Женското лице на бедността в България

В статията „Женска приказка за стълбата към стъкления таван“, която се основава на доклада „Гласовете на жените в България“ към проекта „Изследване на нуждите и проблемите на жените в България”, разказах за неравното третиране на жените на пазара на труда. Тази тема има логично продължение. Защото ако жените често не са наемани в по-високо платени, типично „мъжки“ професии или получават по-малко от мъжете за една и съща работа, те са в по-голям риск от изпадане в бедност. Рискът се засилва и поради обстоятелството, че е разпространена практика жени, които имат малки деца или дори само се предполага, че скоро може да имат, изобщо да не бъдат наемани на работа.

По данни на НСИ от 2021 г. жените в риск от бедност, с материални и социални лишения, както и тези, които живеят в домакинства на безработни или с нисък интензитет на икономическа активност, са с 4,5 процентни пункта повече от мъжете. И дори с годините и мъжете, и жените в риск от бедност да намаляват, тази разлика между тях остава постоянна. В най-голям риск са ромите – 78,7% от тях могат да изпаднат в бедност. За сравнение, рискът за българското етническо мнозинство е 25,1%, а за етническите турци – 34,6%.

Ще представя няколко лица на бедността през личните истории на някои от 42-те жени, за които се разказва в доклада. Ще добавя и информация от биографичните интервюта, която не е намерила място в него. Този път обаче ще се концентрирам по-подробно върху историята на една жена – не защото в интервютата няма много други примери за бедност, дори по-шокиращи, а защото тя най-подробно изговаря какво означава да нямаш пари.

Ще разкажа и за три от четирите ромски жени, които участват в изследването. Макар то да не е представително, три четвърти от ромките в него споделят, че парите не им стигат, което отговаря на статистическите данни за жените от този етнос, които са в риск от бедност.

Ани, която е с магистратура по психология, но не може да си плати тока

Историята на 29-годишната Ани (имената са измислени) онагледява една зависимост, която се откроява в много от интервютата – ако едно момиче е отраснало в бедност, голяма е вероятността да се бори с бедността и като пораснала жена. Независимо от образованието и квалификацията си.

От проблемна тийнейджърка до социална работничка
В гимназията Ани преживява „тъжен, депресивен период, бунтарски“ и развива проблемно поведение. Една от предпоставките за това е постоянният тормоз – включително сексуален – от страна на момчетата в преобладаващо „мъжкото“ ѝ училище. Според нея отговорност носят и родителите ѝ, които са я възпитавали „безгранично“, тоест са я оставяли да прави каквото си иска – било защото са искали да са либерални с децата си, било поради борбата си с бедността: „Моите родители, те пък бяха по-скоро заети с това да оцеляваме, отколкото да се занимават с моето емоционално благосъстояние. […] Всъщност те имаха много дълги периоди, в които не им се изплащаха редовно заплатите, задлъжняха към приятели и близки.“

Ани започва да се държи агресивно и се забърква „с всякакви неблагоприятни хора“. В опит да се справят с нея, от училището търсят помощ от неправителствена организация, която ѝ подава ръка. И не само ѝ помага да преодолее тежкия си период, а и я вдъхновява да се посвети на социалната работа. Още в гимназията момичето става доброволка към организацията, после и социална работничка в нея. Завършва магистратура по психология. След това работи и за други неправителствени организации.

Защо Ани обмисля да напусне работа
Въпреки квалификацията си Ани едва оцелява финансово: „Предполагам, знаете, че социалната работа е изключително слабо платена. […] Изискването е хората да са магистри по психология, с минимум две години стаж в сферата и всякакви такива допълнителни неща, и в същия момент чисто вземаме по 5,80 лв. на час.“ Тя не успява да спестява пари – и малкото ѝ средства биват „изгълтани“ от двете кучета, които е прибрала от улицата.

