделно бихме искали да можем да покрием разходите на лекарите за път и престой. 

Просто в България има много малко възможности да видиш, че е добре нещата да се правят системно. Дори някой да прави нещо добре, системата ни има много недомислици и не ни позволява да сме консистентни: един път можем да предоставим добра помощ, следващия път – не. И не зависи само от нас. Затова е хубаво да се види цялостната организация на една система, която дава по-добри резултати. 

^* Emergency life support (англ.) – това понятие обикновено се използва за процедури или мерки, предприемани в критични ситуации за поддържане на жизнените функции на пациента, например реанимация, изкуствена вентилация или сърдечен масаж.