Архитектура и климатични промени: От Венеция, през Атланта, до Ню Йорк

Пиша този текст в Бруклин по време на потоп. На 29 септември сутринта в Ню Йорк само за три часа падна едномесечно количество дъжд, който наводни метрото и улиците на Манхатън, Бруклин, Куинс, спря влакове, блокира улици и летища, канализацията преля, а губернаторът на щата обяви извънредно положение. Тропическата буря „Офелия“ продължава вече няколко дни по Източното крайбрежие на САЩ.

Това се случва след катастрофалните наводнения на 10 и 11 септември в Либия с хиляди жертви, както и след поройните дъждове, съсипали Северна Гърция, Турция и Югоизточна България. Град Аризона в щата Финикс, САЩ, преживя 31 последователни дни с температури над 43ºС – нечуван рекорд, а в щата Джорджия, където прекарах по-голямата част от месец август, бяха отбелязани най-горещият юни и най-горещият юли изобщо в статистиката. Колко горещо беше във Финикс? Толкова, че беше опасно да се пипа метален парапет, а водата от градинския маркуч можеше да те изгори. Тротоарите се нагряваха до над 70ºС, а децата получаваха изгаряния втора степен, ако излезеха боси на балкона.

След екстремните горещини и пожарите очаквано дойдоха и наводненията.

Небето е като гъба,

коментираха още на 5 септември в подкаста The Ezra Klein Show на „Ню Йорк Таймс“. То поема изпаряващата се влага от горещата земя и затоплените океани и после я връща обратно не равномерно, а като катастрофални изливания.

Какво научихме обаче от това лято на рекордни температури и природни катаклизми?

В треперещия от жега въздух на август шестлентовите магистрали на американския Юг бяха пълни с коли, обикновено бензинови. Във всяка кола – не повече от един човек, запътил се към някоя тежко климатизирана сграда, в която живее или работи. Неизолираните къщи на американските предградия, със своите милиони квадратни метри застроена площ и лоша дограма, огромните халета на американските хипермаркети, малкото наличен градски транспорт, дори кината поддържаха изкуствено температури с близо 20 градуса по-ниски от външните. Топлинните острови в корпоративния център бяха непоносими. А усещането беше, че въглеродният отпечатък на град Атланта примерно за ден е колкото този на България, и то преди у нас да са спрели въглищните централи. Впрочем това потвърди пред мен и Джоузеф Хийткот, декан на Факултета по урбанизъм и околна среда на The New School в Ню Йорк.

Имат ли какво да кажат архитектурата и изкуствата по темата?

За климата от Венеция

Линеен климатизиран град в пустинята, „Ловци в снега“ на Брьогел или традицията за охлаждане чрез зеленина и водни огледала на андалуските вътрешни дворове – има много начини, по които да говорим за климатичните промени през изкуство и архитектура. А Венеция е добър декор за подобен разговор – град, застинал в крехката си красота, фатално заплашен от постоянно повишаващите се водни нива, ужасно горещ през лятото.

В края на ноември приключва 18-тото Архитектурно биенале във Венеция. Климатът не е основна тема тази година, но присъства осезаемо в няколко ярко контрастни изложби и си струва да бъде обсъден именно след лятото на 2023-та с най-горещите средни температури, измерени на Земята, откогато се води статистика.

През май британската архитектка от ганайски произход Лесли Локо стана първата цветнокожа жена куратор на този най-престижен архитектурен форум в света и призова целия свят да мисли за бъдещето през темата Африка – най-младия континент, който може да се окаже една „Лаборатория на бъдещето“. Доколко биеналето успя да постигне това (по-скоро не), е тема за друг текст. Но съдбата на планетата, а и на обществото ни, включително през дебатите за климата, също е незаобиколима част от тази лаборатория, от общото ни бъдеще.

Everybody talks about the weather

Така че не е лошо да поговорим за времето – както правим всъщност всеки ден и както ни предлага кураторът Дитер Ролщрете в едноименната изложба в палацо Ca’ Corner della Regina – пространството на Фондация „Прада“ във Венеция.

Сградата сама по себе си е великолепен експонат – бароков венециански дворец, построен между 1724 и 1728 г. за фамилия Корнер от Сан Касиано. За изложбите си Фондация „Прада“ използва първите три етажа след внимателна реставрация, включително на всички детайли, мазилки и стенописи.

Венеция е обречена. До 75 години града вече няма да го има и всичко ще е под вода, включително тази сграда тук,

казва обаче Ролщрете. Надвисналият риск и неизбежността на разрухата ясно се четат като умишлено послание в цялата изложба. Въпросът е как през изкуството да осъзнаем огромното влияние на климата не само за ежедневието ни, но и исторически, глобално и за развитието на цивилизацията въобще.

