10 години Евромайдан. Революция и реакция

<< Към първа част

На датата, на която се публикува настоящият текст (16 март 2024 г.), се навършват десет години от формалното начало на руската агресия срещу Украйна. Тя започва с прииждането на „малки зелени човечета“ и инсцениран референдум в Крим на 16 март 2014 г., служещ като параван за анексията на автономната република на следващия ден. Паралелно Кремъл подстрекава размирици в градове като Одеса, Харков, Донецк, Луганск в Югоизточна Украйна. Безредиците и неуспешната симулация на гражданска война прерастват впоследствие в зле прикрито руско военно вмешателство в Донбас. Международно забравената война, съсредоточена в тази част на Украйна, ескалира през 2022 г. в открита пълномащабна руска инвазия. 

Моментът, избран за начална точка на тези действия, не оставя никакво съмнение, че те са директна реакция на Кремъл срещу украинската революция, която започва през ноември 2013 г. и кулминира в края на февруари 2014-та. Самият Путин разказва в интервю, че е взел решението да анексира Крим в нощта срещу 23 февруари 2014 г., един ден след като украинският президент Виктор Янукович бяга заедно с покъщнината си от Украйна. Но тук причинно-следствената връзка се губи за много хора.

Какво толкова се случва на Майдана, че кремълският самодържец така да възненавиди цял един народ и цяла една страна?

Както причините, довели до протестите в Киев и описани в първата част на тази тема, така и самата революция са покрити с пластове от пропагандни наративи, опростено представяне и умишлено недоразбиране. Диференцираният разбор на събитията около Евромайдана по необходимост прилича на археологически разкопки, в които с фина четка трябва да се отстраняват натрупванията на времето, за да се стигне до самите артефакти. Трагедията на Украйна не е просто в това, че тя е жертва на агресия; най-печалното е, че агресорът зададе терминологията и маниера, с които светът говори и мисли за нея.

Митовете, култивирани по отношение на Евромайдана, са безчет и не могат да бъдат изчерпателно адресирани в един текст. Но най-главните са два и те по един издайнически начин са огледални един на друг, защото игнорират променливата динамика на революционните събития и представят кратки отрязъци от тях като цялостна картина. Първият мит се фокусира единствено върху началото на протестите и приписва на участниците в тях „геополитически“ мотиви: те уж са „против“ Русия и „за“ Европа. Вторият пък е фиксиран върху края на революцията и гласи, че Майданът е насилствен преврат на крайнодесни „бандеровци“. Тези два статични погледа на свой ред пък обслужват шаблонния медиен имидж на Украйна като страна, която езиково, етнически, и идеологически е разделена на „изток“ и „запад“.

Фазите на революцията 

Протестите на киевския „Майдан Незалежності“ („Площад на независимостта“) продължават три месеца и протичат през няколко фази на мобилизация. Тези фази, както показват детайлни изследвания, базирани на представителни извадки и интервюта с фокус групи, се различават една от друга по отношение на исканията и лозунгите, демографската си композиция и протестния си репертоар. 

Първата мобилизационна вълна започва на 21 ноември 2013 г., броени часове след като президентът Янукович обявява, че няма да подпише Споразумението за асоцииране с Европейския съюз. Тя се състои най-вече от млади хора, студенти, представители на творческите професии, ученици. Те развяват европейския флаг редом с украинския и скандират „Україна – це Європа“ („Украйна е Европа“), а мобилизацията в интернет се осъществява през хаштага #Євромайдан, откъдето протестите добиват международно популярното си название. 

Съществен първоначален организационен тласък е даден от широко споделяна публикация на активиста и журналиста от афганистански произход Мустафа Найем, който приканва съгражданите си да излязат на площада с напомнянето, че „лайковете не се броят“. Впрочем публикацията е написана на руски език.

Демонстрациите бързо се разрастват след 29–30 ноември, когато специалните полицейски части „Беркут“ се нахвърлят върху протестиращите и ги пребиват. Втората мобилизационна вълна вече обхваща много по-широки възрастови и класови групи. На помощ на „студентския“ Майдан се притичва „родителският“: на площадите из цялата страна се стичат и хора на средна възраст с всякакви професии, които се обединяват срещу полицейския произвол. „Кои си въобразявате, че сте? Защо биете нашите деца?“, скандират те. 

