Абортиране на несъществуваща традиция

Какви асоциации предизвикват у вас куките за плетене и закачалките за дрехи? Плетива и дрехи на закачалка, предполагам. За други хора обаче тези предмети събуждат далеч по-ужасяващи представи. Преди да стигнем до тях, нека се върнем на тема, за която се говори все повече в последно време: абортите.

Откъде се взе темата за абортите?

През януари правителството публикува проект за нова Национална стратегия за детето за периода 2019–2030 г. Първоначалното възмущение срещу нея от страна на консервативни хора и кръгове, видно и от коментарите под Стратегията, беше основно заради две неща – идеята да се забрани физическото наказание на деца и предложението за сексуално образование. В умовете на критиците на стратегията децата и тийнейджърите трябва да бъдат възпитателно бити (понеже са собственост на родителите си), сексуално необразовани, но пък девствени.

Към края на януари по повод стратегията се появи и друг сюжет. Пиарът на Военното министерство Александър Урумов, който е евангелист и небезизвестен борец срещу „джендъра“, започна да публикува в личния си блог текстове срещу аборта – нещо, което до този момент не е правил. Статиите му са от 21 януари, 27 януари, 6 февруари и 12 февруари. В тях правото на аборт, като част от човешките права, се разглежда като много лошо нещо, незачитащо живота на неродените деца. Тоест излиза, че правата на неродените хора са добро, а на родените – зло. И всичко е в името на детето, разбира се.

Ироничен детайл е, че горе-долу по същото време шефът на Урумов – военният министър Красимир Каракачанов – предложи стратегия за ромска интеграция, една от идеите в които е ромските жени да бъдат подлагани на аборти. Какво е мнението на неговия пиар (и като повечето протестанти у нас, по принцип защитник на ромите) по тази тема – не стана ясно.

Неособено логичната реторика на Урумов впрочем е напълно в духа на плана на редица крайни християни в Европа, наречен Agenda Europe, по повод на който е изготвен цял доклад на Европейския съвет за международни отношения. В доклада се говори недвусмислено за религиозен екстремизъм. Тъй че Националната стратегия за детето е само формалният повод да се отприщи този дебат, както и Истанбулската конвенция беше формалният повод да се генерира истерия срещу понятието „джендър“, ЛГБТИ хората и криминализирането на насилието срещу жени.

В края на срока за становища върху проекта за Национална стратегия на детето – 8 февруари – по темата се разписа и Българската православна църква (БПЦ). Тя се обяви в защита на телесните наказания за деца, против сексуалното възпитание и против абортите. Впоследствие БПЦ частично „би отбой“ – позицията не била одобрена от Светия синод, а била лично творчество на отговорната редакторка на сайта на Синода. Църквата не подкрепяла да се бият деца, ама била против абортите. Становището беше свалено от сайта на БПЦ. Разбира се, не може да се очаква от Църквата да заеме позиция в защита на абортите. Но първо, никой не я е карал да се произнася по тях, и второ, по Конституция България е светска държава и Църквата е отделена от нея – нещо, което и държавата, и БПЦ все повече забравят.

След БПЦ и главният редактор на вестник „24 часа“ Борислав Зюмбюлев обяви аборта за „умишлено убийство“, а застрелването на човек, влязъл в нечий личен гараж – за нещо оправдано. Статията предизвика редица полюсни реакции. В дебата за забраната на абортите вече се включват и други „консервативни интелектуалци“.

За някакви си две-три седмици духът на забраната на аборта излезе от бутилката. Да се говори за забрана на абортите в България вече изглежда комай легитимно.

Традиция ли е осъждането на аборта?

Консерваторите заради това са консерватори, защото искат да запазят, тоест да консервират нещо, което вече е било. Моралното осъждане на абортите в България е по-ново дори от изкуствено изобретени „традиционни“ неща като шопската салата, лютеницата и ваденето на кръста на Йордановден. То е на има-няма две седмици.

Забраната на аборта всъщност никога не е била ценност в България. За разлика от други страни, предимно католически. В Ирландия например символ на борбата за легализиране на аборта е закачалката за дрехи, защото при липса на медицинска възможност аборти масово са се извършвали със закачалки. Но докато Ирландия вече декриминализира абортите, в България има опити да се върви към обратното.

Помните ли историята за любовта между Катерина и Рафе Клинче от романа „Железният светилник“ на Димитър Талев? Катерина се влюбва в талантливия аутсайдер Рафе Клинче, когото властната ѝ майка Султана не харесва. Изгубва девствеността си, като се надява, че така майка ѝ ще им разреши да се венчаят. Майката научава за бременността чак след третия месец. Султана смята, че едно незаконно заченато дете е позор за целия род, и осъзнавайки рисковете, принуждава Катерина да абортира, като ѝ дава да изпие отвара от билки за помятане. В резултат Катерина умира, а Султана е разкъсана между майчината си мъка и убеждението, че е постъпила по правилния начин, спасявайки честта на рода. Моля да обърнете внимание, че решението да абортира съвсем не е на Катерина.

Тази история, за разлика от сексуалната култура, се учи в училище. Тя показва как за традиционните българи (а и за традиционните хора изобщо) много неща са далеч по-важни от живота на едно неродено дете – честта, девствеността на жената, живеенето по установените правила. Да умреш в опит да пометнеш е за предпочитане пред това да родиш „копеле“.

