Защо толкова малко ваксинирани? Пет хипотези

През последните месеци ваксините срещу COVID-19 вероятно могат да се класират като обществена тема номер едно в България. Въпросите за това при какви условия, колко и кои хора искат или не искат, трябва или не трябва да се ваксинират, тънат в жесток хаос от мнения, провокации и противоречива информация.

Какво става изобщо?

Традиционно доверието във ваксините в Европа е по-ниско спрямо това в други части на света, но от 2015 г. насам то се повишава. България е сред малкото изключения с противоположна тенденция. Въпреки това през 2020 г. беше популярен разказът, че БЦЖ ваксината предпазва българите от COVID-19, което за известно време беше почти повод за гордост и спокойствие в публичното пространство.

С информацията, че ваксините тръгват към медицинските пунктове в страната, започнаха и социологическите проучвания. През декември и януари „Галъп интернешънъл“, „Тренд“ и „Алфа Рисърч“ обявиха в голяма степен противоречиви данни, че между 28 и 45% от българите са склонни да се ваксинират, а между 36 и 45% – не са. През март „Галъп Интернешънъл“ излезе с нови данни за намаляващ брой на нежелаещите (41%), но в същия месец Eurofound засече цели 60%, които казват, че е малко или много малко вероятно да се ваксинират. През май „Евробарометър“ откри едва 23% (макар и най-много за целия ЕС), които никога не биха си поставили ваксина, и 18%, които биха се ваксинирали някога след 2021 г.

Всички тези данни, освен че си противоречат помежду си, дори не се доближават до реалната ситуация месеци по-късно в България, в която под 19% от хората са с една доза ваксина срещу COVID-19, а едва 17% – със завършен ваксинационен цикъл.

Може да се каже, че склонни да се ваксинират срещу COVID-19 са поне тези с фактически поставена ваксина – и това е. За точния процент категорично несъгласни трудно може да се съди – може да е всяко число между 81 (всички неваксинирани към 7 септември) и 23% (най-ниската последно засечена стойност). Така излиза, че за 50 или дори 60% от принципно подлежащите на ваксинация български граждани засега е неизвестно дали активно се съпротивляват, дали имат разнородни колебания, дали просто не се вълнуват особено от въпроса, или пък настроенията им са толкова променливи, че проучванията няма как да засекат устойчиви тенденции.

На този фон е нужна една уговорка. Анклавите на Facebook лесно лепят етикети едни на други в безкрайната война на мнения, която социалните мрежи насърчават по дизайн. Така бързо се оказа, че всеки, който е против настоящите ваксини или дори само изпитва колебания, е антиваксър. Антиваксърското движение обаче почива на определена доктрина, отричаща ваксините по принцип. Това не са обществените колебания и съмнения, които неминуемо съпътстват ваксините от два века, а набор от конкретни убеждения сред малки, но шумни групи основно в западния свят. Според тях всяка ваксина може да е отговорна за всевъзможни ефекти и болести – от превръщането на човек в крава (за ваксината срещу дребната шарка в началото на ХIХ век) до прословутия в днешно време ефект „аутизъм“.

Нещо повече, имунизацията се обвързва с разнообразни религиозни догми и мащабни конспирации, които се разширяват от една към друга ваксина във времето. Нищо от това не може да бъде отнесено към масовите обществени реакции днес, за които, както стана дума по-горе, се знае твърде малко. Да, истинските антиваксърски групи и послания в публичното пространство със сигурност влияят върху настроенията, но

да се твърди, че всички противници или колебаещи се са антиваксъри, е несериозно и опасно.

Най-честите официално докладвани причини за отказ и колебание във всички проучвания остават едни и същи от самото начало и са съвсем тривиални – че ваксината не е била достатъчно проучена и че са възможни сериозни странични реакции. Тези причини обаче засягат индивидуалната мотивация, при това спрямо начина на поставяне на въпроса. Те са напълно недостатъчни, ако се търси обяснение защо месеци по-късно, след милиарди поставени дози и практически неоспорима полезност тъкмо на индивидуално ниво, процентът ваксинирани остава толкова нисък.

Накратко, не се знае какво става с ваксинациите в България, но се подозира, че е тревожно. Големи парчета от пъзела липсват и сякаш официалните институции не проявяват интерес кои са те – в началото на септември Министерството на здравеопазването продължава да се позовава на данните си отпреди почти година за 38% отказващи ваксинация, въпреки очевадно динамичната ситуация. Ето защо следващите редове са опит за обобщение на пет хипотези защо се получава така – защо у нас има толкова малко ваксинирани?