Оттук нататък евроинтеграцията остава на заден план като мобилизационен мотив. Както констатира изследователката Олга Онух в серия от интервюта, „медианният“ демонстрант е най-разтревожен от нарастващото ниво на репресия и потъпкването на гражданските свободи, а не от мнимото сближаване с Русия. Това схващане се потвърждава в представително социологическо запитване в началото на февруари 2014 – най-големият дял от запитаните демонстранти (около 70%) посочват именно репресиите като една от трите си главни подбуди за участието в митинга, а отказа от Споразумението с ЕС – едва 53,5%. Тази нова фаза на протестите измества фокуса на мобилизационния дискурс към по-универсални категории: граждански права, прогрес и човешко достойнство. Именно тогава Евромайданът се ребрандира като Революция на достойнството – наименованието, с което ще остане в украинската колективна памет.

Режимът на Янукович реагира на протестите по репресивен, насилствен и същевременно непостоянен начин, който подклажда нови и нови вълни на мобилизация и радикализация. Масови арести се редуват с масови амнистии. Платени провокатори – т.нар. титушки (по фамилното име на Вадим Титушко, платен демонстрант, който през пролетта на 2013 г. пребива журналисти) – се смесват с тълпата и всячески се стремят да я тласнат към насилие. Полицията и други силови структури, работещи за режима, получават все по-често зелена светлина за побой над протестиращите. Маскирани мъже похищават ранени революционери от болниците и се налага доброволци да бдят над тях на смени. 

На 16 януари 2014 г. репресиите кулминират в пакет от „антипротестни“ закони, които имат за цел радикално да ограничат свободния печат и правото на демонстрация. Те са прокарани скорострелно през парламента и развързват ръцете на „Беркут“. Няколко дни по-късно следва втора вълна от побои и за първи път протестиращи загиват в резултат на полицейските действия.

„След първия изстрел вече нищо не беше същото“ 

Пролятата кръв маркира радикален нов период в историята на независима Украйна. Въпреки хаотичния мафиотски характер на прехода, украинският държавен апарат, за разлика от руския и беларуския, до този момент не си е позволявал да прибегне до масово насилие като инструмент за саморазправа със собствените си граждани. А те ясно показват, че не са склонни да търпят прекрачването на тази граница. 

Властта подценява масовия характер на протестите, както и капацитета на участниците в тях за иновация и самоорганизация. Първоначално протестният репертоар се състои предимно от символни и културни практики – концерти, джемсесии (някой е домъкнал пиано отнякъде), речи, открити лекции. Но след всяка проява на полицейщина той се обновява и допълва. Изграждат се барикади; кримските татари спретват полева кухня; организират се доброволчески медицински пунктове; пенсионери, бездомни хора, майки с малки деца, ветерани от войната в Афганистан окупират площада на смени, докато по-младите ходят на работа. Заражда се „Автомайдан“ – мобилно подразделение на протестите, което препречва пътя на полицията, блокира административни сгради, евакуира пострадали. Майданът се превръща в град в града, в карнавал на свободата, в паралелно измерение, където времето и пространството са кондензирани, а общоприетите практики за политика и социализация са преобърнати с главата надолу. Писателката Катерина Мишченко описва тези моменти на радикална солидарност така:

Майданът се роди от нуждата да даваш и да споделяш. В тези нови качества на взаимоотношенията се криеше подривният характер на нашия протест, неговият огромен потенциал, който нямаше нищо общо с партиите или опозиционните политици.

В същото време зачестяващите сблъсъци с държавните силови структури водят до поредна и този път предвидима промяна в композицията на протестиращите: рязко спада пропорционалният брой на жените, който дотогава е почти 50%. Увеличава се и сравнителният дял на националистическите организации и радикално настроените демонстранти, готови да използват насилие като ultima ratio (двете групи се припокриват само отчасти). Особено последните изиграват роля във финалните дни на революцията, макар че до самия край представляват много малка част от протестиращите.

