„Аз съм българка“… и резултатът от това

„Живеело в Кишинев, в едно българско семейство, момиченцето Анастасия, което често боледувало.“

„Живяло някога момиченце, което още на 5 години останало без баща. Ето как се случило това.“

„Немного отдавна имало едно момиче в България, на което викали Принцесата. Иначе се наричало Людмила.“

„Родило се в Сливен момиченце Маринка, което не познавало баща си – той починал от огнестрелни рани преди неговото раждане.“

„Живяло някога едно момиченце Пелагия, което обичало да си играе с парцалчета.“

„Тя се казвала отначало Руска и много обичала театъра.“

„Живяло някога в Казанлък момиче с необикновено дълги и дебели плитки.“

„Някога в Сливен се родило момиченце, което пропяло, преди да проговори.“

Така започват някои от 40-те истории за български жени*, които Петя Александрова разказва, за „да служат за пример и вдъхновение на днешните момичета“ (стр. 5). Един на пръв поглед възрожденски в намеренията си проект на авторката и на издателство „Сиела“, които с ентусиазма си успяват да запалят за общото дело 40 от най-добрите съвременни художнички. Те, от своя страна, поканени, организирани и ръководени от Капка Кънева, безвъзмездно рисуват за книгата портрети към всяка една от историите.

И тъй като в България липсват литература за деца и образователни материали, които увлекателно да представят историята на жените, книгата предизвиква голям интерес сред четящата аудитория, както и завидна медийна рецепция. Скоро след публикуването ѝ, от 6 до 22 февруари т.г., в софийската галерия „Ракурси“ е организирана и изложба с портретите, включени в изданието: „История в портрети – 40 жени, променили България“. За да приключа със сухата фактология, ще добавя, че изданието е аналогично на световния бестселър „Истории за лека нощ за момичета бунтарки“.

Всичко дотук звучи многообещаващо, но – въпреки изисканото графично оформление (дело на Капка Кънева, описана в издателското каре като авторка на графичната концепция, дизайна и биографичните бележки за художничките), въпреки немалкото интересни и красиви портрети – изданието е провал…

От онези провали, които не просто унищожават една добра идея и може би дори множество добри намерения, но и крият опасности.

Все пак не трябва да забравяме, че целевата аудитория на „Аз съм българка“ са млади читател(к)и с все още неукрепнал вкус и нестабилни знания в сферите, които книгата засяга.

Но да тръгнем от ПОДБОРА. Разбира се, той е субективен и в това няма нищо осъдително. Колкото и да ми липсват имената на Дора Габе, Блага Димитрова и Вера Мутафчиева, на Мими Балканска, Паша Христова и Гена Димитрова, на Надежда Винарова, на Лика Янко, Васка Емануилова и Славка Денева, селекцията е част от авторската концепция и почива на някаква мотивация.

Питам се обаче каква би била мотивацията на детската писателка Петя Александрова да търси „вдъхновяващи жени“ и лежерно да пропусне Дора Габе за сметка на Людмила Живкова – противоречива фигура от социалистическия период, известна с мегаломанските си културни проекти, захранвани от естетико-философски миш-маш. Петя Александрова очевидно не смята така, защото еднозначно възхвалява „тъмнокосата жена, която копнеела за повече красота, разбирателство и обич между хората“ и „поощрявала хората на изкуствата да пътуват…“ (стр. 105).

Освен Людмила Живкова книгата възвеличава и други спорни исторически фигури, като Евдокия Филова, или пък жени като петричката врачка Ванга, по-скоро природен феномен, а не личност, която може да служи за подражание. Проблемът с подбора на героините в книгата обаче би бил пренебрежим, ако историите бяха разказани добре, увлекателно, достоверно. И тук стигаме до ТЕКСТОВЕТЕ. Всички до един са стилистично нехомогенни, композиционно нестабилни, уязвими както в едрите твърдения, така и в често слисващия размах на фикционалното – дребни битови подробности, които задавят разказа и го вкарват в тунели без изход. Най-сериозният недостатък за мен обаче е

непрестанното възпроизвеждане на патриархални клишета, от които авторката уж се опитва да се оттласне.

В голямата си част това са разкази не за жени, а за бащи и съпрузи, братя и синове, приятели и съмишленици – все мъже, благодарение на които според Петя Александрова героините са успели да постигнат нещо – да оцелеят, да се изявят, да оставят следа. Или както преводачката Мария Змийчарова съвсем намясто отбелязва в отзива си в Goodreads, жените в книгата са описани като „проводници, притурки или продукти на мъжете около тях“. Особено драстични примери в тази посока са историите за Леда Милева, Яна Язова, Мара Белчева и най-вече Калина Малина – за последната става дума едва в последния параграф от уж посветения ѝ текст, който всъщност ни разказва подробно за баща ѝ Иван Радев.