На входа ни посреща стена от екрани, на които се излъчват телевизионни прогнози за времето по цял свят. На първия етаж преминаваме през лабиринт от табла, където статистически данни за екстремни изменения на климата на планетата през вековете са сложени редом до известни картини, които всъщност ги изобразяват. През 1565 г. Брьогел рисува вече споменатите „Ловци в снега“ по време на т.нар. малка ледникова епоха, когато температурите на Земята падат рязко с няколко градуса. Това води до особено тежки зими, поредица от лоши реколти, глад и в крайна сметка до драматична глобална криза, която бележи времето между средата на XVI и средата на XVII век.

Немският романтик Каспар Давид Фридрих рисува прословутата си картина „Море от лед“ като отражение на общото мрачно настроение, обхванало Европа след т.нар. година без лято. През 1815 г. избухването на вулкана Тамбора в Индонезия изпраща такова голямо количество вулканичен прах в атмосферата на Земята, че небето потъмнява за една година, температурите падат, а мрачното време и валежите бележат цялото лято на 1816 г. Същото лято, в което Мери Шели пише „Франкенщайн“ като отговор на предизвикателството на Байрон кой ще измисли най-мрачната призрачна история, докато цялата компания стои затворена с месеци в къща на брега на Женевското езеро при непрестанен дъжд.

Изложбата продължава с повече от 500 книги, видеоматериали и интервюта за климата и климатичните промени. Както и с няколко антиутопични сценария, които всеки трябва да види, прочете и изживее сам за себе си.

Град на бъдещето или антиутопичен кошмар

Всъщност именно една антиутопия, представена като успешна рецепта за бъдещето, е контрапункт на изложбата във Фондация „Прада“.

The Line е проект за 170-километров линеен град, който вече се изгражда в пустините на Саудитска Арабия и се рекламира като бъдещето на урбанизма. На места изцяло климатизираната структура достига 500 метра височина и предлага суперкомпактен модел на обитаване, при който в даден момент 80 000 души ще бъдат на 5 минути пешеходно разстояние от всичко необходимо. The Line може да събере 9 млн. души върху 2% от обичайната градска територия, която би била необходима за такова население. Така земята остава свободна – а хората оставят минимален отпечатък, скрити зад половинкилометрови стени в едно от най-горещите места на планетата. Разбира се, според авторите на проекта животът в града ще бъде поддържан от възобновяема енергия и ще произвежда необходимата вода и храна изцяло устойчиво.

Изложбата на проекта във Венеция се проведе отново успоредно с Биеналето в Abbazia di San Gregorio и показа колко много и все големи световни архитекти са склонни да захвърлят доброто си име и да работят за материализирането на една рециклирана визия за бъдещето, продукт на архитектурните утопии на ХХ в., която през XXI в. изглежда абсурдно безотговорно. Устойчивото бъдеще на градовете на Земята със сигурност няма да се построи, спонсорирано от петролни долари и с очевидно спекулативни инвестиционни намерения. А животът в този линеен град, визуализиран с макети и видеа, генерирани сякаш от AI, изглежда плашещо антиутопичен. Живот на една планета, в която природата е тотално разрушена и човечеството се е спасило в изкуствена, абсолютно климатизирана среда.

За климата от Америка

В добрите галерии на САЩ изложбите на тема климат, екология и климатични промени са навсякъде тази есен. В Hirschhorn Museum във Вашингтон се намира изключително впечатляващата видеоинсталация Purple на Джон Акомфра, която на шест екрана смесва натрапчив разказ за влиянието на човека върху природата и климата на Земята през кадри от Аляска, Гренландия, тихоокеански острови.

В MoMA в Ню Йорк до януари 2024 г. ще може да се разгледа изложбата Emerging Ecologies. Architecture and the Rise of Environmentalism, която проследява екологичните тревоги на архитектите в САЩ още от 60-те години на ХХ в. и умишлено приключва с проекти от началото на 90-те, за да покаже кога „екология“ става клиширана дума, лишена от първоначалния си тревожен заряд.

Струва ми се обаче, че няма да стане само с изкуство и говорене. През септември десетки хиляди протестираха по улиците на Манхатън за пълна забрана на изкопаемите горива, а в речта си пред тълпата лявата конгресменка Александрия Окасио-Кортес каза, че „движението трябва да стане прекалено голямо и радикално, за да бъде игнорирано“. Но Ню Йорк, както всички знаем, не е Америка.

Няма време да разчитаме на малки архитектурни намеси, на пилотни проекти, на изграждане на мрежи (каквито се опитва да прави Новият европейски Баухаус) или на внимателно образоване на едно много разделено общество (както се опитват да правят галериите в Америка). Дошъл е моментът да се паникьосаме, да спрем просто да говорим и да действаме решително и заедно – отвъд икономически интереси и политически пристрастия. Това ще бъдат трудни и непопулярни мерки, които трябва да се прилагат едновременно и глобално. Въпросът е: можем ли?