Битката за поезията. Бележки върху поетичния метод на Марин Бодаков

Поезията на Марин Бодаков е самотно явление в българската литература. С това определение нямам предвид самота и изолираност на нейния автор.

Марин имаше множество литературни приятели и съмишленици, беше ядро и хранител на всяко от усилията ни за литературна общност.

Четейки текстовете му обаче, в отделните стихосбирки през годините, и особено сега, в тяхната цялост, събрани в „Галерията на сърцето“, се вижда ясно, че

неговата поезия е поезия без аналог.

Много е трудно да бъдат открити както в съвременността, така и в по-старите десетилетия на българската литература някакви родства и отправни точки за неговата поетика, почти невъзможно е да бъдат назовани неговите учители. По принцип това е поезия, която се съпротивлява на всяко определение. За нея би могло да се говори много повече апофатично, започвайки с това какво не е.

Марин Бодаков говори в първо лице, той говори за нещата и хората, които обича, говори за жената, която обича и която е до него, говори за децата си, говори за приятелите си, говори за събитията, малки и големи, които му се случват всеки ден, но

това не е така наречената изповедна поезия,

така типична за англоезичните среди. Това не е автобиографична поезия в първо лице. Тя е нещо друго.

Той наблюдава и описва хора, природа, събития, но

това не е описателна поезия.

Той разказва неща, но

това не е наративна поезия.

Това е поезия, пълна с неочаквани обрати, с абсолютно нестандартно, неконвенционално съчленяване на думи и образи, но в никакъв случай

това не е сюрреална поезия.

Нейният гръбнак, оста на конструкцията ѝ е един уникален, чисто Маринов метод на подредба, развитие и изграждане на материала в стихотворението и той е абсолютно негов и разпознаваем. Още от самото начало, от най-ранните му стихове.

В тази поезия няма самостойни модули, които да съставят текста, няма наративни нишки, няма афористични фрази, които лесно да бъдат отделени и цитирани. Стихотворението се изгражда чрез натрупване, акумулиране на думи, образи и ситуации и елементите функционират единствено в своята взаимовръзка. То е мрежа от напрегнатости, в която акцентите се променят постоянно, и в този смисъл винаги пулсира, никога не е окончателно, променя се в зависимост от погледа към него и по това изключително прилича на жив организъм.

Може би първият и най-ярък пример за метода на Марин Бодаков са заглавията.

Отделно изследване би могло да се напише за начина, по който Марин въвежда заглавията, за функцията им и комуникацията с текста. Те много често са съвсем неочаквани, на пръв поглед без връзка с корпуса на стихотворението. Нерядко представляват стандартни фрази, без никакъв стремеж към поетичен обрат и изненада, звучат ежедневно, почти делово, търсено банално, но именно тяхното наслагване върху текста, прочитът им през и поради текста ги прави да резонират оглушително.

Два примера:

Да се чете буквално

едър сняг
прехвърча през мен
с думи, падащи като цели стихове,
думи чезнещи над петите,
в слабините

И още:

Учебна тревога

Н. М.

И този ден:
като лилия без име,
като лопата без гроб.
Като монах без Бог.

Няма пръст, на която да падне снегът,
просто пада.

Заглавието и текстът създават именно тази напрегната взаимовръзка, спомената преди; постоянният, неизчерпаем диалог помежду им позволява нови гледни точки, трептения и промени в светлината на разглеждане на стихотворението. Същевременно самото стихотворение товари с нова тежест и дълбочина стандартната ежедневност на фразата от заглавието, прави я многозначна, поставя въпроси върху нея, извлича целия диапазон от смисли от всяка нейна дума. Какво означава „учебна тревога“ в случая? Познатият сигнал за тревога като част от обучение по вземане на превантивни мерки или пък не, самата тревога е учебна, самата тревога, която някой изпитва, го учи на нещо, част е от някакъв екзистенциален учебен процес?

В това разширяване и умножаване на значенията в заглавните фрази човек се пита дори по отношение на заглавието на самата тази книга: какво е „галерията на сърцето“? Едно пространство на сърцето, съхраняващо и излагащо красивото и важното, или е галерия на мина, където дълбаеш в тъмнина, без да знаеш на какво ще попаднеш? Или са и двете едновременно и с еднаква сила?

Обобщавайки, декларативно бих могла да заявя, че методът на Марин Бодаков е тишината.

Не може да бъде посочен друг автор в българската литература, който да използва така тишината, или с други думи – празното, неказаното, подразбиращото се, подлежащото на отгатване, това огромно разстояние, което трябва да измине читателят между думите и образите, между единия и друг елемент, които влизат във взаимовръзка, между смислите. Автор, който да използва по този начин прекъсванията, паузите, поемането на дъх. И чисто графично – бялото върху страницата, бялото между редовете, празния ред. И пак – голямото разстояние за изминаване между заглавието и текста. И отвореността на финала, който остава открит към едно огромно пространство от вероятности.

Още в най-ранните и невключени в книга стихове на Марин Бодаков вече може да се открие посоката му като автор, да бъде разчетено всичко това, което по-нататък ще се случи в неговата поезия.