1. Всъщност проблем няма

Макар и към септември 2021 г. данните за ваксинационното покритие и за разболяващите се в България да изглеждат тревожни, може да се развие хипотезата, че проблем реално няма – не и в сравнителен план. Ако се приеме, че категорично отказващите ваксина са между 30 и 40% (реалистична стойност спрямо досегашните данни), това може и да е много само по себе си, но е сравнимо с доста други държави. Сравненията в публичното пространство обикновено се правят с успешните във ваксинирането държави – които имат (пре)достатъчно дози за всичките си граждани, впрегнали са огромни ресурси за кампании и логистика и са успели бързо да постигат голямо ваксинационно покритие.

В тази хипотеза трябва да се отчете, че преболедувалите в България са изключително висок процент – по-висок от официалния, макар и да е трудно да се прецени точно колко. Свидетелствата за разболели се, но нетествани хора изобилстват и за това има ясни причини: недостъпно тестване; непропорционални ограничения за работа и за достъп до здравна грижа; враждебно отношение към боледуващите; опасение от карантиниране, което да навреди на доходите в домакинството.

Същевременно препоръката кога преболедувалите да се ваксинират, официално гласи „между три и шест месеца след излекуване“ – значително по-дълго, отколкото в други държави. Така някой, боледувал през март например, няма да си постави първа доза преди юни и няма да е напълно ваксиниран преди август. Поради това изглежда съвсем вероятно значителна част от все още неваксинираните да изчакват или да не са сигурни кога да се ваксинират.

С други думи – може би по-вярното твърдение не е, че твърде малко български граждани са склонни да се ваксинират, а че твърде бавно се уверяват да го направят.

2. Българите са неграмотни

Твърдението, че ниският процент ваксинирани се дължи на малограмотното население в България, често се среща във Facebook, а понякога и в медийни участия на специалисти. То гласи, че масово българските граждани са функционално неграмотни и неподготвени за предизвикателствата на съвремието, свързани с боравенето с много и често противоречива информация. Също често като доказателство и допълнение се спряга склонността да се вярва в суеверия и конспирации.

Но как тогава са възможни общества със значително по-ниски нива на грамотност, където обаче готовността за ваксиниране е далеч по-висока? Само един случайно взет пример е Етиопия, където делът на възрастните с базова грамотност е почти наполовина на този в България, но цели 94% са готови да се ваксинират срещу COVID-19. Не би ли трябвало тези хора да са значително по-податливи на внушения или поне на неразбиране защо им е нужна ваксина? Също така, ако се вземе например резултатът на българските ученици от последното изследване на PISA, съседна Румъния, чиито ученици практически постигат същите резултати, води пред България с 10% повече напълно ваксинирани; Мексико и Кипър са със същите точки на PISA и водят съответно с 10% и 42% повече ваксинирани.

По подобен начин стоят нещата с твърдения, които търсят външни причини за ситуацията с ваксинирането у нас – например манталитет отпреди 1989 г. или пък намеси тип „хибридна война“. Процентът ваксинирани у нас е такъв, че при всяка съпоставка със сравними страни подобни твърдения просто не издържат.

3. Ниско доверие

От дълго време върховните институции на българската държавност се ползват с изключително ниско доверие от страна на гражданите. В добрите си периоди парламентът и правителството „се радваха“ на доверието на не повече от 20–23% от гражданите. Според ново изследване на Европейския съвет по външна политика България е страната в Европейския съюз с най-ниско доверие в мотивите на правителството да налага определени мерки за справяне с пандемията – 34% у нас смятат, че правителството само е симулирало действия, за да прикрие некомпетентността си, а 27% са на мнение, че то просто цели да увеличи контрола си над гражданите.

За аксиома се приема, че по-високото доверие в институциите корелира с по-висок процент ваксинации. Това обаче е само необходимо, а не достатъчно условие. Все пак голямата война около ваксините се разгаря тъкмо когато едно (служебно) правителство се ползва с безпрецедентно високо доверие, но това не води магически до ръст на ваксинациите. От друга страна, бурната изборна година и без това не позволява излъчване на парламент, към който да има време да се изгради някакво значително (не)доверие. Корабът навлиза в поредната буря, но си няма капитан. Заслужава отделен анализ фактът, че и кандидат-капитаните в общия случай старателно държат бурята извън приоритетите на управлението си.

Едно важно измерение на доверието често се коментира в публичното пространство и се подплатява от някои изследвания, а именно доверието в науката, което често се представя като „вяра“ и се поставя в контраст със суеверния български народ. Твърдението е, че ако българските граждани вярваха в науката повече, щяха и да се ваксинират повече. Тук е интересно проведеното по поръчка на Wellcome Trust проучване през 2018 г. за доверието в науката, учените и експертите. На въпроса „Като цяло в каква степен бихте казали, че вярвате на науката?“ отговорите от България не се различават значително от тези от съседните страни. Големите разлики с ваксинационното покритие обаче, особено с Турция и Гърция, са известни.

