Най-стръмното неравенство в Европейския съюз, най-ниското заплащане на труда, недофинансирана здравна, образователна и пенсионна система, отлив на работна ръка. Че подобни тенденции са системни за България и се задълбочават, показват данните на Евростат. За тях алармират не само леви и синдикални организации, но и Европейската комисия.

Картината сякаш вещае богата почва за израстването на силни политически субекти с основна кауза социалната справедливост – такива, които сме свикнали да наричаме леви. Но с изключение на БСП и няколко малки формации, такива организации отсъстват от политическия живот у нас. Нещо повече, за мнозина те са или компрометирани, или без реална политическа тежест. Ярък е контрастът с дясното пространство, където се радваме на пълна палитра: от дясноцентристка партия на стабилността, през вечното оживление около поредния нов автентичен десен проект, та до няколкото националистически партии с все по-фашизоиден уклон, които от година вече са част от правителството.

Отсъствието на силна нова лява партия може да буди недоумение, но от друг ъгъл – да изглежда като само привиден проблем. Според някои (например неотдавнашния Манифест за републиката и партии като „Да, България“) всяко разделение между ляво и дясно в България е осъдено да остане фалшиво до установяването на консенсус за политика, основана на върховенството на правото. Тази съвкупност от ценности и работещи институции е необходимата, но засега все още липсваща обща основа, от която може да израсне смисленото и продуктивно политическо разделение.

Според други противопоставянето ляво–дясно вече не стои на дневен ред не само в България, а и в по-голямата част на света: основната линия на политическо съперничество днес се е отместила по линията либерално–консервативно. Тази линия е типична за нароилите се и у нас нови консерватори, десни популисти и alt-right групи, но също така може да бъде припозната и сред по-класически десни либерали. В този смисъл тя може да бъде разбирана и като опит за свеждане на политиката до спор между позиции в един десен консенсус, който вече ни се препоръчва като подразбиращ се.

Това всъщност е новото проявление на една тенденция от 90-те години на XX век насам – а именно постепенното „одесняване“ на политиката в Европа и САЩ. За него е изписано много, но си струва да си припомним поне два момента. Първия: одесняването на традиционните социалдемократически партии. Втория: изместването на политиката в регистрите на експертното и технократичното, на постидеологията.

При все това всяка политическа мярка, била тя „експертна“ или не, може да бъде определена с разграничението ляво–дясно, дори и да не е била формулирана в неговите термини. Ето един възможен минимален критерий: ако дадената политика работи най-вече за защита на частната собственост, тя е по-скоро дясна; а ако преди всичко отстоява общите блага, тя е по-скоро лява. Тези две посоки на ефективност изразяват две принципно различни интерпретации на справедливостта.

Разказ, който твърде често чуваме, е, че в България – тъкмо заради наследството на социализма – след три десетилетия преход все още не сме постигнали същинско пазарно общество. И това обяснявало и защо имаме такава проблемна десница, и защо левицата ни е фалшива или несъществуваща. Ще се съглася, че българският капитализъм е особен, и то отчасти тъкмо поради наследството от предишния режим – макар и точно в обратната посока. Предишният режим се използва като плашило, за да може страната (заедно с други в Източна Европа) да бъде превърната в експериментално поле за една доста радикална форма на пазарно общество. Бегъл сравнителен поглед върху нивата на социална защита в различни капиталистически страни като Германия, Франция и Великобритания лесно ще ни убеди в това. Много от политиките, които се приемат за нормални там, тук често биха изглеждали като социалистически отклонения. С други думи: да, българският капитализъм е особен, но не сбъркан. В определен смисъл той си е капитализъм в чист вид.

Принос тук имат, разбира се, не само идеолозите и медийните фигури, а също така и голяма част от едрия бизнес и обслужващата го държава. Да си помислим колко пъти сме чували как държавните политики трябва да бъдат насочвани в подкрепа на бизнеса. И много от тях са: от плоския данък (въведен, да не забравяме, от Тройната коалиция), през дерегулацията на труда, та до недофинансирането на социалните системи с цел запазване на финансова стабилност.

