България в епохата на автократите

През 2022 г. журналистът и главен коментатор с ресор външни работи на Financial Times Гидиън Рахман издава книгата „Епохата на автократите. Как култът към лидера заплашва демокрацията по света“. Преводът на български идва през 2024-та, поредната година на политическа и социална криза в България, но също така и месеци преди преизбирането на Доналд Тръмп за президент на САЩ. Събитие, чиято календарна близост с формирането на правителство в България предизвика не само остроумни коментари, но и прекалено много асоциации между начините, по които Тръмп заяви и започна да практикува политика в първите си дни като президент, и българския политически и обществен живот, който, макар и често наподобяващ определена политическа стилистика, има своя съвсем жив опит по отношение на заявките от Белия дом.

В „Епохата на автократите“ Рахман, в лек и четивен стил с изключително висока информационна стойност, щрихира обстоятелствата, в които най-изявените автократични лидери в света през последните 20–25 години успяват да се застопорят на водещи места в държавите си. Тук няма да правя резюме на тази информация и ще оставя удоволствието от книгата на читателя. Ще изведа обаче няколко ключови точки, които правят остро впечатление на едно съзнание, социализирано в българската реалност на Прехода и солидарно с ценностите на либералната демокрация, подложена на неистови и често безумни атаки по неясни, но пък явно силно мотивиращи причини. С помощта на тези точки, които ще разглеждам като индикатори, всеки ще може да направи поне повърхностна преценка близо ли е България до изпадане в автократичен режим. 

Първи индикатор: завладяването на медиите

Едва ли има българин, който да не е убеден, че свободата на словото в страната е под множество въпросителни. От големите национални медии, в които нерядко дефилират хора с единствената експертност, че са говорители на определена партия, през бушуващата антидемократична пропаганда, идваща от най-високо институционално ниво – президент и политически лидери, до цялостната война срещу реалността, в чиито откоси проверката на фактите е изкривена в идеологическа битка, а позоваването на елементарна логика се възприема за кръвна обида и национално предателство. 

Завладяването на медиите си има и много конкретни измерения, като например рязката промяна в душата на един бивш шеф на нюзрума на bTV, който за няколко часа се превърна от журналист в политическо острие, и това бе представено в публичното пространство като нещо нормално.

Ние пък за пореден път трябваше да повярваме на говорителите на най-голямата партия в страната, а не на собствените си очи, уши и елементарна емоционалност, която съвсем ясно зове, че партийната страст рядко се появява в обективната журналистическа душа за един четвъртък следобед. Безкрайно незаслуженият удар трябваше да понесе цялата журналистическа гилдия, която бе вкарана в обяснителен режим, а редица конспиративни теории бяха облени с животворни сокове.

Но доказателства за зависимости имаше много преди това – уволнения на критични журналисти, обаждания на партийни лидери и функционери в сутрешни блокове, защото нещо от разговорите в студиото не им е харесало, и много други. Резултатът от информационната война е, че всяка социална група получава това, което търси, формира своята истина, която пък не съвпада с тази на другата група, колкото и невъзможно да ни се струва това в един материален свят на доказуеми факти и проследяеми причинно-следствени връзки. А легитимация на това обстоятелство идва от особено висока световна инстанция – техномилиардерите и политическия им слугинаж в САЩ. Не е случаен ентусиазмът сред сърдитите на ценностите, оформили модерния богат и проспериращ свят, неразбиращи, че всички плуваме в една лодка, чиято стабилност зависи не от половината идентичност на няколкостотин души, а от правовия ред, който атакуват със завидната жертвоготовност на терорист камикадзе.

Втори индикатор: върховенството на правото

Също толкова напоителна тема, която може да се обсъжда до края на света, затова не бих и започнал. Редно е все пак да си припомним една особеност на дискурса за върховенството на правото в България – той стана толкова значим, защото демократичната либерална общност го направи такъв. И това няма как да ни учудва – либерализмът е модел, в чиято основа има няколко много ясни ценности, сред които свободата, човешките права и законността. В своята неделимост те всички страдат, когато корупцията се превърне в нещо нормално и очаквано.

България със сигурност не е измислила топлата вода на клиентелизма, фина форма на корупция, чиито апологети понякога я наричат „усещане за корупция“ или обвиняват другите в същото (без доказателства), сякаш това извинява собствените им прегрешения. Източването на държавните ресурси прекалено често става без институционална реакция, защото в голяма степен всичко е практически законно или просто няма кой да го разследва. Ако частните болници не са задължени да пускат обществени поръчки, за да купуват лекарства с държавни пари, защо да го правят? Ако Българска банка за развитие може без последствия да подпомага олигарси със стотици милиони заеми, обезпечени фиктивно, защо да не го прави? Ако можете да изградите път с по-малко материали от необходимото, защо да не си спестите разходите? Така де, да ви ги спестят.

Отвличането на законността поставя цялото общество в плен на частни интереси.