Друго значимо измерение на доверието се отнася за здравната система. У нас то се смята за традиционно ниско, но от „Тренд“ измерват повишение през август м.г., а в началото на извънредното положение „Галъп интернешънъл“ отчита високо доверие в лекарите. Но тук е парадоксът – ако се приеме, че здравната система е мобилизирана да осигурява и насърчава поставянето на ваксини и че гражданите по-скоро имат достатъчно доверие в нея, то защо тогава нивата на ваксинация остават толкова ниски? Алтернативно (и за това не липсват свидетелства) самите служители в здравната система често „не вярват“ във ваксините и в този смисъл доверието в тези служители в ролята им на авторитети само подсилва обратното на това, което се очаква системата да прави.

Особено важно измерение на доверието е т.нар. междуличностно доверие и различните фактори на социалната кохезия (към които ще се върна накрая). Първото обикновено се измерва чрез степента на (не)съгласие с твърдение от типа „На повечето хора може да им се има доверие“ и е решаващо за взаимната подкрепа и насърчение между хората в полза на ваксинациите – в едно общество с високи нива на междуличностно доверие от повече ваксинирани ще следват още повече ваксинирани. Според изследване на Технологичния университет на Куинсланд в Австралия пандемията и свързаните с нея мерки неизбежно подриват междуличностното доверие в обществата. По този въпрос обаче, изглежда, няма актуални и адекватни данни за България, които да позволяват сравнение. За последно през 2016 г. Eurofound отчита, че нивата на междуличностно доверие в България, макар и под средното за ЕС, не са особено различни от тези в много други страни.

Един често изтъкван от противниците на ваксините и от колебаещите се аргумент, на който не се обръща достатъчно внимание, е, че никой не носи отговорност за нежелани ефекти от ваксините, освен самият пациент. Това не е вярно, но действително от декларацията за информирано съгласие, която се подписва преди поставяне на ваксината, не става ясно кой и при какви условия носи отговорността. По-запознатите пък са открили, че в общия случай според европейските споразумения с производителите на ваксини отговорността се понася от държавите, чиито граждани са изпитали сериозни нежелани странични ефекти, както и че това може да означава парично обезщетение – от нарочен фонд (какъвто в България няма) и/или от националния бюджет.

Това е легитимно основание за недоверие, на което трябва(ше) да се обърне по-сериозно внимание. Ако се върнем към случая с БЦЖ ваксината, тя се прилага в България от 70 години, а освен това страната е от големите ѝ производители в световен мащаб. Оксфордската ваксина на „Астра Зенека“ е официално предпочитаната и от правителството, и от гражданите във Великобритания. Ваксината на „Байонтех/Пфайзер“ е официално предпочитана в Германия, където е разработена. По отношение на ваксините срещу COVID-19 държави като България изпълняват роля единствено на търговец, пиар и логистик и се налага да снабдяват и убеждават за продукт, за който носят твърде малка морална отговорност. Дори проверките за безопасността на ваксините за България са някак по-валидни, ако идват от други държави или от наднационално ниво – Агенцията за контрол на храните и лекарствата на САЩ (FDA), Европейската агенция по лекарствата (EMA), Института „Роберт Кох“ (RKI) и др.

Не става дума за национализъм, а за представителство и за чувството, че националните власти имат значим принос за разработването и удостоверяването на ваксината, а оттам и носят повече отговорност пред гражданите си. Обратно – при знанието, че за нежеланите ефекти отговорност ще носи твоята държава, макар тя да няма отговорност за производството, основателно се появява съмнение и усещане за несправедливост. Нежеланието за освобождаване на патентите на ваксините, така че да започне производство на повече точки по света, също не помага.

4. Противоречива информация, разнопосочни послания, липсващи и спорни авторитети

Друга хипотеза за причините за ниското ваксинационно покритие в България, която често се изтъква, се отнася за това кой и какво говори и прави в публичното пространство. Действително, ако публичното говорене у нас по въпроса беше свързано със съзнанието на един човек, то този човек щеше да страда от много сериозно личностово разстройство.

На първо място, Министерството на здравеопазването се държи като зрител на чужд филм, а не като основен продуцент – просто констатира процента ваксинирани и от време на време изразява загриженост. Многократните призиви за мащабна и убедителна информационна кампания не доведоха до повече от плакати на централни места в големите градове, публикации в социалните мрежи и някои медии и застъпване за ваксинацията от специалисти и някои публични личности.

