Ако Борисов иска да се запише в историята

Всяко от последните няколко правителства, управлявали България, има в актива си поне една постигната стратегическа цел. За кабинета на Иван Костов това беше валутният борд и приватизацията, за правителството на Симеон Сакскобургготски – членството в НАТО, за оглавяваното от Сергей Станишев – присъединяването към ЕС. Какво остава за Бойко Борисов, който при това управлява не един, а вече трети мандат? Целите са две – да стане част от шенгенското пространство и от европейския монетарен съюз.

Приемането в Шенген беше намерение, заявено от Борисов и някогашния Втори – Цветан Цветанов, още в първия кабинет на ГЕРБ. По онова време Борисов също така казваше, че влизането в еврозоната е дългосрочна цел и начин България да избегне опасните последици от Европа на две скорости.

Десетина години по-късно сме още в чакалнята на зоната, свободна от граничен контрол, а в чакалнята за еврото дори не сме пристъпили.

Правителството декларира, че България ще бъде приета в Механизма на обменните курсове (ERM II) в края на април 2020 г. Тази седмица премиерът Борисов заяви, че забавяме темпото, докато не се получи „абсолютен консенсус“ в обществото по темата за еврото. Изявлението му бе разчетено като опит да се прикрие неподготвеността на България, в частност и на две банки с български собственици да покрият изискванията за капиталова адекватност.

За тези обстоятелства беше намекнато в няколко интервюта, дадени от еврокомисаря Валдис Домбровскис, заместник-председател на Еврокомисията, пред български медии. В изпълнение на своя план за увеличаване на капитала едната от двете банки – ПИБ, обяви в края на миналата година, че планира да набере 200 млн. лв. от Българската фондова борса. Тези дни обаче Комисията за финансов надзор отказа да потвърди проспекта ѝ. Усилията на втората банка – „Инвестбанк“, в опит да осигури и поддържа допълнителни капиталови буфери не са известни.

Зависимостта на БНБ от политическата система в България е другото притеснение в Брюксел и Франкфурт.

Тези притеснения не са публично декларирани, но управляващите са запознати с тях.

Друго препятствие за преодоляване е от значение както за Шенген, така и за еврозоната. Става дума за отпадналия, но не съвсем Механизъм за сътрудничество и проверка (МСП). Окончателната отмяна на мониторинга на правосъдието и вътрешните работи, наложен при членството на България в ЕС, още не е осъществена, въпреки че в края на декември Европейският парламент одобри да бъде премахнат. Но последната дума е на правителствата на държавите в Съвета на ЕС.

Важността на реформите в съдебната система, борбата с корупцията и с организираната престъпност за „стабилността и целостта на финансовата система“ бе отбелязвана официално и неофициално и от Еврогрупата, и от представители на Европейската централна банка (ЕЦБ) и Европейската комисия. Така че поведената от главния прокурор Иван Гешев „битка с олигарси“ има и други измерения. Присъединяването на България към „чакалнята на еврото“ изисква съгласието на всички 19 страни, приели еврото, плюс Дания, която е в ERM II, макар да не е в еврозоната. Освен от ЕЦБ, необходимо е и одобрението на Еврокомисията.

Защо е толкова важно за България да поеме необратимо по пътя към единната европейска валута и членството в Европейския банков надзор,

каквото допълнително изискване е поставено към страната? Добре е основните предимства да се припомнят, предвид липсата на каквато и да е комуникационна кампания от страна на властта за най-важната цел на страната в средносрочен план.

Първо, този акт ще елиминира външни геополитически заплахи. Означава „сбогом на Евразия“ и по-висока степен на интеграция в европейското ядро, каквото е еврозоната.

Второ, ще допринесе за развитието на икономиката и финансовата система. Отпадат таксите за превалутиране при пътувания в европейски страни, до символични суми ще намалеят таксите за преводи, тъй като ще има пряк достъп до платежните системи. Ще спаднат лихвите по кредитите – и за граждани, и за фирми. Сега те са обременени от рискова надбавка, която търговските банки добавят към съответния референтен лихвен процент – за България тя е от най-високите.

Трето, членството в Банковия съюз, изисквано за първи път от страна кандидат за еврозоната, ще гарантира, че няма да има КТБ-2. Гаранцията са проверките на ЕЦБ за първите четири или пет най-големи банки и изобщо надзор за местния ни банков надзор, сериозно компрометиран заради фалита на някога четвъртата по размер банка в България.

И четвърто, което може да стане първо.

Да, консенсус е необходим, но не за еврозоната, а за намеренията на управляващите, свързани с по-голямата част от резерва, който няма да е необходим след влизането в еврозоната.

Това са 18 милиарда евро, свръхпокритие в момента на левовете в обращение. Част от тях ще заминат за Франкфурт, но останалите ще бъдат освободени за харчене. Дали ще отидат за погасяване на външен дълг, както предлагат някои финансисти, или за инфраструктура, както иска Борисов? Ето това е тема за консенсус, за нова декларация за национално съгласие.

Ако до края на годината България не влезе в ERM II, известен и като „чакалнята на еврозоната“, това ще е истински провал за премиера, управлявал най-дълго в историята на 30-годишния Преход, всъщност в една трета от него. Членството в еврозоната, а не проверката на приватизацията ще сложи естествения край на Прехода.

Изглежда, като че ли всички правилни и перспективни за България решения са налагани „отвън“. Без необходимата за осъществяването им политическа воля „отвътре“ обаче те не биха били реализирани. Валутният борд и мащабното раздържавяване бяха отхвърлени от социалистическата партия и нейния кабинет „Виденов“, но националната катастрофа през 1996–1997 г. и стендбай споразумението с МВФ, сключено от реформаторското правителство на Иван Костов, ги наложи.

В последната година от правителството на Жан Виденов екипите на МВФ настойчиво убеждаваха премиера и съветниците му колко важно е за България да наложи паричен съвет, да прекрати дотациите за губещите предприятия и рефинансирането на банки, за да спре срутването по нанадолнището. Но Виденов така и не събра воля да предприеме тези стъпки, изоставен от собствената си партия. Членството в ЕС и НАТО, станали факт при следващите две правителства, бяха заложени като приоритети в Декларацията за национално съгласие от май 1997 г.

Една от американските грами, изтекли през WikiLeaks, датирана от декември 2009 г., гласи:

Като изтъква някои предварителни успехи в икономиката и върховенството на закона – две сфери, където премиерът смята, че получава твърде малко помощ от Брюксел, – (Бойко) Борисов иска допълнително признание от ЕС и смята членството в еврозоната като най-подходящата форма за това.

После стремежът към еврото се обвързва с желанието на Борисов и „финансово ограниченото му правителство“ да отвори резерва. Наистина, складираните там милиарди евро са апетитна цел за всеки управляващ. Но оттогава минаха повече от 10 години и днешният Борисов вече изглежда повече уморен и гневен – и е наясно, че други ще ги харчат.

Несъмнено неизказаната на глас мечта на управника е да запише името си в историята на държавата. Българското общество е дало имената на премиери на особено тежки периоди от най-новата си история – „Лукановата зима“, кабинетът „Мултигруп“ (за правителството на Любен Беров – б.а.), „Виденовата криза“… Със сигурност нито една от трите довършени („Тракия“, „Марица“ и „Люлин“) и двете продължени магистрали („Хемус“ и „Струма“) няма да отреди на Борисов място в историята. Още по-малко санираните панелки или АЕЦ „Белене“, ако изобщо се построи.

Но виж, еврото, е друга работа, лавров венец за последния му мандат.

Заглавна снимка: © ЕНП