Ярка е картината на Тръмп, до когото гордо е застанал олигархът Мъск, въртящ пламенна реч за демокрацията, докато невръстният му син сякаш се опитва да изгони президента от Овалния кабинет, защото не му е там мястото. И може би има право. Тръмп е първият президент на САЩ, избран на поста, след като е осъден по наказателно дело – подкуп на порно звезда, за да си мълчи за общите им похождения (консерватизмът е особено нещо). До този етюд поставяме българския олигарх Делян Пеевски, чието присъствие в списъка за значима международна корупция „Магнитски“ по никакъв начин не притеснява местната Темида. Тя дори не си прави труда да се самосезира, за да разсее всякакви обществени съмнения в изрядността на корпулентния фактор, харчещ стотици хиляди за наеми на къщи и автомобили. 

Примерите са безкрайно много, но избирането на Тръмп за втори мандат сякаш даде високото самочувствие на българските корупционери да се консолидират и да се върнат към практиките си отпреди протестите през 2020 г. На този фон сякаш нормални изглеждат покриването и конформизмът. А това е най-сигурният път към автократизъм, чието лице може и да не е Пеевски, тъй като не само той има своите антидемократични апетити към властта. Но другият все още изпълнява ролята на президент.

Трети индикатор: популизъм и демагогия

Ако не е войната и вкарването в нея на българската армия, която в същото време и не съществува („закрита“ от лошите западни „колонизатори“), ще са джендърите, които така и никой не успя да каже какво са. Въпреки че джендъри не сме виждали, но и не знаем какво са, правата им ще са за сметка на нашите, които и без това също ги няма. Да не забравяме и главозамайващия външен дълг, който, макар и най-малък в ЕС, ще пороби мощната ни левова икономика, а внуците ни ще плащат за пенсиите на родителите ни. Този битовистичен транспоколенчески апокалипсис настъпва всеки път, в който либерал, имал неблагоразумието да се роди в нелош квартал, си купи соево лате. Съвсем очаквано срещу тази мерзост следва да се изправи цялото световно тоталитарно войнство, което ще върне принципите на „един народ – един вид хляб“.

Страховете, които се хранят от незнанието, са прекрасен повод за героичната поява на спасител, който ще върне „нормалността“, „стабилността“ или пък истинското кисело мляко, равносилно на национална идентичност (поради липса на други личностни качества извън нездравия апетит към млечни продукти).

Да чуеш това, което искаш да чуеш, е толкова голямо удоволствие, че е способно да държи едни лидери на върха с години, въпреки че думите им струват колкото въздуха над главите им, и медийните им защитници го знаят, също както немалка част от техния електорат. 

Усещането, че с връщането на Тръмп ще се върне и някакъв изгубен рай на нормалност в България, е натрапчиво, особено в определени среди, които объркаха либерализма със слободията и консерватизма с фашизма, за да целунат ръка на тъкмо обратното на това, което си мислят, че ще получат. Като например по-ниски цени в магазина след вдигането на цените на вносни стоки през митата. Или пък нормалност и стабилност с връщането на изцяло калинковата институционалност. Или пък по-истинска (да се разбира вкусна) информация, ако бъде победен Сорос, докато Пеевски, лично допринесъл преди десетилетие за въвеждането на антидемократичната и проруска пропаганда в България през собствените си медии, громи отново „соросоидите“, след като през 2024 г. беше виден борец срещу нея, изчаквайки смяната на караула в Белия дом. 

Защо ни е всичко това?

Тези три индикатора изобщо не са изчерпателни. Към тях трябва да добавим и култа към личността, употребата на конспиративни теории и други, но големият проблем с автократичния стил на политическо управление е следният: докато си мислим, че там просто има едни странни хора, които са леко корумпирани, леко нарцистични, леко послъгват, крачката към суспендирането на демокрацията е много малка. 

Добър пример е и последният индикатор, който ще спомена: 

Откраднатите избори

Парламентарните избори през есента на 2024 г. бяха показно за злоупотреби от всякакъв порядък. Злоупотреби, които въпреки яркия печат върху видеа и документи не предизвикаха почти нищо повече от обществено възмущение. Определени хора през медиите ни обясниха, че такива неща няма, докато в същото време са нещо нормално. Институциите на справедливостта продължават да си измиват ръцете с дребните търговци на гласове и влияние, които сякаш сами си поръчват и плащат, докато обоснованите хипотези за партийни поръчители остават да се бият в мач с купен съдия, публика и охрана на входа. А популистите и демагозите успешно замитат тези случаи чрез подмяна на темата, с „всички са еднакви“ и със страховете, че поне имаме избори, за разлика от някои други. За да стигнем до квинтесенцията на последните поне 16 години в България:

„Не пипайте организираната престъпност, ще настане хаос“

Мафията не обича хаоса. Автокрациите също. А сега, след избора на Доналд Тръмп и последвалите пируети на корпулентни български политици според новия вятър от Вашингтон, и абоминацията на лепкаво удобство между олигарси, и политическата им клоунада, и сърдитата публика получиха фалшива надежда, че всички онези, които създават „хаоса“, ще бъдат халосани и зашеметени от мощния автократичен фактор в Белия дом. Че той ще бъде светлото възмездие срещу сатанизма на соевото лате и хоумофиса, докато най-много да донесе индулгенция, комфорт и просперитет на едни най-обикновени балкански престъпници. 

Да поздравим обнадеждените с връщането на пластмасовата сламка – последния пирон в ковчега на либерализма.