Ани е имала две връзки с мъже програмисти, с които е съжителствала. Те са покривали основните разходи на домакинството, защото са носили основния доход – „и двамата за един месец са вземали толкова, колкото аз вземам за 3–4 месеца“. Днес живее сама на квартира и се срамува, че се налага да иска пари от родителите си: „Не е като да съм мързелива, не е като да съм неграмотна, напротив!“

Споделя, че обмисля да смени професионалното си поприще, което обича: „Сега, като започне отоплителният сезон […], с моите приходи […] как бих могла да си плащам тока? […] В момента обмислям да напусна, за да си намеря някаква по-обикновена работа, която просто ще я върша буквално за пари. […] Мен лично ми е гадно от това – искам това, което правя, да ми носи удоволствие, а не само за да плащам тока.“

Какво е да си на дъното на пирамидата на Маслоу
Парите не са най-важното в живота на Ани, но хроничната им липса я кара да се чувства стресирана и непълноценна: „Не се имам за човек материалист по никакъв начин, но когато ми се налага да правя избори „или–или“ на ежедневна база, само и само за да мога да скътам някой лев, това товари, това напряга. Иска ми се […] абе, дори на масаж да отида. Мисля, че всеки един човек на този свят заслужава да има едни заделени 100 лв. на месечна база за лично удоволствие.“

За Ани начинът, по който тя преживява перманентната си борба с бедността, не е въпрос на личен характер, а е закономерен. За да онагледи тази закономерност, тя се позовава на пирамидата на Маслоу: „Наистина, ако са ти задоволени първичните нужди, човек има спокойствието да мисли и да се развива. Това като не ти е осигурено, и ти стоиш един разстроен, тревожен, почваш да нервничиш, защото това ти е ежедневна мисъл.“

Бедността на ромските жени

Представям ви Моника, Сара и Стояна. За друг аспект от живота им вече разказах в статия в „Свободна Европа“ за отпадането на ромските момичета от училище. За разлика от Ани, те не са без партньор, а са омъжени, с деца. Но не отговарят на клишето за многодетните ромски майки – Моника и Сара са с по две деца, в интервюто Стояна споменава за двама сина и внуци. Освен това и трите работят.

Моника, която мечтае за самостоятелен дом
Моника е на 25 години. Напуснала е училище след шести клас, защото приятелките ѝ от ромската махала са се оженили и се е чувствала самотна сред българските си съученици. Животът ѝ се върти около децата – освен за своите две се грижи и за други деца към неправителствената организация, за която работи.

В отглеждането на собствените ѝ деца помага свекървата, която ги води на детска градина, когато Моника е на работа. Родителите ѝ работят в Германия, затова не могат да се включат в грижите. Допреди няколко години е помагал и съпругът ѝ: „... той е доста отговорен и доста се грижи за тях […]. Работеше по чистотата, от 3–4 години пътува доста. Ходи в Германия, по чужбина, такива работи.“ В момента мъжът ѝ работи в Англия.

Самата Моника, преди да постъпи в неправителствената организация, е поработила малко в Нидерландия. Причината тя и членове на семейството ѝ да търсят препитание в чужбина е една – липсата на пари. „Като имаш деца, имаш разходи доста, плащаш ток, на тях им се искат дрехи, такива работи, и […] все не стигат [парите].“

Моника не мечтае за свобода и развлечение. „В нашата среда е недопустимо да излезеш някъде сама, където ти скимне, ако си жена“, казва тя. Камо ли да отидеш на кафе извън ромската махала. В тази среда не можеш „да бъдеш самостоятелен, ти да си решаваш какво искаш да правиш“. Защото „произходът, произходът го налага“.

Това, от което Моника има нужда, е дом за семейството ѝ, тъй като живее при родителите на мъжа си: „Самостоятелен дом, в който да си живееш с децата, да имаш свое място, където да е само твое.“ Ала засега не може да си го позволи.

Сара, която е жертвала мечтата си за висше образование
35-годишната Сара е единствената от интервюираните ромски жени, завършила средно образование, без да прекъсва. Дипломира се с профил „Счетоводство“ и планира да кандидатства в университет. Но… настъпва хиперинфлацията от 1996–1997 г., известна като „Виденовата зима“. Семейството ѝ изпада в затруднение и затова Сара жертва мечтите си за университет: „Имаше период, мисля, че година и повече, в който татко не работеше, само майка работеше. Имахме и заем. И това изключително много ги натоварваше. Аз знаех, че когато тръгна да уча, те трябва да имат някакви пари, докато си стъпя на крака, докато започна работа – семестри, които трябва да се плащат. Затова предпочетох да не ги въвличам пак в някои нови заеми и такива неща. И казах, че не искам, а те знаеха, че аз искам.“

Днес Сара работи в обувна фабрика – едно от основните поприща за ромските жени в нейния град. Съпругът ѝ е строител. Въпреки че и двамата работят, Сара смята, че семейството ѝ не е добре финансово. Затова се е записала на курс за офис секретар, който също ѝ се заплаща, и така получава пари от две места.