От 18 до 21 февруари революцията излиза от контрол и на места се стига до екстремно насилие. В последната вълна на ескалация „Беркут“ и други специализирани части – „Алфа“, използват драстични методи на репресии срещу демонстрантите: бойни патрони, гранати и снайпери. Някои от радикалните демонстранти, които се самовъоръжават, отвръщат на огъня. Загиват около 90 души. Неколцина от тях са полицаи, а повечето са демонстранти под 25-годишна възраст. Стотици са ранени. Детайлите на този кървав епизод до ден днешен не са напълно изяснени от украинското правосъдие и дават повод за множество взаимни обвинения, както и за конспиративни теории през годините. „След първия изстрел, след първия коктейл „Молотов“ вече нищо не беше същото“, спомня си Сергий Жадан, писател и централна фигура на харковския Майдан.

През цялото време Янукович не показва ни най-малка готовност за пълноценен диалог или компромис. Това го превръща в най-одиозната фигура в украинската политика. Всеобщата непоносимост към неговата власт се превръща в основен мобилизационен мотив към края на протестите. „Банду геть!“ („Бандата вън!“) става доминиращият лозунг, отправен към Партията на регионите, която наистина е трудно различима от вертикално интегрирана криминална организация. 

Едва след февруарското клане и с посредничеството на външните министри на Германия, Полша и Франция Янукович склонява да подпише споразумение с лидерите на опозицията. То предполага служебно правителство и предсрочни президентски избори. Майданът обаче, неконтролируем и отчужден от официалните политически играчи, включително и от опозицията, спонтанно отхвърля споразумението. А Янукович… натоварва съществена част от имàнето си на хеликоптери и бяга от Киев, а впоследствие и от страната. 

Междувременно протестиращи и репортери щурмуват президентската резиденция в Межигирия, превърнала се в символ на вулгарния мафиозен материализъм. Резиденцията шокира със своя кич. Протестиращите се натъкват на всевъзможни реликви на мутробарока. „Каква логика може да се очаква от човек, който използва златна тоалетна?“, пише Сергий Жадан.

Както се оказва впоследствие, украинският президент е планирал бягството си още преди споразумението. Тази стъпка хвърля страната в конституционна криза, тъй като няма правна норма или прецедент, които да регулират такъв извънреден случай. Ново служебно правителство и предсрочни избори се назначават ad hoc заради странната фактическа абдикация на действащия президент.

Митът за разделената Украйна

Колективната памет за Майдана в много страни е доминирана от медийните изображения на насилие и десен радикализъм. Динамиката на протестите през 2013–2014 г. обаче не може да бъде описана от тези статични картини. Евромайданът се различава коренно и от предшестващата го Оранжева революция през 2004 г. Както показват количествените изследвания, оранжевият бунт е демографски доминиран от западните региони на страната, а национално-езиковите мотивации са по-широко застъпени от демократичните.

На фона на това Евромайданът е много по-плуралистичен и много по-граждански ориентиран. Протестиращите тълпи са изключително разнообразни – съставът им преминава през всякакви етнически, класови, политически, възрастови и географски граници. В революцията участват етнически украинци, руснаци, арменци, беларуси, грузинци, кримски татари, евреи, афганистанци. Автомонтьорът от Житомир гради барикади рамо до рамо с програмистите от Киев; пенсионери лагеруват до ученици и студенти; леви и десни активисти временно заравят томахавката. 

Още по-важно е, че революцията изхвърля през прозореца медийните клишета за „разделената между изток и запад Украйна“. Дихотомията между „русофони“ и „украиноговорещи“ не играе никаква роля в протестите. Руският и т.нар. суржик – битово наречие на украинския, лексикално доминирано от руски заемки – са точно толкова lingua franca на демонстрантите, колкото и книжовният украински. Регионалните различия също играят много по-малка роля в сравнение с предишните протести, въпреки че протестната активност е по-ниска на юг и на югоизток. Донецк и Луганск също имат своите по-малки Майдани, както и градове като Харков, Суми, Днипро, Полтава, Одеса, дори кримските Севастопол и Симферопол.

