Ами ако не гледаме внимателно?

Здрасти, Нева!

Понеже се познаваме, ще се подпиша с псевдоним, но това, защото… „какво тук значи някаква си личност“?! Макар да искам да те побутна към размишления именно за личностите и авторитетите.

Съвременният свят все повече пренебрегва меритокрацията. Популярните лица на съвремието често са такива не заради репутация, градена с години, а защото са се прочули с нещо скандално или провокативно. И тази тенденция не е нова. Някак подценихме мащаба на симптомите ѝ и сега въпросните посредствени хора започнаха да стават премиери и президенти.

Обясненията защо се случва всичко, сякаш са по-лесни от един друг въпрос: защо малцинството истински авторитети и хора с репутация притихнаха в тежък ступор? Нима активната съпротива на всичко това не е именно словото? За да има противостоене на антинаучните и античовешките тенденции, които протягат пипала навсякъде, е нужно точно това – упорита съпротива. А не примирение. Къде са онези избликвания на рязка (но справедлива и стряскаща) критика? Къде са думите, които събуждат заспалата маса? И кой ще събуди будителите?

Гъливер

Клод Моне казвал, че смята своята градина за най-добрата си творба. Това по-горе е изглед от последната градина на Сесар Манрике, който обичал да цитира въпросните думи на Моне – тук, в очертанията на бивша каменоломна на о. Лансароте, сега виреят 450 различни вида кактуси, към които всеки ден се стичат стотици туристи. А Манрике, роден преди век на канарския остров и загинал в пътно произшествие през 1992-ра, е човекът – художник, скулптор, екоактивист и буден гражданин, – благодарение на когото Лансароте е едно от най-популярните места за посещение в Испания, без да е прегазено от туризма.

Вулканичният пейзаж, осеян с бели градчета от ниски кубистични къщи и тук-таме зелени петна на палми, араукарии и кактуси, е оцелял в хубостта и мира си именно вследствие от звучно заявената позиция на артиста през 70-те и 80-те – неговите манифести („Да не позволяваме ламтежът за печалба и злонамереността на строителната спекула да направят от нашата среда стандартния масифициран ад…“), интервюта („властите трябва да мислят за човека, не за автомобила“, „най-големият лукс са просторът и тишината“), сплотяването на местната общност, заставането телом пред напиращи багери… Тук няма гигантски реклами, небостъргачи, кресливи извращения на курортната индустрия, а традиция, изкуство и природа във все още спокойно съжителство. Всички големи забележителности на острова са направени или съхранени по проект на Сесар Манрике. Няма местен човек, който да не знае за него и битките му и да не съжалява за осиротяването на повечето му каузи преди 27 години. Засега няма и кой да го замени.

По нещо такова си представих, че тъгуваш, когато прочетох писмото ти, драги Гъливер – неслучайната личност пред поредния багер. „Авторитет“ – прочетох – идва от корена на „автор“, което пък идва от латинския глагол „увеличавам“: лидерът умножава доброто и се грижи за него, той е творец и родител. И аз тъгувам по същото, така че се опитах да си представя какво пречи в ей този миг десетки просветлени индивиди да се хвърлят да спасяват десетки острови, увличайки хиляди последователи.

Може би следното: колкото по-конкретна и вписана в обозрими граници е една цел, толкова е по-разбираема и изпълнима (едно е да схванеш защо и как да защитиш парче земя, друго е да обемеш в мисълта и действията си цялата Земя); колкото по-назрял е моментът, толкова е „по-уловим“; в случая на Манрике симпатичният му характер, свой за хората от Лансароте, е намерил като по чудо както пролука във враждебните интереси и инерции (недостатъчно силни тогава, за да го унищожат морално или физически), така и съмишленици в местното управление.

