Защо в България трябва да си майка, за да дариш яйцеклетка

Случвало ли ви се е да се чудите за нещо, което като че ли на всички около вас е ясно като бял ден? Или поне не ви е известно някой да го поставя под въпрос. Например защо в България една жена трябва да има поне едно живородено дете, за да стане донор на яйцеклетки? Това не е тема. Изглежда някак разбиращо се от само себе си, че трябва да бъде така. От друга страна, няма изискване за мъжете, че трябва да докажат наличието на собствено дете, за да дарят сперматозоиди. Вероятно има и жени, които по една или друга причина нямат деца, но биха дарили репродуктивен материал, ако имаха това право.

Темата за асистираната репродукция включва още много важни аспекти, като например сурогатното майчинство и донорството на ембриони. В случая обаче ме интересуват конкретно изискванията за даряване на яйцеклетки, и то в частта си, че даряващата вече трябва да има собствено дете.

Какво казва Facebook балонът

Споделих чуденето си с контактите си във Facebook. Отговорите им мога да обобщя в три групи. Най-често изтъкваните аргументи са медицински. Освен това се срещат и психологически аргументи, както и проблематизиране на темата. Някои от отговорите попадат в повече от една група – например отговарящият посочва медицински или психологически аргументи и в същото време изразява съмнение в тях. Сред коментиращите, освен просто разсъждаващи по темата, има и такива, които са работили в областта на репродуктивното здраве, притежаващи личен опит с асистирана репродукция и професионални психотерапевти.

Медицински аргументи

Основният медицински аргумент в полза на забраната нераждали жени да даряват яйцеклетки е възможността да възникнат усложнения, които да увредят яйчниците и съответната жена да не може да има собствени деца:

Причината е чисто медицинска: макар и с нисък риск, процедурата по екстракция на яйцеклетките от яйчниците крие опасност от увреждане на тези органи до степен да се наложи отстраняването им или да спрат да функционират. При мъжете... Е, да кажем, че „процедурата“ не крие подобни рискове.

Защото шансът да се увреди яйчник при извличане на яйцеклетка е ненулев. Което означава, че жената може да остане безплодна. Поне навремето по биология така ни го обясняваха.

Може би, [за] да се знае, че жената е плодовита и за да не рискува бъдещата си способност да има деца? Все пак вземането на яйцеклетка е медицинска процедура, докато при даряването на сперма фертилността се вижда на микроскопа, а самата процедура не изисква медицинска манипулация.

Някои изтъкват и други медицински аргументи, например хормоналното стимулиране за производство на яйцеклетки и трудността да се докаже бащинството:

Проблемът не е толкова увреждането на яйчника, колкото другите процедури, които имат влияние върху тялото – предварително третиране с хормони например за по-успешно събиране на добри яйцеклетки. Доста си е рисково.

Има едно правило в римското право, че бащата винаги е неизвестен. […] сега наистина би могло да се докаже, но усложнението може да е голямо.

Психологически аргументи

Тук се изтъква майчинският инстинкт, както и по-общо родителският инстинкт:

Мисля, че отговорът се корени в особено силния майчински инстинкт при жената и вероятните последици от това. Гадая…

Ако срещнеш партньор и има чувства, вероятността да се появи желание за ваше дете не е съзнателно подвластна. Целият ти мироглед и умонастройка могат да се променят с една корекция в синтезите на невротрансмитерите, траеща секунди. Това не е теоретично или само по клинични данни – твърде многото реални случаи са довели до законовото положение.

Проблематизиране

Някои от коментиращите проблематизираха цялата законодателна уредба на асистираната репродукция у нас, други се концентрираха върху конкретния казус:

В други държави не е задължително условие. […] Навсякъде, изглежда, е различно законодателството. […] И съм търсила каква е аргументацията за някои от условията, ама не съм успяла да я разбера.

Много странно изискване. […] Какво, ако жената не иска да има деца, но иска да помогне на друга да има?

Българското законодателство е много несъвършено в тази област.

Цялото репродуктивно законодателство у нас е вътрешно противоречиво.

Позицията на Фондация „Майки за донорството“

В България организацията, която популяризира темата за донорството на яйцеклетки и сперматозоиди, е Фондация „Майки за донорството“. Затова се обърнах към представителите ѝ с два въпроса. Първият беше каква според тях е причината за изискването в българското законодателство жените, които даряват яйцеклетки, да имат поне едно живородено дете. След като получих отговор, зададох и втори въпрос – дали се изисква от мъжете, донори на сперма, да доказват, че имат дете, защото не ми е известно да има подобно ограничение.