„Ако днес можех да избирам, бих продължила ученето. Аз и тогава исках да продължа ученето. Желанието ми беше огромно и родителите ми виждаха това“, казва Сара със съжаление и се размечтава: „Ако можех, сега бих станала някакъв дизайнер.“

Сара се притеснява за бъдещето на дъщеря си, защото знае, че не е лесно да си жена в ромско гето. За сина си няма такива тревоги – мъжете от квартала се оправят. И тя, както и Моника, мечтае за собствена къща, но „извън квартала, да не сме в махалата. Искам къща на село. Това ми е мечтата, за това мечтаем и говорим постоянно с моя съпруг. Искаме къща, за да не сме в гетото“.

Стояна, която знае, че и възрастните хора имат потребности
56-годишната Стояна работи в неправителствена организация и смята, че парите не ѝ стигат. В рода ѝ бедността се предава през поколенията – родителите ѝ са от семейства на бедни работници. Тя напуска училище в осми клас, за да се ожени. Била е и чистачка, но се посвещава на работа, в която може да помага на други ромски жени. Затова и завършва гимназия – на 43-годишна възраст.

Мечтата на Моника и Сара за самостоятелен дом е станала реалност за Стояна, но не по лесния начин. „От мама и тате – директно при чужди хора, непознати. В началото беше много трудно – при свекърва и свекър. Те [децата им] бяха трима братя, аз съм най-голямата снаха. Трудно беше, дванайсет години живях при свекърва, с две етърви, трите с по две деца, знаете, шумна къща, проблеми навсякъде.“

Липсата на пари е била един от малкото поводи за конфликти между Стояна и мъжа ѝ: „Сериозни караници сме нямали. Предимно кавгите идват, когато човек остане например без пари […], но трябва да има компромис и отстъпка, за да продължи човек напред.“

След 12-те трудни години в къщата на свекъра и свекървата Стояна и мъжът ѝ, който междувременно работи в чужбина, успяват да заделят пари за собствена къща наблизо в махалата. Голяма, на три етажа – един за тях двамата и по един за синовете, снахите и децата им.

„Голяма къща, обаче хората липсват“, споделя Стояна. Днес мъжът ѝ работи из курортите по Черноморието. Бедността е принудила синовете и снахите да търсят препитание в Англия, с тях са и внуците. Защото „всички знаем, че тук парите не стигат, малко пари, животът стана толкова скъп! […] Само едното момиче остана, но и то ще замине скоро“.

Стояна обяснява емиграцията на децата си с интересите на внуците, които растат, а „нали знаете, младите искат всичко да им е точно, всеки иска“. После се замисля: „И стар да си, ти си имаш своите неща, които ежедневно искаш. Парите са важни.“

Предпоставките за женската бедност, скрити зад личните истории

Личните истории на Ани, Моника, Сара и Стояна са уникални, но зад тях можем да разчетем някои структурни проблеми. За един от тях стана дума по-горе – бедността има свойството да се възпроизвежда. Единици са тези от интервюираните 42 жени, които са успели да превъзмогнат финансово недоимъка, в който са отраснали.

Структурен проблем е и че силно феминизираните професии по правило са по-нископлатени от смятаните за „мъжки“ поприща. Социалната работа – и в публичния, и в неправителствения сектор – е силно феминизирана и закономерно, зле платена. Да, в тази област се случва да работят и мъже, но те са по-скоро изключения.

Равните шансове намаляват още повече за жените от ромските гета. Възможностите им за работа са в ограничен брой поприща, и то в зависимост от населеното място – някъде има обувни фабрики, другаде метенето на улици е почти единственият шанс. На ромските мъже също не им е лесно. Но те могат да станат и строители и да печелят в пъти повече от една жена в обувна фабрика. За тях е по-лесно сами да отидат да работят в друг град или в чужбина.

Ето защо бедността не може да се преодолее само с повишаване на доходите. Колкото по-силни са стереотипите и дискриминацията и колкото по-неравни са шансовете, толкова повече ще се възпроизвежда тя.