Това не е достатъчно нито по мащаб, нито по начин, като се има предвид състоянието на публичното пространство по темата. Медиите – както традиционните, така и дигиталните – често дават трибуна на противоречащи си мнения, понякога и едно след друго. Под знамето на „всички гледни точки“, те, изглежда, просто не искат „да изпуснат“ никоя публика, а да печелят от всяка възможна провокация. Но както стана популярно да се казва, ако темата беше „Вали ли?“, първата отговорност на медиите е просто да погледнат навън и да информират хората какво става, а не да канят лица с противоположни мнения по въпроса, докато по улиците гражданите стават все по-мокри.

Така популярност придобиха лица, изразяващи твърдения, които са недопустими с оглед на научния консенсус и безспорните данни по света.

И по-лошо – тези лица не са санкционирани нито от официалните власти, отговорни за разпространяваната информация във време на криза, нито от собствените им професионални организации, като Българския лекарски съюз и др., вече повече от година.

А хаосът от противоречащи си мнения и авторитети е наистина огромен. Някои примери: в парламента влезе партия („Има такъв народ“), част от чийто успех се дължи именно на отричането както на сериозността на вируса и заболяването, така и на нуждата от ваксините. Същевременно в скорошно интервю за „Панорама“ лидерът ѝ потвърди, че е ваксиниран, и дори каза, че е важно възможно повече хора да се ваксинират. Основни политически лидери като Румен Радев и Бойко Борисов се ваксинираха изключително късно и след дълго повтаряне, че те ще решат дали да го направят, захранвайки колебанията и съмненията на хората. За президента дори тази информация излезе случайно и едва ли много хора са разбрали.

Ефектите от противоречивата информация са съвсем практични. Пример е вече споменатият проблем с липсата на единно разбиране колко време след преболедуване следва да се постави ваксина. А още по-лошото е, че често най-близките до хората авторитети – личните им лекари, лекуващи лекари, медицински сестри и други – обезсърчават бременни, хора с различни заболявания или на определена възраст въпреки актуалните данни в полза на ваксинирането на тези специфични групи.

5. Социално-икономическата ситуация не помага

Към март 2020 г. Eurofound отчита, че над една трета от българите се чувстват изключени от обществото, което нарежда страната на осмо място сред всички 27 държави в ЕС, доста над средното – това е важно измерение на социалната кохезия, за която стана дума по-горе. Близо една трета не са оптимисти за бъдещето. Редом със Словакия и Гърция, българските граждани са най-малко удовлетворени от живота си.

Отново по данни на Eurofound от тази пролет 42% от българите твърдят, че финансовото състояние на домакинствата им се е влошило спрямо три месеца по-рано, което ги поставя на първо място по този негативен показател в целия ЕС. Нещо повече: оценката за подкрепата, която правителството оказва на хората и домакинствата, е изключително негативна в България. Анализ на данните от проучване по темата на Eurofound показва следните резултати:

Все повече изследвания сочат, че икономическата несигурност като цяло и загубата на доходи по време на пандемията в частност са фактори, които често се свързват с по-високи нива на отказ от ваксинация. По-добре осигурените финансово хора и домакинства по-лесно се съгласяват да получат ваксина. Но за тази зависимост може да се спекулира и на национално ниво; между нивата на ваксинационното покритие в страните от ЕС и степента, в която гражданите са почувствали влиянието на кризата (по данните, изведени в доклада на Европейския съвет по външна политика), може да се открои силна корелация.

Скорошно изследване на очакваните ефекти от въвеждането на ваксинационните паспорти в Обединеното кралство показва, че изключените социални групи са склонни да гледат на ваксините не като на нещо, което им се дава за тяхно добро, а като на нещо, което им се налага, за да бъдат ограничавани и използвани (което припомня и проблема за доверието). При една трета от българските граждани, живеещи в риск от бедност и социално изключване вече години наред, тази хипотеза и актуалните изследвания по въпроса следва да са сериозен повод за размисъл и за конкретни политики.

В крайна сметка – без собствено задълбочено и актуално проучване по въпроса специално в България – причините за ниските нива на ваксинация си остават в сферата на хипотезите. Все пак в редовете дотук се опитах да изведа най-вероятното, а именно: комбинация от ниско доверие в институциите и между хората, лоши социално-икономически условия, липса на последователни и отговорни авторитети, противоречиви послания и информация в публичното пространство и не на последно място, може би проблемът не е толкова голям, колкото изглежда – не и в сравнителен план, не и дългосрочно.

Във всички случаи, за съжаление, ниското ваксинационно покритие ще вземе нови хиляди жертви и при настоящата вълна на епидемията в България.

Заглавна снимка: Timon Studler / Unsplash