Женска приказка за стълбата към стъкления таван

В България правата на жените са тема почти само на 8 март. И то ако успеят да си намерят място сред клишетата за дами, майки, нежност и цветя. На 9 март проблемите на жените не изчезват. Не изчезват и потребностите им. Тъкмо на тях е посветен докладът „Гласовете на жените в България“, върху който работих няколко месеца¹. Той се основава на 42 биографични интервюта с жени от различни градове в страната (без София). Макар това да не е в стила на подобни доклади, исках да оставя жените да говорят със собствените си гласове, вместо да изземвам думата им, и го изпъстрих с цитати. В биографичните разкази се откроиха много теми и подтеми. От тях сега ще разкажа за

стереотипите и неравенството на жените на работното място.

Според анализ на „Евростат“, публикуван в навечерието на 8 март, България е на второ място в ЕС по дял на жените, заемащи мениджърски позиции (49% при средно 37% за ЕС). Тези данни обаче не дават яснота за какви мениджърски позиции става дума – и големите компании, и кварталните фризьорски салончета са „в един кюп“. В същото време страната ни е сред последните пет държави с най-голям дял на жените в управителните съвети на фирми (19% при средно 28%). Кварталното фризьорско салонче няма управителен съвет, сещате се.

На самия 8 март излезе и доклад на Института за пазарна икономика (ИПИ) за жените на пазара на труда в България, който се основава на данни на Националния статистически институт от последното преброяване на населението. Основното му заключение е, че заетостта на жените у нас е по-висока от тази на мъжете, но пък заплащането, което получават, е по-ниско. В сферите на информационните технологии, преработващата промишленост, културата, спорта и развлеченията жените получават с над 30% по-малко от мъжете.

Тъкмо 30% се споменават и в едно от биографичните интервюта. Респондентката разказва за сестра си, която е дипломирана програмистка:

„Заедно с гаджето ѝ завършиха тази специалност. Но тя завърши с по-висок успех. Тогава фирми започваха да се оглеждат и да си избират студенти. Поканиха ги на интервю и двамата. Един след друг, но на нея ѝ предложиха 30% по-ниска заплата. И тя попитала: „Какво?!“ Отговорът бил: „Ами ти си още малка, още не ги мислиш тези неща, но ще имаш семейство, деца, те ще се разболяват, ще искаш болнични.“ Тя казала: „Ама вие сериозно ли?! Вижте ми дипломата, вижте му дипломата!“ Те ѝ отговорили, че след време може да помислят за повишение. Тя им казала: „Няма как след време да мислите и да вземате решение! Или започваме наравно, или аз не започвам!“ Tе казали: „Това са условията за Вас.“ Тя си казала: „Ха, така ли, програмист! Не! Отивам и завършвам едни финанси.“ Та тя е с магистратура финанси и си работи това – счетоводител.“

Това беше кратък поглед към описаната от ИПИ реалност, но като свалим макроикономическите „очила“ и се вгледаме в индивидуалните биографии. Ето и историите на няколко от 42-те жени, разказали за живота си в интервютата, за които споменах.

Петя, която не се качва на стълбата

Петя (имената са измислени, защото интервютата са анонимни) е на 50 години. В училище много ѝ върви математиката, а литературата, която окачествява като „размисли и страсти“, не я привлича. Освен това я бива в техническите неща: „Обичам да ръчкам, обичам да гледам как се поправят […] бушони. Не мога да кажа, че успявам да поправям бойлер, но и аз там с мъжете да ръчкам. Ремонтирам, скоро си поправих врътката на мивката, просто ми е в кръвта – обичам да поправям нещо, да се занимавам.“

Петя се дипломира като инженер в областта на енергетиката. След завършването започва да си търси работа с увереността, че специалността ѝ е хубава и може да постъпи на добро място, но удря на камък – никъде не я назначават. Постепенно тя си дава сметка, че така се случва не само защото за този сектор си трябват връзки, каквито тя няма, а и защото е жена:

Как си представяш ти една жена да се качи на стълба и да оправя, а всички работници да гледат отдолу?