Наред с този несломим патриархален нагон мъжките образи да изместват женските дори когато последните са в уж главна роля, какъвто е случаят тук, смущаващи са и конкретни твърдения. Например в портрета на Анка Ламбрева (пътешественичка) Петя Александрова пише: „Някога българските жени почти не излизали от къщи и много рядко пътували вън от родното си село или градче“ (стр. 14).

Тук се изкушавам да цитирам неформален Facebook коментар на доц. Елка Димитрова, чиято сфера на научни интереси засяга и историята на интелектуалците в България: „Това за българските жени от времето на Анка Ламбрева, дето си седели само вкъщи и не излизали от родния град, е голям майтап. През първите десетилетия на ХХ в. българките си пътуват из Европа, че и учат там, и флиртове въртят… Някакъв патриархален фундаментализъм се измисля и оборва, кой знае защо…“

Изглежда, в интерпретацията на своите избраници Петя Александрова преувеличава, а в някои случаи направо конструира „врага“ на патриархалното, докато същевременно с това в собственото си писане възпроизвежда стереотипни модели. По всичко личи, че работейки сама, авторката не е намерила за нужно да се консултира със специалистки в полето на история на жените – като проф. Красимира Даскалова, проф. Милена Кирова, проф. Миглена Николчина, доц. Надежда Александрова. В противен случай историите за Димитрана Иванова, Йорданка Филаретова, Екатерина Каравелова, Мара Белчева, Елисавета Багряна, Яна Язова, а и всички останали, щяха да звучат по съвсем различен начин. И да,

децата също заслужават информацията да бъде научно проверена, а не просто достъпна и атрактивно поднесена.

Освен научната консултация, която би дала фактологична плътност на историите и би предложила по-интересни ракурси към биографичния „прочит“ на включените жени, другото липсващо звено в проекта е СТИЛИСТИЧНАТА РЕДАКЦИЯ. В книгата фигурират имената на Христо Блажев (отговорен редактор) и Ганка Филиповска (редактор), но ми се струва, че нито един от двамата не си е дал труда да се задълбочи в предложения от Петя Александрова материал.

От началото до края текстовете се разпадат като зле замесен хляб, в който приказният (но понякога твърде инфантилизиращ разказа) тон на преизказните глаголни форми рязко набива спирачки в сегашното историческо време. Уж дребни противоречия в повествованието постоянно нащърбват читателското внимание: „На 17 години се явила за първи път на конкурс за солистка и се провалила, но вече я забелязали колко е талантлива“ (Леа Иванова, стр. 90). Истински житейски трагедии се описват с неадекватно сух, почти счетоводен тон: „В двете войни общо загинали десетима от нейните братя“ (Христина Хранова, стр. 154, курсивът мой).

По-сложни понятия или реалии са изведени и дефинирани в речник, но тук също наблюдаваме неконсистентност: излишно са обяснени думи като „оптимизъм“ и „модистка“, а далеч по-сложни и стилистично маркирани, като „хекимин“ и „козиняви върви“, са разхвърляни като едри препъникамъни из текста. Историите са обилно поръсени с възклицателни знаци, фразата често е усукана в ненужни емфази, като че ли това би помогнало на героините в книгата да станат още по-вдъхновяващи, отколкото са в действителност.

Проблематични са и директните обръщения на авторката към потенциалните ѝ читателки, често издържани в инфантилно-дидактичен ключ. Например Елисавета Карамихайлова е описана като „общителна, отзивчива и весела. А това винаги и навсякъде се харесва, запомнете го!“, подава глава от страниците Петя Александрова и нейната малка читателка – ако пази боже, е по-затворена и меланхолична – незабавно трябва да се промени в очевидно единствената правилна посока. Защо? За да бъде харесвана „винаги и навсякъде“.

Но най-сериозният стилистичен проблем са твърде честите и откровени прояви на лош вкус, граничещ с кич.

Емблемата на българската женска поезия Елисавета Багряна, личност с изключителна и ярка съдба, която според свое интервю Петя Александрова е имала щастието лично да познава, е представена чрез нелепо и направо смехотворно буквализиране на собствената ѝ поезия:

„Все още мечтаела да посети далечни страни – с влак, със самолет, с ладия… […] Представяла си как като амазонка препуска с коня си в нощта с развени коси и безстрашно сърце. Как лети като могъща птица, как се спуска в планинските боази като ураганен вятър… Представяла си, че е самодива – волно и непокорно същество, което живее край бързотечните реки. Понякога си мислела, че е правнучка на номади – неспокойни хора, които непрекъснато пътуват и никъде не се спират задълго. […] Лиза се чувствала като в клетка. Като вино, което е затворено в бъчва, а му се иска да изкипи навън…“ (Елисавета Багряна, стр. 65, курсивът мой).

Дълго време се чудих откъде извира желанието на авторката, предвид незаобиколимото условие, че пише за деца, така крещящо да „гримира“ разказите за своите героини. Но още по-необяснима ми се стори

„жълтата“ страст да „окървавява“ сцената на езика, като на места безцеремонно оставя пред очите ни платформата с труповете**.