Разликата в сегашното време на светкавична и свръхобилна, но несигурна информация вероятно е, че вече нищо не изглежда съвсем конкретно, назряло и свое, та усещането за безпомощност и дезориентация е много по-силно. Големите икономически интереси са бетонирали позициите си или поне успешно са ни убедили в това; политиката рядко влиза в новините с най-разумните си проявления. А и по нашите ширини идеализмът и социалното мислене, колективното усилие, съпричастието и толерантността са дискредитирани от десетилетия подигравки с тях и размиване на същността им. „Етично измерение, под което имам предвид човешко измерение“ – така завършва една от фразите във великолепната книга, която чета (курсивът е на автора). Подчертала съм си я двойно: извадиш ли етиката от човека и околностите му, остава наеженият хаос, за който споменаваш. И все пак…

Писателят Зола, който обвинява. Юристът Ганди, който гладува. Индустриалецът Шиндлер, който фалшифицира документи. Работничката Роза Паркс, която сяда. Такива личности имаш предвид, нали? Които залагат себе си и отварят врати, дават подслон, създават бъдеще за другите. „Да правиш добро е да създаваш щастие“, казва Сесар Манрике… Като се вгледаме обаче, и делата им, и признанието за тях са се състояли с различни ритми и през куп съпротиви – сега те са икони, но животът им е бил реално застрашен сред техните съвременници, които със сигурност не са ги разбирали в огромната си маса, подлагали са ги на съмнение или просто не са ги отчитали.

Доброто име и общественото влияние са групово изживяване: не стига едната личност с цялото ѝ положително действие, трябва някой да я гледа и мисли, и одобрява, при това дейно, публично, иначе багерите ще я сгазят. Какво пречи повече хора да се обединят около младата Грета Тунберг например? Ето, има я, действа, говори смислено, след време ще е символ и аргумент… Може би проблемът е, че тя е днес. Може би е съвсем нормално в момента толкова народ с греда в окото да се е вторачил в нея с надеждата да намери сламка в нейното. А може би няма как повече хора да се обединят около нещо ново. Убедена съм, че с малко замисляне и ти, и аз сме в състояние да изредим още много личности, заети с кауза, която се простира извън собствените им предели – поправят света, пазят светлината, прокарват пътеки. За да ги видим в пълния им блясък и значение, навярно ни е нужно отстояние. Ами ако засечката е в нас и в глада ни за невъзможни сигурности? Ами ако не гледаме внимателно?

Човек има нужда от идоли и митове – тези синтезирани идеи или преживявания, този опит на „хапчета“, с който се борави много по-лесно, отколкото с мътния потоп на битието. Естествено е да ги иска хубавки и разпознаваеми: космонавтът да е Юри Гагарин, революционерът – Че Гевара. Да стават за отпечатване на тениски или залепване на стената. Да, ясно ни е, че Алберт Айнщайн е важен за съвременната наука, но не защото сме проумели какво е открил, а защото така са ни казали и защото, нека си признаем, прочутата му снимка с рошава коса и оплезен език е разбираема и „цитируема“, и съизмерима с нас. (Ако кажа примерно „Денис Габор“, надали някой неспециалист ще се сети за този друг Нобелов лауреат по физика, нищо че той се е изявявал мъдро и извън научната си сфера.) Гагарин е плакат, Ганди е двигател – те илюстрират различни явления, въплъщават различни потребности и предполагам, че са нужни, както са нужни и футболните герои или телевизионните еднодневки… всеки за своето нещо. Достатъчно е да не бъркаме популярното с насъщното и да не очакваме от едното да е непременно другото. Как става това ли? Вероятно както всичко останало в обществото: чрез постоянен общ разговор, в който нещата се наричат със собствените им имена.

Имало ли е епоха без кумири, част от които – фалшиви? Едва ли. А епоха, в която дълго трупаната компетентност да е била преобладаващо основание за позицията в обществото? Съмнявам се. Меритокрацията е „власт на заслужилите“ и звучи примамливо за нас, родените в диктатурата на посредствеността и връзкарството, които вече трето десетилетие под етикета „демокрация“ получаваме повече плутокрация, порнокрация, клептокрация и идейна констипация, отколкото друго. Но и обвързването на влиянието със заслугите е принцип, който може да се опорочи както всеки друг – заслугата е твърде разтегливо понятие.