Море

Небето ходи по водата
и стъпките му са вълни –
летища птичи.
Морето всъщност е баща удавен.
Боиме се да го целунем.

Дори в това толкова ранно младежко стихотворение разпознаваме всички елементи на неговата поетика: тези взаимни отражения, тези отскоци на образа, тези огромни символични фигури, които много често населяват поезията му, и това винаги лично участие. Марин винаги участва в стихотворенията си или като Аз, или като Ние. Той не е просто свидетел на света, той винаги е участник в света, отговорен участник в света. Понякога болезнено отговорен, поемащ изключително много отговорност, непосилно отговорен участник.

А още в първото стихотворение на този сборник, откриващо първата негова издадена книга, попадаме на стих, който е изцяло програмен: „Единствено покоят буди“ („Посвещение“). Това е този постоянен тих тътен в поезията на Марин Бодаков.

Поради неговото деликатно лично присъствие, което всички познаваме, някак си за поезията на Марин беше станало прието да се говори като за „деликатна поезия“. Дори съм чувала да си позволяват да я наричат „нежна поезия“. Всъщност когато прочете някой написаното в отделните години, и особено сега, погледне ли я събрана цялата в този том, се вижда абсолютно ясно колко сурова, екзистенциално жестока, бих казала безпощадна е тази поезия.

Това е поезия за човешката тленност и уязвимост, поезия за предателствата на тялото, поезия за постоянната битка между ужаса и красотата.

Една постоянна битка с неясен резултат. И естествено, както вече споменах, поезия безпощадно оголена към Аза, към всяко извъртане, към всяко самоуспокоение, към всеки собствен образ, който си изграждаме, за да ни е удобно да живеем. Този образ, този свой образ Марин непрестанно руши в поезията си. Пак безпощадно. Както казва той: „Разпервам рани – и политам.“

И още едно просто, лаконично стихотворение, което се нарича „Обич“:

Помня този човек,
раната му като кораб,
корабът му като завивка,
завивката му като мочурище,
мочурището като звезда
и звездата като рана.
Човек като човек.

Толкова просто, ясно и жестоко може да се опише човешкото.

Бих искала да се спра накратко върху три ключови мотива в поезията на Марин Бодаков. Към тях биха могли да се прибавят и множество други, но тези три конкретно ми се струват особено важни за разбирането ѝ.

Първият е мотивът за Тялото –

за неговата слабост, недостатъчност, за неговата погрешна скроеност, онтологично погрешна скроеност. Още в първите му, младежки стихосбирки то присъства като поле на недостатъчност и тревога: „в несъвършените ми членове, / в подножието на скръбта ми“ („Акт 1“), или „с петачетата на плътта си“ („Пиано бар“), или дори „по-малко тяло ми дай“ („6 октомври“). Но за това тяло той говори и с упование в едно особено красиво стихотворение:

харесва ми да тичам с теб, помага
и с половин уста да мислим за телата си
да се натряскам с тишина и дишане

(известна предпазливост III)

Постепенно обаче това тяло отслабва, поддава се на времето, извършва предателства: „изтощено, грозно, / … не ме сприятелява със себе си“ („Добър живот“).

Но трябва да бъде подчертано още нещо от особена важност за оптиката на Марин Бодаков спрямо тялото. В последните десетилетия съществува понятието „женска поезия“. Поезията тоест, която намира глас да артикулира какво означава да живееш в женско тяло, да живееш в женска роля и как виждаш света от това тяло и тази роля. Това, което пише Марин, може да бъде назовано „мъжка поезия“ по този именно начин, в този смисъл. Марин пише от позицията на крехкостта и уязвимостта на мъжкото тяло, от гледната точка на крехкостта, уязвимостта и слабостта на мъжката роля. Не спестява нищо, може да бъде дори шокиращ:

Глаголът

Точка и запетая, точка
Защото преносните ни значения печално
нараснаха в буквални,
защото стиховете твърде окъсяха
и се видяха голите пищялки на смъртта,
защото енергичният ми таз скучае,
но продължава, продължава

да го начуква по-дълбоко,
да ридае

И по различен начин в това толкова красиво стихотворение:

Смутени обреди

Докосваш ме
с мощта на траурната музика
и тежестта на слабините
заплашва с чудо

Този вид поезия на тялото, писана от мъж, без страх от голотата ѝ, без свян от чужди погледи, с толкова смелост, е нещо наистина рядко и удивително вълнуващо. Един мост на комуникация и разбиране, за който като жена читател чувствам нежност и благодарност, че съществува.

Друго ключово понятие в поезията на Марин Бодаков е думата Война.