Ето го Яков Кларк, американски мисионер и баща на Елисавета Кларк, според Петя Александрова един от първите, посетили Батак след трагедията през 1876 г.: „Бил така потресен от гледката, че прибрал в куфара си няколко отрязани детски главички, за да убеди западните дипломати каква е истината за случилото се“ (Елисавета Кларк, стр. 70, курсивът мой).

В подобна хорър стилистика е разказно как „Христо Белчев издъхнал в кървава локва сред парка“ (Мара Белчева, стр. 106, курсивът мой); как „крадци и убийци влезли един ден в дома ѝ [на Яна Язова] и след като я удушили, отмъкнали всичко ценно, включително ръкописите ѝ“ (Яна Язова, стр. 165, курсивът мой); как четниците „всички били отчаяни и обезверени. Убили един кон и го изяли до кокалче“ (Мария Сутич, стр. 121, курсивът мой).

По всякакъв начин се опитвах да си обясня подобно „фотоувеличение“ на насилието в книга, която трябва да вдъхновява деца, но се оказа, че отговорът е на един клик разстояние. След кратко браузване в интернет установих, че значителна част от текстовете са базирани на публикации на Петя Александрова в „историческата“ ѝ рубрика в небезизвестния сайт „Блиц“.

Там разказите за Анка Ламбрева („Българка обикаля два пъти света, живее сред човекоядци в Нова Зеландия“), царица Елеонора („Царица Елеонора се съгласява на брак, но само ако е фиктивен“), Евдокия Филова („Съпругата на Богдан Филов иска да бъде разстреляна заедно с него“) или за „първите циркаджийки, възмутили зрителите с голи кълки“, се редуват с пикантните истории на известни български мъже интелектуалци, които авторката е сервирала в „сигналножълто“ със заглавия от типа: „Порочни жени и убийци събуждали вдъхновението на Йовков“, „Вазов пийнал ракия, хапнал зелен боб и… издъхнал“, „В любовните си истории Раковски не придирял ни на възраст, ни на вяра“, а „Туризмът на Алеко включва[л] неизменно богати трапези на теферич“…

Преработването на публикации от жълтата преса и интегрирането им в издание, предназначено за деца, намирам за естетически и етически неприемлив акт.

Отговорна за него обаче е не само авторката, но и издателството с целия екип, който стои зад книгата. И още няколко думи за ОТГОВОРНОСТТА. Освен Петя Александрова и нейните редактори и издатели, важна роля за съществуването на това издание имат 40-те художнички начело с Капка Кънева. Това са талантливи жени от различни поколения, някои от тях създали емблематични илюстрации, с които децата (а и порасналите деца) свързват определени книги и автори.

И защо, скъпи художнички, илюстрирахте тези зле написани текстове? Много от вас имат деца – бихте ли искали вашите момичета, а и момчета да прочетат за отсечените детски главички в куфар, за изядения до кокалче кон; да научат половинчата, изкривена или просто безсмислено напудрена истина за наистина важни в нашата история и култура жени, за близкото ни и за по-далечното ни минало… и изобщо – да четат нередактиран текст във времена, в които да превърнеш детето си в читател се равнява на подвиг?

Какво ви накара да рисувате, без да четете? Или без да обърнете внимание колко гол всъщност е царят?

Най-вероятно въпросът ми ще остане без отговор. Надеждата ми е, че родителите, които, подведени от доброто оформление на Капка Кънева и хубавите илюстрации, вече са си купили книгата, ще открият умен начин да я четат с децата… Което всъщност означава да не я четат! Една възможност би била да разглеждат заедно портретите и сами да напишат текстове по тях или поне да потърсят информация за представените жени.

А за онези, които все още не са си купили „Аз съм българка“, един съвет: ако искате вашите дъщери тийнейджърки да бъдат – както самата Петя Александрова казва в уводните думи – „различни, любознателни, страстни, дръзки“, прочетете заедно с тях „Собствена стая“ на Вирджиния Улф (във великолепния превод от английски на Иглика Василева). Или пък идете и им купете новоизлезлия комикс на Лив Стрьомквист „Плодът на познанието“ (в също така качествения превод от шведски на Анелия Петрунова). Наред с другото и двете четива ще им покажат какво означава богат и чувствителен български език – истинския „актив“ на всички, които населяваме тази територия. Език, в който намирам повече повод за гордост и вдъхновение, отколкото в псевдопатриотични декларации.

*Петя Александрова. Аз съм българка. 40 истории, 40 портрета“. София: Сиела, 2019.

**Тук имам предвид „екиклемата“, платформата, на която в старогръцкия театър, където е неприемливо да се показва самият акт на насилие, се изнасят труповете, тоест резултатите от насилието стават видими за зрителите.