В зората на социализма пък една от лелите ми забременяла от собствения си мъж. Той обаче не пожелал детето. Защо – не знам. Може би не я е обичал, понеже по-късно се развел с нея. Та този мъж не само накарал леля ми да абортира, ами за по-сигурно лично извършил аборта. На кухненската маса, с кука за плетене. Леля ми повече не могла да има деца, така и си умря сама. Може би затова толкова ни обичаше и ни отрупваше с подаръци. Плетеше впрочем изключителни дантелени покривчици.

Макар през известни периоди от социализма абортът да е трудно осъществим по законен път, по онова време той е морално легитимен. При липса на контрацептиви и наличие на медицинска възможност (легална или не) много жени прибягват до аборт.

В началото на 90-те моя позната, тогава на 19 години, се беше притеснила, че може да е бременна. Споделила това с майка си, както и желанието си да задържи детето, ако има такова в корема ѝ. Майка ѝ най-хладнокръвно ѝ заповядала да абортира. „Ще го направиш и ще забравиш“, успокоила я тя. Шокирана, познатата ми възразила, че майка ѝ не я е възпитавала така. „Какво, да те възпитавам да правиш аборт ли?“, отвърнала майката реторично. За късмет, тревогата се оказала фалшива – нямало бременност. След години познатата ми научи от баща си, че майка ѝ е правила аборт, преди да се омъжи на 20-годишна възраст в края на 60-те, въпреки че е възпитавала дъщерите си да не правят секс преди брака. Обърнете внимание, че и в този случай решението дали да абортира не е било на потенциално бременното момиче.

Абортът като право и морален проблем

Липсата на традиция на заклеймяване на абортите в България обаче не означава, че абортът не е морален проблем. „Морален проблем“ не в смисъла на нещо еднозначно осъдително. А на нещо, по отношение на което се борят различни етически позиции. От една страна, поддръжниците на правото на аборт твърдят, че какво прави жената с тялото си, е нейно право. От друга, отвъд религиозния дебат дали зародишът е човек, зачеването носи перспективите на един живот, а абортът зачерква тези перспективи. И едва ли са много абортиращите жени, които не се разкъсват между такива въпроси. Да направиш аборт не е като да си направиш коламаска.

Според немския социолог Макс Вебер има два вида етика – етика на убеждението и етика на отговорността. При първата човек постъпва, воден единствено от принципите и ценностите, независимо какво ще последва, а при втората преценява спрямо конкретните обстоятелства. Хората (понеже това невинаги са самите бременни жени), които решават да се направи аборт, го правят, изхождайки от различни етики на отговорността.

С други думи – никоя жена не прави аборт само заради убеждението, че това е нейно право. Решението за аборт се взема на основата на мъчителна преценка на множество обстоятелства. Нерядко жената е подложена на натиск от родителите си или от мъжа, от когото е детето. Много жени ще останат без работа, ако родят, а безработни не биха могли да гледат дете. Други осъзнават, че по една или друга причина не са в състояние да гледат дете, и смятат, че е по-добре да не го родят, отколкото то да отрасне по приюти. И така нататък – обстоятелствата може да са много и изборът никога не е безболезнен.

Като говорим за етика и морал – ако абортът е убийство, защото правото на живот е абсолютно, от това не следва ли, че трябва да са забранени както смъртното наказание, така и войните? Католическата църква например, която принципно е непримирима по въпроса за абортите (че и мисълта за контрацептиви я ужасява), съвсем не е толкова последователна по отношение на смъртното наказание. Чак напоследък папа Франциск се опитва да прокара тезата, че то е недопустимо при всички положения.

А да сте чули някоя голяма християнска църква (не говорим за малочислени деноминации като „Свидетелите на Йехова“) да забранява участието във война? Напротив, много войници влизат в бой „с Бога напред“, макар на война да се убиват хора. Конкретно в България празникът на армията Гергьовден всъщност е религиозен празник, а на Йордановден църквата освещава бойните знамена. Ами да, трудно е да се забрани войната – поради сложни практически обстоятелства (въпреки че лично аз много бих се радвала, ако това стане). По същия начин жените, които извършват аборт, се виждат принудени да го направят.

Изобщо – тези, които настояват, че абортът е убийство, в голяма част от случаите не са против други видове убийства. Не само на електрическия стол или на война, ами и на хора, влезли в нечий имот или гараж. Много от тях биха допускали хора да умират от глад и бедност, понеже „сами са си виновни“; търсещи убежище да намират смъртта си по границите или в морето; жени да бъдат пребивани до смърт от мъжете си и т.н. Ако животът е абсолютна ценност и абортът е осъдителен, защо други видове убийства – на хора, които вече са станали личности – не се осъждат?

България е била дълги години изключително либерална, в сравнение с други европейски страни или САЩ, по отношение на абортите – поради липса на традиции за осъждането му, поради социалистическия атеизъм, поради лесната достъпност до медицинската процедура от много десетилетия насам. Също и поради липсата на сексуално образование, която е предпоставка за повече нежелани бременности, съответно – за повече аборти. Ето защо е възможно духът на забраната на аборта, който вече е излязъл от бутилката, да не обхване цялото общество и да не приеме законов израз, както стана с джендъра, а да се „абортира“, без да намери почва.

Но на тази перспектива не бива да се разчита, защото повечето хора са податливи на манипулации и не им прави впечатление, когато миналото им се преработва. Някоя сутрин може да се събудим и всичко около нас да свидетелства, че великият и древен български народ всъщност винаги е бил против абортите.

Заглавна снимка: Протест срещу законодателни промени за пълна забрана на абортите в Полша, 2016 г. © Wikimedia