Защо папата отиде при бежанците?

Помощ, папата е дошъл, за да докара на България бежанци! В този дух бяха част от реакциите на посещението на папа Франциск в бежанския център във „Враждебна“. „Защо искат да опорочат едно такова силно политическо посещение и за народа, и за хората, и за католиците. Едва ли не е дошъл да докара мигрантите“, реагира Бойко Борисов, видимо изнервен. Премиерът обаче отказа да коментира защо папата е решил да посети точно бежански център.

Седмици наред централните телевизионни новини показваха какви приготовления се правят за посрещането на най-важната личност в католическия свят, как репетират децата от град Раковски, в какви дрехи ще са облечени. Темата за посещението му при бежанците беше някак „сметена под килима“. Но нямаше как да не се отрази, когато все пак се състоя.

Защо му беше на папа Франциск да ходи при бежанците? Нямаше ли достатъчно католически общности и висши държавни лица, които да удостои с присъствието си? И представители на други религии (без православните), с които да направи обща молитва?

Разбира се, папата направи и тези неща. Посещението му при бежанците обаче беше въпрос на кауза и на изразяване на позиция. Първо, защото той е известен с призивите си в подкрепа на бежанците. Второ, защото няма как да не знае по какъв начин България третира хората, които търсят убежище. Знае и че държавата на практика не интегрира малкото бежанци, останали в България.

Историята с отец Паоло Кортези: „България загуби много от това“

Трето, но не по значение – ако повечето българи са позабравили случилото се с отец Паоло Кортези през 2017 г., Ватиканът помни. Нека си припомним и ние.

През 2017 г. бежанската вълна вече беше поотшумяла (доколкото 11 000 души изобщо могат да се нарекат „вълна“). В опит да намери жилище на четиричленно семейство от Сирия с легален статут, Агенцията за бежанците се свързва с отец Кортези, който е свещеник в католическата църква в Белене – беден град в Северна България с постоянно намаляващо население. Той изявява желание да приюти семейството, което първоначално е посрещнато от около 300 представители на местната католическа общност с хляб и сол.

Четиримата сирийци, напуснали страната си, след като домът им е бил разрушен, обаче изглеждат огромна опасност за общинския съветник от коалицията „Демократи и патриоти за Белене“ Красимир Тодоров. Според отец Кортези именно той, заедно с двайсетина свои приятели, е в основата на масирана кампания срещу сирийското семейство. По време на сесия на Общинския съвет Тодоров поставя въпроса защо не е поискано съгласието на общината за настаняването на семейството. И прави хипотези, че ако сега пуснем едно семейство, скоро може да дойдат още 50.

Докато Паоло Кортези обяснява, че няма правило да се пита една община за всеки, който се заселва на нейна територия, антибежанската истерия в града ескалира, а свещеникът получава заплахи. В началото на март семейството е принудено да напусне Белене. След него отец Кортези също напуска страната, за да намери смелост да се завърне през есента на същата година. И да бъде отличен с голямата награда „Човек на годината“ в ежегодния правозащитен конкурс на Българския хелзинкски комитет.

Междувременно броени седмици след напускането му едната от двете католически църкви в града – именно тази, в която е служил Кортези – е подпалена. По повод временното му отзоваване (на практика – по-скоро прогонване) католическият свещеник определя сам себе си като бежанец:

Днес това се случва със сирийските бежанци, преди малко повече от 70 години гонените са евреите. Тогава те са били бежанците в Европа. Утре може да се случи и на мен. Всъщност аз вече съм бежанец – хулен, заплашван със смърт, гонен. Днес виждаме как действат законите на джунглата, където онзи, който вика по-високо, се разпорежда с власт и решава съдбите на хората, вместо това да правят законните институции и почтените граждани.

Оценката на отеца за политиката на България по отношение на бежанците е повече от критична:

Мисля, че всички разбраха какво се случи през последните няколко дни в мирния град Белене. Не успяхме да защитим едно бягащо от война, достойно и мирно сирийско семейство с права и с абсолютно редовни документи на пребиваващи в България бежанци. В Белене умря България, в Белене умря справедливостта. Не знам дали държавните институции си дават сметка, но България загуби много от това. […]

Да, случилото се в Белене не е прецедент. Надявам се да не се случи отново. Това е срам за един народ. Това е срам за институциите. Това е срам и за Църквата. Да не могат да защитят правата на едни бежанци, които имат всички законни права да получат убежище.