„Да си получиш заслуженото“ може да значи какво ли не. Както преди няколко века да те убият с камъни, ако си селянка с рижа коса, така и днес да ти се подиграват в социалните мрежи, ако си расист с инфантилен „хумор“ на президентското място в една от най-могъщите страни в света. Заслугата предполага пригодност към определени ценности, затова, ако се заровиш в списъците със „заслужили деятели“ на соца, ще попаднеш на цялата гама от чудесно до отвратително. При определени обстоятелства добрият ученик е онзи, който зубри безкритично, при други – способният да оборва тези. Да не говорим, че заслугите често се трупат единствено от позиция на някаква привилегия: я се опитай да станеш харизматичен правист, ако си роден в гето, или виж как ще ти повярват околните, ако си в общество, където полът или сексуалните ти предпочитания омаловажават и най-разумните съображения, които изказваш. (Неотдавна „Гардиън“ публикува прекрасен анализ на меритокрацията, който се спира именно на осъществимото ѝ само донякъде намерение да премахва дискриминацията чрез формулата „интелигентност + усърдие“, както и на тенденцията „механизмите за [социална] мобилност да се превръщат в крепости на привилегията“.)

Който не работи, не трябва да яде… Ако четем старите мъдрости както дяволът евангелието (винаги се намира и такъв прочит), току-виж излезе, че децата не заслужават особено вложение на ресурси, защото не са имали време да се проявят по полезен начин, а хората с различни степени на физическа и умствена непригодност за работа нямат същите права като останалите… Има много области от живота, в които обществото функционира „на кредит“: начинаещите в дадена професия никога няма да станат напреднали, ако не им се поверят задължения, които често се оказват твърде голяма лъжица за устите им; науката няма да стигне до верни отговори, ако не мине през грешните; културата има нужда от много активна среда, в която голям дял от съставляващите я прояви са окачествими само като „несполуки“…

Извинявай, че ти отговарям с месеци закъснение, Гъливер. Твоето писмо ме вкара в затруднение, от което така и не мога да изляза с увереност: постави ме пред необходимостта да отхвърля като неосъществима една добронамерена система (меритокрацията) и да дам мой вариант за възможна, без да си намечтавам поредната утопия… Ето какво си мисля (но нищо не е издялано в камък, както се казва на други езици – всичко подлежи на корекции в крачка). Йерархичните постройки разчитат на неподвижността на нещата – всеки да си знае мястото и всяко място да е заето, – затова и включването в йерархиите е абсолютно, както и изключването. В моето желано възможно общество: никой да не е напълно вън и напълно сам; действа ядро от основни принципи плюс гъвкаво разнообразие от възможности за прилагането им при минимум насилие и максимум солидарност; заложено е бъдеще (при ясно формулирани критерии за качеството на живот и достъпни цели); грешките служат за минаване на следващ етап и отговорностите се поемат задължително (без да остават да висят в анонимно небитие, както често наблюдаваме наоколо); будителите се будят взаимно; ясно е, че винаги ще има отклонения, защото сме хора, но по същата причина и винаги ще има изход.

Личната ми теория е, че всички елементи на доброто и полезното са налични през цялото време – в това число и авторитетите, – и ако внимаваме в картинката, можем да ги различим за себе си и откроим за другите. Който се усети, че е способен да направи нещо добро, да започва. И да мисли на глас, да обяснява, да увлича. „Красотата е сиянието на истината“ – да цитирам пак Манрике… Красотата е фактор, истината съществува, етиката определя човека, бъдещето е възможно по достойни начини. За да бъде личността от значение, някой трябва да зачете и подкрепи това значение и този някой сме ти и аз.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.