Затова Петя решава да се преквалифицира и се отдава на силно феминизирана професия, в която, макар понякога също да е нужна стълба, мъжете не биха се чувствали унижени от позицията ѝ – завършва магистратура по библиотекознание и става библиотекарка. Взела си е „урок“ и не си позволява да доминира над мъжете и в интимните си отношения. Затова крие от тях, че обича да „ръчка“ и да поправя: „Тука си мълча, аз не бързам да се издавам какво мога. Правя се на домакиня, даже и сега не показвам всичките си заложби. […] Като си разбира човекът, го оставям, не казвам „Чакай аз да ти покажа“ […]. Аз си знам, че мога, не обичам да се изтъквам, оставям мъжа.“

Нели, която се отказва от кариерата си

36-годишната Нели завършва архитектура и за разлика от Петя, успява да си намери работа по специалността. Но забелязва, че в професията ѝ жените често са пренебрегвани. Сеща се само за една жена, която е спечелила голям проект – в повечето случаи все мъже ги „обират“. А шефът ѝ демонстрира пренебрежение към качествата ѝ:

„И аз направих някакъв коментар, че някаква вентилация не е съобразена, че може по-добре да се случи. Гледах да не съм много остра, нали, все пак, колега, въпреки че беше много зле, […] и той ми каза: „Ти как си позволяваш да говориш така? Как можеш да имаш забележки? Този архитект е утвърден, с 30-годишен стаж.“ И аз бях в тотален шок. Казах: „То, нали, и аз имам 13 години стаж като архитект.“

На Нели ѝ прави впечатление, че и в други случаи директорът дава приоритет на мъжете: „Например идва човек, който ще прави мебелите, и директорът ми го представя: „Този еди-кой си майстор се занимава с бутикови интериори, с не знам си какво“, ама го представя така, както според мен няма да представи жена.“

Съпругът на Нели не е властна натура и охотно я оставя да взема повечето решения. Като архитектка тя печели повече от него. Той няма и професионални амбиции: „Но той пък не иска да се развива. […] Израснал е в семейство, в което баща му и майка му никога не са работили за други хора. Те винаги са имали бизнеси, и то бизнеси, които не са развивали.“

Нели посещава психотерапевтка, на която има доверие и която смята, че проблемите на клиентката ѝ се дължат на това, че тя не се държи така, както изисква стереотипната роля на жената в семейството, т.е. с мъжа ѝ „са объркали ролите“. Според нея Нели отдава твърде голямо значение на материалната страна на живота: „По това работихме с психоложката, тя го хвана – че аз всъщност много мисля за парите и за материалните неща и щастието ми няма да дойде оттам.“

Какво прави Нели в опит да се справи с психическите си проблеми? Напуска работа и така не само се отказва от професията, която обича, но и губи доходите, на които в голяма степен разчита семейството ѝ с две малки деца: „Миналия септември напуснах работа... И си казах, че ще пробвам да правя нещо сама, пък каквото стане; че ще преодолея това, че няма да имам финансова сигурност. Много ми е трудно, ама...“

Поли, която не става водеща в столична телевизия

Поли е на 44 години. През живота си е работила различни неща, но основно е журналистка. Съпругът ѝ също е журналист. На въпроса на интервюиращата дали е била дискриминирана, защото е жена, първоначално отговаря отрицателно: „Усещала съм някакво пренебрежително отношение, защото съм била репортерка и съм била още младо момиче, пък съм си говорила с някакви директори по времето на комунизма, които вече са 60-годишни мъже с положение, пък аз отивам и ги питам като някаква муха досадна, но мисля, че това не е било, защото съм момиче, а защото съм била малка.“

В следващия момент Поли се сеща, че всъщност е била дискриминирана, и разказва една случка. В един период тя остава без работа, с две малки деца. С мъжа ѝ решават да опитат да се преместят в София, където биха имали повече шансове, и пращат автобиографиите си в няколко софийски медии. В една столична телевизия работи нейна близка приятелка, но въпреки приятелството тя ѝ казва: „Слушай какво, независимо от това, че ти работиш с два езика, […] че си била на по-високи позиции от мъжа ти, ние ще вземем него, защото ни трябва мъж.“

Поли не може да разбере защо мъжът ѝ би бил предпочетен за работата, и иска обяснение: „И аз казах: „Защо?! Защото изглежда по-авторитетно в [такъв тип] телевизия? А? Чакай малко! Той, освен че е хубав, […] прилично изглеждащ и че е мъж, няма никакво предимство пред мен! Аз имам по-високо образование от неговото, била съм на по-високи позиции, аз говоря повече езици, аз съм по-организирана!“ Отговорът беше: „Ами, сори, майка, т’ва е, имаме доверие на мъже.“

Макар журналистиката в България да е силно феминизирана професия, в нея има сфери, които се смятат за „запазена територия“ за мъжете, и точно в една такава е имала „дързостта“ да кандидатства Поли. Тя не може да се примири с това положение и да жертва амбициите си:

„Не мога да си позволя така аз! Той наистина щеше да взема много пари, едни много, много добри пари, ама… Не мога да си позволя аз да чакам, ти да изкарваш целия семеен бюджет, пък аз да работя нещо си, ’щото така сме решили. ’Ми няма да стане!“

От солидарност с нея мъжът ѝ отказва да постъпи на мястото, за което тя е кандидатствала. Двамата се отказват да си търсят работа в София.

