Ако познавахме будителите си

Спомням си, че когато бяхме деца, около 1 ноември винаги някой се опитваше да ни продаде нещо. В училище идваха най-различни хора: един сканирал и принтирал цитати от тефтерчето на Левски и ги лепнал на картон, който се отваря като хармоника; друг направил карти с картинки от Рибния буквар. Купих нещо само веднъж, сигурно още се търкаля някъде из чекмеджетата. Това е останало в детското ми съзнание от 1 ноември. И сърдитите портрети, които ни гледаха отвисоко във всяка класна стая. Есенно време някой се сещаше да ги позабърше – за празника.

Почитането на будителите като че ли винаги е било в две крайности: от профанната екзалтация на хора с националистически възгледи до пълното отвращение от такива проявления. Изобилието от текстове, призиви и патос е натоварващо. Венците, също както на 19 февруари и 2 юни, вехнат бързо.

Кои са народните будители,

питам Google. Едно след друго изскачат имена, които почитаме, и истории, които обаче не съм толкова сигурна, че разбираме. Ето Васил Априлов например – роден в Габрово, израснал в Москва, следвал в Брашов и Виена, живял основно в Одеса, описван като просвèтен деец и основен застъпник за българското образование през възрожденския период. Или Любен Каравелов – изпратен да учи в Одрин, живял в Москва, Белград, Букурещ… Граждани на света, върху чийто гръб днешните националисти вероятно биха се упражнявали в популизъм.

И двамата, между другото, починали от туберкулоза. В България болестта върлува жестоко и е отнела живота на не едно голямо име (сред будителите – и на Раковски), разбираемо тя е и основен герой в националната ни литература. Спасяваме се с ваксина, разработена от жена в средата на ХХ век – д-р Сребра Родопска. Българската ваксина е създадена за около година на базата на френски разработки. Д-р Родопска е будител по всички критерии, но тя принадлежи към друга категория – тази на забравените.

Ето така историята за будителите преминава от едно в друго, в трето, и не просто препраща, а оглушително отеква в настоящето. По настояване на Васил Априлов друг будител и просветител – Неофит Рилски, е изпратен в Букурещ, за да вземе пример от гръцките училища и да създаде помагала за българското образование. Неофит Рилски е част и от феномен, обхванал цяла Европа по онова време – превеждането на религиозни текстове на езика на народа, който език с раждането на държавата става национален. Просвещението и националните движения водят до издаването на първите граматики, което у нас също дължим на Неофит Рилски. Но тази дейност не е самородна, нито самоцелна – тя е част от интелектуалния обмен и взаимен пример на редица европейски просветители.

Преминавайки през историята, човек открива, че тя всъщност има човешко лице.

И някак това е по-важно от слепия култ, защото историята ти говори като добър приятел: често пъти ти дава съвет, а още по-често те успокоява, че и преди така е ставало, че и това ще мине. Например по повод 25-годишния си творчески юбилей през 1895 г. Вазов бива обявен за народен поет, четем на сайта „Българска история“. Това изобщо не се харесва на кръга „Мисъл“, който включва Пенчо Славейков, Пейо Яворов, д-р Кръстьо Кръстев и Петко Ю. Тодоров. Думите на Пенчо Славейков като нищо могат да бъдат объркани със съвременното възмущение… от каквото и да е изкуство:

Популяризацията на изкуството, поевтиняването, демократизирането му – то е неговото унищожение… Изкуството е отбрана, празнична храна, или нашенски казано, великденски кравай: нещо извънредно за онези, които се хранят с фасул, за онези, които четат уличните вестници, за онези, които прибират сметта на обществения живот и живеят в него. Популярни са онези писатели, които на книжния пазар продават дрипи. Само един вид художествени произведения смеят да бъдат популярни – простата, наивната песен… А тези стихове [на Яворов] са отбрана храна: за какво са се харесали те на българския, на безкнижния читател, на фасулковеца… на горделивия в своето душевно убожество филистер?

Ако познавахме будителите като личности, освен в ежедневните дрязги, може би щяхме да знаем и други неща. Най-напред, че онези събития, които днес помним като героичен ключ към свободата и обособяването на България като национална държава, всъщност представляват борбата на шепа идеалисти, обречена на провал – колкото от обстоятелствата, толкова и от несъгласията помежду им и от собствения им народ. През 2021 г. в България се провеждат три поредни парламентарни избори поради разделението и неспособността на българските политически сили да постигнат компромис в името на общото добруване. Историята в този случай не просто се повтаря – тя цикли.

„Нашият политически пазар, който на пръв поглед е със свръхпредлагане – кой ли не е отворил сергия с каузи, идеи, ценности, платформички, – реално е дефицитен пазар. Няма го онзи тип политически продукт, който да изведе България от множеството кризи, в които тя се оказва едновременно“, каза преди дни пред „Дневник“ социологът Живко Георгиев.

Като че ли именно това най-много липсва при непознаването на будителите – вярата, че малкият човек може да има големи идеали.

Ето какво пише Алеко Константинов в свое писмо от 9 септември 1896 г.: „Колко е опошлена сега борбата!… А идеали трябват, Алексей, те не са празна дума, както мисли жадната за облаги сволоч.“ Не само българите, а като че ли и целият свят е вкопчен в една отиваща си епоха, всеки от нас убеден, че сам не може да постигне нищо, докато ежедневно гледаме как светът се променя от шепа хора – повече с алчност, отколкото с идеали, повече със студено калкулиране, отколкото с внимателно планиране.

В такава среда виреят недоверие, омраза, реактивност. Но хроничните проблеми на света, които са пред очите на всички ни, са твърде сложни и неразбираеми. Усещаме, че нещо не е наред, живеем го, но не можем да си го обясним. Тук на помощ идва конспирацията, която предлага много по-архетипни, апетитни, приказни обяснения, които са и по-икономически рентабилни: не засищат, нито предлагат решения, но разпалват и плашат достатъчно, че да се връщаш за още и още. И макар да споделя болежките на света, България е някак уникална в своето пиянство – по Вазов, – характеризиращо времената ни. Като че след политическата свобода така и не е дошла духовната – по Каравелов:

Когато се той [българският народ] освободи от гръцкото духовенство и от турското иго, то ще бъде свободен политически; а когато се освободи от своята простота и незнание, от своите стари суеверия и допотопни нрави, то той ще бъде свободен и духовно.

И този 1 ноември ще дойде и ще премине, ще се окуражаваме, вдъхновяваме, ще се обръщаме с гордост към портретите, ще се преситим с няколкото напълно откъснати от своя контекст цитата. Ще почитаме икони, зад които стоят непознати за нас хора. Неслучайно гордостта ни е креслива – трябва да я уплътним поне с шум, за да не се чуе как кънти на кухо.

Пореден тъжен текст, ще кажете, но всъщност в целия този хаос има някаква надежда. Че въпреки дребнотемията, пререканията, разделенията, въпреки човешкото в човека, накрая историята отсява доброто. Че заставането на правилната страна има значение, дори в малцинство. Че ако умеем да разграничаваме между памет и сляпо поклонение, между идеята като пример и идеята като пропаганда, символите имат силата да променят. Към по-добро. И рано или късно – към духовна свобода.