Това, за съжаление, е особено актуална дума в настоящия момент, по особено трагичен и заплашителен начин актуална. За Марин обаче човешкото същество е винаги в екзистенциалната позиция на война. Неговата поезия е пълна с военна лексика: вражески лагери, враг, обстрел, екзекуция. Човешката кондиция е състояние на война, човешкото същество по определение се намира в постоянна, несправедлива, безсмислена катастрофа, под обстрел, под обсада. „Черни и златни ели има навън, почваме да си шушукаме: / толкова е удобно между тях да ни разстрелят.“ („Срамувам се вместо други“) Или: „Пак надушвам месарската кука, / която се готви за нас“ („Изгубени 2“). Усещането за катастрофата, надвисналата опасност, неизбежният срив, отворената бездна, в която човекът рискува да потъне, са постоянни мотиви в поезията на Марин. Но едно стихотворение обобщава всичко това по най-страшния начин не само заради картината, която обрисува, но заради ужасяващата си екзистенциална истинност:

В памет на Невена Стефанова

Това не е въпрос,
на който трябва спешно да ми отговорите,
но все пак:

кои от своите приятели
сте виждали чисто голи, настръхнали,
готови за разстрел?

Трудно може да се намери по-безпощадно ярък, хирургически ясен образ на ситуацията на човешката смъртност от този Бабий Яр на съществуването. Тази касапница на бавни обороти, в която сме потопени всички. Успяваме да се правим, че не съществува, забравяме за нея, за да продължим да повтаряме ритъма на оцеляването си и да вършим всекидневните си действия, както хората от картината на Брьогел за падането на Икар, които „нямат сетиво за катастрофата“ („Натюрморт с восък“). Поезията на Марин постоянно разбива защитния слой на оптиката ни.

На срещуположния полюс в неговата поезия, в едно постоянно взаимно общуване с войната и катастрофата, диалог-танц-двубой, а понякога в почти духовна връзка се намира Красотата. И неслучайно стихотворението, чието заглавие дава заглавието на тази книга – „Галерията на сърцето“, завършва със стиха „но красотата се разраства“. И неслучайно Надежда Радулова избира този стих като заглавие на своя послеслов. Това „но“ е програмно. „Но“ – въпреки всичко – красотата се разраства. Тази красота се разраства почти заплашително, тя се разраства като епидемия, тя се разраства без наше участие, тя се разраства дори въпреки нас, но нея я има.

Тази красота е много сериозна част от поезията на Марин, една от опорите на поезията на Марин.

Той говори за тази красота по различни начини и един от начините е любовта към малките неща, чувствителността към детайла, погледа, усета, към дребните, почти незабележими, често подминавани между другото нейни прояви. В това отношение методът му силно напомня метода на хайку. Има много поети, които пишат хайку в днешно време, но при Марин хайку не представлява броене на срички и съобразяване с формалното ограничение от три реда, за него оптиката на хайку е преди всичко „изкуството на монтажа“, както казва Тарковски, изкуството на откритието. Само два малки примера как функционира тази всекидневна, невидяна, обикновено незабелязана красота в поезията на Марин:

Нежна небрежност

умилителна дупчица по бельото
няма кой да я види
някой близък

щом прокараш над нея ютията,
зимен дим

И другото:

Докато сутрин обувам чорапа,

две елхови иглички,
полепнали
върху розовата пета.

Красотата изпълва изцяло и дори без сблъсък, без усещането за война най-светлата му книга – „Северна тетрадка“. Именно на север той намира своята студена Аркадия, едно абсолютно щастливо място на спокойствие, едно място на примирие, на прекъсване на бойните действия на света. И разбира се, красотата е любов и любовта е красота. Марин има множество любовни стихотворения, които са винаги индиректни, не назовават себе си като такива:

Коледна песен

(Втора сутрин намирам картоф в чорапа на празника.)
Трябва да стигна морето,
да оставя велосипеда преди острите камъни,
както си правила преди година…
Ти, светлината над името ми, вълната в него,
с две малки рибки.

Едновременно с това красотата съществува като почти единственото, пределното и сюблимно оръжие на живота срещу нищото. Отново не е случайно, че във всички стихотворения, които дават заглавията на последните му книги, красотата съществува като оръжие. Както в програмното стихотворение „Битката за теб“ (тук давам само финала):

Колкото да премиташ есента пред витрината,
красотата, червена и златна, ще продължава да пада сред теб,
да те саботира.

И ето, нека видим тялото през стъклото на светлината, през красотата:

Тялото е витраж

по стъпалата от пръстите
на краката
светлината пренася своя загадъчен куфар надолу

нагоре

Постепенно те двете се сливат в едно, така както съществуват в реалния свят:

катастрофата и красотата, ужасът и светлината. Това е метафизиката на Марин, това равновесие на ужас и светлина.

Заявява го меко, но категорично. Навсякъде.

Битката продължава, изходът ѝ е нерешен. Всеки нов прочит на Мариновите стихотворения натежава в едната или в другата посока. И сякаш остава у читателя с неговия личен поглед, с неговата лична чувствителност да даде превес.

Избирам да завърша този текст с едно стихотворение, в което възелът на съществуването е уловен в рядък миг на хармония, в което животът инатливо заявява своя миг на свобода от бездната:

Фетиш

Усърдната природа не прощава:
законът не важи на територията
на тялото

И никога
не дръзвам да проникна
в горещините на враждебността му

И никому не е от полза да споделям,
че опитните ти пети допускат грешки,
че красноречието им смущава...

Каквото да гласува светлината,
петите го престъпват невредими...