Отговорността на институциите

Случилото се в Белене действително не е прецедент. През 2014 г. казанлъшкото село Розово прогони 17 сирийски бежанци, от които 6 деца. В началото на 2017 г. двама афганистански тийнейджъри бяха прогонени от Широка лъка, а кметът на Елин Пелин отказа да настани и да издаде документи на сирийско семейство, което накрая беше принудено да напусне града. Помним и „ловците на бежанци“ като Динко и Перата и как първоначално премиерът дори хвалеше инициативата да се „обезвреждат“ мигранти със „свински опашки“.

Недопускането на бежанци в някои населени места е логично последствие от реториката на държавните институции по отношение на хората, търсещи убежище, възпроизвеждана и от повечето медии. Официалният наратив е как да не ги допускаме да пресекат границата „незаконно“, а новините са най-вече за това колко от тях са „заловени“. Беше изградена дори ограда на границата ни с Турция с цел да се спре влизането на бежанци в страната.

Тоталната неспособност на държавата да се справи с няколко хиляди бягащи от война човешки същества беше свързана не на последно място и с липсата на желание да се справя. И да признава проблемите в бежанските лагери, например физическото насилие или крастата. Така физическото оцеляване на тези хора остана най-вече в ръцете на доброволци и неправителствени организации. Много от бежанците панически потърсиха спасение в други страни, основно в Германия. А нещата, които разказаха там за престоя си у нас, са достойни за филм на ужасите.

Българската православна църква на практика също не направи нищо за бежанците – нито да им помогне, нито да се опита да промени ксенофобските и расистки нагласи по отношение на тях. На този фон страховете на местните хора към чуждите и различните стават обясними. Още повече когато се експлоатират политически, какъвто е случаят в Белене.

За сравнение, в страни като Германия, където бежанците са многократно повече, но и като цяло неизмеримо по-добре приети, водещият наратив е за потребността на тези хора от приемане и подкрепа. А в новините се показват техните човешки истории, както и проблемите в страните, от които бягат.

Католическата църква в България и бежанците

За разлика от отношението към правата на жените и ЛГБТИ темите, по въпросите, свързани с бежанците, Католическата църква в България е адекватна на католицизма в Западна Европа. Голямата католическа организация „Каритас“ например извършва интеграционни дейности, с каквито публичните ни институции отказват да се занимават. През 2017 г. организацията по един или друг начин е помогнала на повече от 2000 бежанци. Било с психологическа подкрепа, било с курсове по български език, било със съдействие при намирането на жилище, личен лекар, адресна регистрация и какво ли още не. Интеграционният център „Св. Анна“ към „Каритас – София“ организира и всевъзможни образователни дейности за деца и възрастни – от курсове по езици, през професионално квалификация, до театър и други изкуства.

Вероятно заради това Държавната агенция за бежанците се е свързала с отец Кортези вместо с Община Белене – представителите ѝ са знаели, че е доста по-вероятно Католическата църква да свърши работа, отколкото местната власт. И ако бежанските деца във „Враждебна“ са изпълнили пред папата музикална програма на български език, заслугата да могат да общуват и пеят на български е не на последно място на „Каритас“.

Що се отнася до самия папа Франциск, той поставя силен акцент върху изключените от обществото – онези, които са бедни, маргинализирани, онеправдани. Освен че се застъпва за бежанците навсякъде по света, той е и първият папа, подал ръка на гей хората – разбира се, с редица условности, като се има предвид, че става дума за тежка и консервативна институция като Католическата църква.

Пред бежанските деца в България той каза, че пътят им е бил изпълнен с болка, и ги помоли да се молят за него. Да призовеш някого да се моли за теб означава да признаеш значимостта му като човешко същество. „Трябвало е да оставите родината си и да търсите друга. Но винаги остава надеждата. Светът е изпълнен с емигранти, с хора, които търсят ново място за живеене, и техният път е един кръст“, каза още той, намеквайки, че без миграция съвременният свят нямаше да бъде възможен.

Папа Франциск, чието светско име е Хорхе Марио Берголио, е от Аржентина – страна, която нямаше да бъде католическа и в която нямаше да се говори испански, ако не беше миграцията.

Невротичните реакции към посещението на папата при бежанците във „Враждебна“, начело с тази на Бойко Борисов, са повече от обясними. Разбира се, той не си поставя за цел „да ни докара бежанци“. Жестът му обаче е деликатна оценка на политиката на България в областта на предоставянето на убежище. И тази оценка не е положителна. Жестът му е напомняне, че всеки отделен човек е по-важен от институциите и от официалностите. Че спасението на човека е мисията на Църквата, а християнството не дели хората на „наши“ и „ваши“. И че има от какво да ни е срам, ако имахме малко повече човешки сетива.

Заглавна снимка: © Jeffrey Bruno (Aleteia)