Ева, която не се предава

25-годишната Ева не се плаши от труда. Работи от 16-годишна, за да се опита да компенсира липсата на материалния стандарт, който демонстрират съучениците ѝ от езиковата гимназия. Настоящия си съпруг среща на 17 години, на 19 забременява, но това не я спира:

Всички очакваха, че ще прекъсна работа, образование, бях записала да уча бакалавърска степен „Маркетинг мениджмънт“ задочно, но не прекъснах – продължих да си работя, да уча. Работих до десетия ден, преди да родя, започнах да работя 15 дни след раждането – от вкъщи.

Пред Ева не стои дилемата „работата или детето“: „С бебето бяхме като скачени съдове, партньори. Ходехме навсякъде заедно, вършехме всичко заедно. Като цяло, намерихме перфектния баланс.“

Затова и Ева не може да се примири с дискриминацията на жените с деца при наемане на работа, каквато самата тя е преживявала нееднократно и за случаи на каквато е чела в социалните мрежи: „Забелязах в много групи във Facebook, където майките комуникират […], че много жени [остават] безработни в момента, в който се разбере, че имат бебе или имат планове да имат бебе. Същото беше, докато търсех работа. […] Те вече изпадат в ужас: „Тя е млада ще иска второ дете, нека да наемем мъж, който по-добре ще се справи в такива ситуации, който има жена, която да гледа детето. Той няма да се занимава.“ Получих много откази именно по тази причина. […] Всичко вървеше добре, докато не започнаха въпросите за семейното положение, децата. Вече усетих как тонът се промени […] – „има класация, ти оставаш висяща“. Почти във всеки случай позицията ти я взема жена, която няма деца. Една позната кандидатства – без деца, без мъж, съответно си взе позицията.“

Ева е ставала обект на дискриминационно отношение при кандидатстване за работа не само защото е майка, а и просто защото е жена: „На интервюто очаквах, че ще присъства един човек. В един момент ме оградиха четирима мъже, интервюто продължи два часа и половина – кръстосан разпит с четиримата, много неприятно. Но имаше по-провокативни, по-увъртени въпроси. Усещаш, че те оглеждат, че те преценяват. По-нататък попитах единия защо не се получи филмът. Той ми каза, че съм жена – затова. […] Бях получила коментар от типа на: „Мъжете сме акули, а жените не сте готови още за това, не сте достатъчно дорасли да сте агресивни в битките, както сме мъжете.“ Абсолютно сексистки коментари. Не разбирам логиката, но няма значение.“

Тя „не цепи басма“ никому, отстоява правата си, не оставя подобно отношение да я смачка, колкото и често да ѝ се случва, и е наясно с потребностите си: „Като жена, личност, имам нужда от толеранс и разбиране от страна на работодателите и да не ни делят.“

Личните истории и статистиката

Докато Петя и Нели, всяка посвоему, по-скоро се примиряват със стереотипите по отношение на жените, Поли и Ева не се предават и изискват да бъдат признавани за равни с мъжете на работното място. Няма да е честно обаче да упрекваме нито първите две, че са се подчинили на патриархалните порядки, нито вторите, че са твърде „устати“ и не са склонни да правят компромиси. И техните истории, и тези на останалите 38 жени имат нужда преди всичко от разбиране. Това са жени от различни поколения и населени места, отраснали в различна среда и с различни биографии.

Личните истории на тези жени хвърлят светлина върху ситуацията на жените на пазара на труда в България, каквато статистиката и представителните изследвания не са в състояние да предоставят. А зад числата и процентите стоят конкретни човешки същества. Стои и определена култура, по силата на която едни неща се смятат за приемливи, а други – недотам. Затова и статистическите данни за една или друга държава може да имат много различно съдържание.

Ето защо второто място на България за жените на мениджърски позиции не влиза в противоречие със „стъкления таван“, в който много от тях си блъскат главите, опитвайки да се изкачат по стълбата на професията. А понякога „таванът“ е даже преди стълбата.

‌             ‌‌