Отговори ми председателката на фондацията Мариела Куртева. С известни съкращения представям тези части от отговорите ѝ, които са релевантни на темата.

Председателката на „Майки за донорството“ изяснява правната регулация на даряването на яйцеклетки – то е узаконено в Закона за здравето. Изискването само раждали жени да даряват яйцеклетки присъства в Наредбата за дейности по асистирана репродукция, „за изготвянето на която участват мненията на медицинските специалисти с ежедневна практика в областта“, подчертава Куртева.

В световен мащаб са много малко държавите, които разрешават нераждала жена да дарява, и това са основно държави, в които донорството е комерсиализирано. В България донорството е анонимно и безвъзмездно. Европейската практика е същата, твърди тя.

Според нея „раждането на дете е доказателство за „завършена успешна репродуктивност“.

„Фондация „Майки за донорството“ е твърдо за това изискване, въпреки че жените раждат все по-късно и съответно намалява [делът] на жените, които могат да дарят яйцеклетки“, казва още председателката на фондацията. Тя смята, че жени, които нямат деца, но искат да дарят яйцеклетки, на по-късен етап могат да пожелаят да родят собствени деца.

Според нея ограничението е правилно „не само от емоционална гледна точка – жената, познала майчинството, може да бъде по-съпричастна и отговорна към процеса на даряване, но и от гледна точка на бъдещи казуси“ – например нераждала жена да дари яйцеклетки, но след време да получи увреждане на репродуктивната система и да не може да има собствени деца. „Съответно рискуваме нейното последващо състояние – психологически, емоционално и дори юридически.“

В аргументацията прозира и нюанс, който може да се интерпретира като религиозен, доколкото думата „праведност“ не се употребява в светски контекст:

Ролята на разрешаващите процедура по донорство, което е доброволен акт, но и отговорност, е да разреши процедурата така, че да има праведност и да бъдат всички страни защитени.

Що се отнася до даряването на сперматозоиди, според Мариела Куртева няма изискване донорите да имат деца „нито в България, нито по света“, защото „те не забременяват и не раждат“, а „при тях репродуктивната система е на ниво оплождане“.

Повече въпроси, отколкото отговори

Отговорите на Фондация „Майки за донорството“ предизвикаха у мен още повече въпроси:

• Ако раждането на дете е доказателство за „завършена успешна репродуктивност“ на жената, наличието на собствено дете не е ли свидетелство за същото и при мъжа? Ако репродуктивните способности се преценяват по различен начин за жените и мъжете, може би не те са основният критерий.
• Ако жената дарява яйцеклетки, тя не е ли точно толкова „оплодител“, колкото и мъжът, макар методът за извличане на генетичния материал да е по-сложен?
• Има много медицински процедури, лекарствени терапии и дейности, които могат да доведат до увреждане на репродуктивните способности на една жена, но не са забранени – като почнем от абортите, минем през приемането на различни видове медикаменти и вещества и стигнем до определени видове спорт. Защо при даряването на яйцеклетки да е различно?
• Ако допуснем, че жените, загубили репродуктивните си способности, ще съжаляват, че са станали донори, защо това да не важи и за мъжете в подобна ситуация?
• На какво се основава предпоставката, че жена, дарила яйцеклетки, ще съжалява, ако след време не може да има собствени деца? Няма ли жени, които, напротив, биха се радвали, че са допринесли за създаването на нов живот, макар че нямат свое дете?
• Има жени, които изобщо не могат да износят и/или родят дете поради определени здравословни проблеми или травма, например оперативно им е отстранена матката. Но яйчниците им функционират, а генетичният им материал отговаря на всички изисквания. Защо те да нямат правото да допринесат за създаването на нов живот?
• Ако следваме логиката, че жената може да съжалява, защо не е забранено осиновяването? Ако една жена е износила и родила дете, вероятността да се чувства емоционално свързана с него е по-голяма (както и понякога става, затова има жени, които съжаляват, че са дали детето си за осиновяване). Яйцеклетката, от друга страна, е просто репродуктивен материал; жените във фертилна възраст отделят яйцеклетки всеки месец и не оплакват загубата им.
• И изобщо, защо държавата трябва да взема решение вместо жената? Жената не може ли да взема информирани решения, които включват определени рискове?