Разбира се, всяка революция по дефиниция е поляризиращо събитие и тази не прави изключение. Далеч не всички в Украйна я подкрепят. Много хора, особено в Донбас, също изпитват неприязън към Янукович, но гледат скептично на Майдана, не споделят лозунгите му, не разбират целите му или пък просто са отблъснати от атмосферата на хаос и противопоставяне. Равнодушните, дори негативните нагласи към промяната са разбираеми с оглед на колективните травми в паметта на региона, страдащ от болезнена деиндустриализация, престъпна приватизация и всекидневие в патримониални структури, доминирани от местни олигарси. 

Този скептицизъм в Донбас обаче не трябва да се бърка със сепаратистки настроения, които тогава, както и в предходните години, не са широко разпространени. Представителни запитвания от март 2014 г. показват, че исканията за „присъединяване“ към Русия в страната остават в едно ограничено малцинство при все регионалните вариации. Дори в Крим, регион със специфична история и демографски състав, изменен от столетия на русификация и етнически чистки на коренното население – кримските татари, такова желание изразява около 1/3 от населението – далеч от нарисуваните по-късно на псевдореферендума 96,57%.

Реакция и последствия

„Геополитическият“ елемент в цялата история в крайна сметка се привнася от Путин и неговия антураж, които от самото начало привиждат в Майдана антируска конспирация и системен конфликт между „Запада“ и „Изтока“, който се възпроизвежда в миниатюра на украинска територия, мислено разделена по поречието на Днепър. Идеята за народно въстание за тях е оксиморон: ако някъде по света избухват размирици, те по дефиниция трябва да са контролирани от „нечий щаб“. Тук не мога да се изразя по-добре от беларуския журналист Артьом Шрайбман: 

Тези хора не могат и да си представят, че някакви групи от хора са способни да взаимодействат хоризонтално, да живеят без пастир. За тях има само вертикал, само казарма. Само елитите и стадото овце под тях. Щом сме свикнали да живеем в такова общество и да го управляваме, значи всички общества са такива.

Владимир Владимирович дотолкова се опиянява от геополитическите си фантазии, че пристъпва към възможно най-крайните политически действия – военно насилие, инсцениране на спонтанен сепаратизъм, инвазия. Речта, която той държи на 18 март 2014 г. по повод анексирането на Крим, е пълна със злостни коментари за „управляеми“ революции, „неонацисти, русофоби и антисемити“, както и с мракобесни исторически спекулации – дословно същите тропи, с които светът ще бъде облъчен още веднъж на сутринта на 24 февруари 2022 г. 

В този момент вече въобще не става дума за икономическите интереси на Русия – евразийският интеграционен проект, а и самата Украйна имат ограничено значение за руската външна търговия. Основната мотивация е за реванш срещу украинския народ и решението на голямата част от него да се опълчи на плячкосването на страната и затягането на авторитарните гайки.

Още тогава беше видимо с просто око, че всъщност официалната идеология на Кремъл е тази, която залита в крайнодясното, неумело маскирайки империалисткия си милитаризъм с псевдолява антизападна реторика. Но през 2014 г. за мнозина в Европа беше по-удобно безкритично да се възприемат великоруската гледна точка и путинският разказ за „управляемата революция“. Когато не знаеш почти нищо за една страна, най-лесно е да я гледаш през призмата на имперската арогантност и да смяташ нейните граждани за същества без собствена воля, за пешки в геополитическия шахмат. 

Така украинският народ се превърна в проекционно поле за всякакви постимперски шовинизми, национални комплекси и идеологически клишета. Политически предприемачи от всякакъв тип – десни, леви, прогресивни, консерватори, самодоволни моралисти и обикновени циници – вкупом се втурнаха да заклеймяват жертвата и да амнистират насилника. И от българска страна имаше много такива гласове. Но тези необуздани инсинуации по адрес на украинската революция говорят много повече за самите нас, отколкото за нея.

Авторът благодари на Елен Будинова за полезните коментари и подобрения по текста.