Към тези медицински и етически въпроси се добавят и фактологически:

• В кои други държави само раждали жени могат да даряват яйцеклетки и какви аргументи се привеждат в подкрепа на съответното им законодателство?
• Има ли изследвания или статистики, потвърждаващи, че жените, които вече са майки, са по-склонни да даряват репродуктивен материал?

Ситуацията в България, Европа и по света

В България даряването на яйцеклетки е правно уредено от 2007 г. насам. В първия вариант на Наредбата за асистирана репродукция от същата година липсва ограничението, че само раждали жени могат да стават донори на репродуктивен материал. То е добавено през 2011 г. Следователно между 2007 и 2011 г. е било възможно и нераждала жена да дари яйцеклетки, стига да е знаела за съществуването на такава възможност и да е отговаряла на останалите критерии.

Международната практика е разнообразна. Има държави, в които донорството на яйцеклетки е комерсиализирано, например САЩ. Във втория сезон на американския сериал „Сексуалният живот на колежанките“ героинята на Полин Шаламе остава без стипендия и продава свой генетичен материал, за да финансира следването си.

В други държави донорството на яйцеклетки е разрешено само ако е безвъзмездно, в трети се предвиждат финансови компенсации (но не твърде високи, за да не е финансовият аргумент водещ), а в четвърти то е забранено. 

Откриването на друга държава, в която само раждали жени могат да даряват яйцеклетки, се оказва много трудна задача, ако не и невъзможна.

Година преди влизането на България в ЕС подобно изискване не е тема на европейско равнище. От анализ на практиките в различни европейски страни, актуален към 2014 г., става ясно, че освен в България, подобно ограничение има и в Хърватия, Нидерландия и Словения, а във Франция то е отпаднало през 2011 г. Към днешна дата обаче в Нидерландия няма такова изискване. Не намерих данни, че забраната е валидна и в Хърватия и Словения.

В този сайт се обобщават регулациите, свързани с изкуственото оплождане, в 20 държави (в които не влизат САЩ, Великобритания, Хърватия, Словения и др.). За нито една от тях, освен България, не се споменава изискване донорите на яйцеклетки да имат собствени деца.

Като изключим България, успях да намеря такова ограничение само на сайта на руска клиника по репродуктивна медицина. То обаче е по инициатива на конкретната клиника, а не е част от руското законодателство.

Много държави не поддържат общ регистър на донорите на яйцеклетки, така че липсват статистически данни какви са те. Във Великобритания обаче има такава статистика. По данни от 2020 г.

по-малко от една трета от донорите на яйцеклетки (31%) имат собствени деца. Това опровергава допускането, че жените, които вече са раждали, са по-съпричастни към даряването.

От факта, че в България няма обществен дебат по темата защо само майки могат да даряват репродуктивен материал, не следва, че това ограничение е широко разпространено. А може би е време за подобен дебат. Ето няколко аргумента в полза на отмяната на ограничението:

• Първият аргумент е демографски. Страна, която си поставя за цел да повиши раждаемостта и не забранява донорството на яйцеклетки, поставя законов критерий, който ограничава кръга на възможните донори, и без това все по-стесняващ се поради възрастовата граница вследствие на все по-късното раждане на първо дете, и така възпрепятства постигането на целта.
• Вторият аргумент е правен. Забраната нераждали жени да даряват яйцеклетки е фиксирана в наредба, а наредбата е подзаконов акт. Бива ли с подзаконов акт да се ограничава репродуктивно право?
• Третият критерий е правно-етически. Жените, които стават донори на яйцеклетки, подписват декларация за информирано съгласие, в която са описани и възможните рискове. Защо им се отказва правото сами да решат дали са склонни да поемат рисковете, или не, и да носят отговорността за решението си?

Ограничението само раждали жени да даряват яйцеклетки напомня на аргументите за забрана на аборта по това, че и в двата случая държавата решава какво една жена може или не може да прави със собственото си тяло. Но докато при забраната на аборта са намесени също демографски и религиозни аргументи, когато донорството на яйцеклетки по принцип е разрешено, няма нито демографска, нито религиозна логика. Има само стереотипи. Като например че майчинският инстинкт е толкова присъщ на всяка жена, че животът ѝ ще бъде разбит, ако тя дари генетичен материал, а няма собствени деца. А стереотипите не са основа за добра политика.