Пробуждането вляво обаче тече: постепенно и сигурно. Свидетелства за това са не само движения като Солидарна България и Колектив за обществени интервенции, издания като Барикада и dВерсия. В края на миналата година група от подобни организации и синдикати поде инициативата Да спрем машината за неравенство, която се обяви за въвеждане на минимален необлагаем минимум и диференциран ДДС за базови стоки и за книги. Макар че беше изкарана на мускули, подписката събра подкрепата на над 30 000 граждани и лансира темата за данъците в публичния дебат. Една тема, която, макар и ключова за функционирането на едно общество, стои абстрактно за публиката, тъй като т.нар. експерти са си присвоили изключителни правомощия върху нея. Особено впечатляващо е, че в инициативата се включи както мейнстрийм синдикатът КТ „Подкрепа“, така и анархисткият Автономен работнически синдикат. Инициативата, която продължава и ще се разраства, показа, че когато каузата е да се защитят работещите граждани, различията могат и ще бъдат преодолявани.

Затова всяко социално или икономическо сътресение създава възможността тези постепенно протичащи процеси на консолидация вляво да отприщят внезапен взрив. Паралелно с това, периодично се наблюдава съживяване на различни леви крила в БСП. Последният брой на сп. „Ново време“ е посветен на курса, който прогресивно мислещите следва да поемат в съвременните условия на радикален неолиберализъм и въздигащ се национализъм. Отвъд апаратните номера и пробизнес ориентираното ръководство, в БСП остават много автентично мислещи леви хора.

Одесняването на социалдемокрацията не е някакъв необратим процес. Свидетелства за това са правителството на Антонио Коща в Португалия и възходът на Джеръми Корбин в Англия. Нещо повече, изглежда, че днес тъкмо това е успешната тактика за европейската социалдемокрация, която при запазване на устремените си вдясно центристки тенденции напоследък отбеляза нови загуби във Франция и Германия.

От решаващо значение за една нова лява формация обаче ще остане организационният проблем. Тук отново идват на дневен ред формите на синдикално действие: различните начини, по които работещите могат да се обединяват и да използват колективната си сила като лост за въздействие. Че това далеч не е остаряла форма на борба, свидетелстват протичащите в момента работнически протести във Франция и САЩ (за които българските медии ни казват твърде малко).

Ако изключим стихийните февруарски протести през 2013 г., които свалиха първия кабинет на Борисов, но които така и не сме осмислили все още, много от значимите надигания в България в последно време са на гражданското общество – на хора, които виждат себе си като борещи се за морални ценности, а не за трудови или други социални права. Казусът „Пирин“, най-новият и все още продължаващ подобен протест, може да покаже как двете каузи не са взаимноизключващи се.

Добре знаем, че министрите, застанали най-твърдо зад скандалните промени на Плана за управление на Националния парк, са от националистите – вицепремиерът Валери Симеонов и министърът на околната среда Нено Димов, бивш директор на Института за дясна политика. От своя страна, най-големите организации на българския капитал излязоха с официална декларация против протестите, обявявайки ги за „зелен рекет“, насочен срещу развитието на бизнеса в страната.

Както вече писаха Лиляна Деянова и Ангел Игов, налице е нова симбиоза между икономическия неолиберализъм, използващ държавата като средство за присвояване, и новия национализъм. Безогледното развитие, несъобразено с каквато и да била устойчивост, с еднаква степен експлоатира всички общи блага: и природните ресурси, и човешкия труд. Поминъкът, който в случая предлагат на местните хора, се изразява в прословутите феодални зависимости срещу мизерни заплати и несигурна сезонна работа. С други думи, между българския феодализъм и българския капитализъм има пряка връзка. Затова и протестите за опазване на природата – и планини, и Черноморие – са протести за общото благо и срещу безправното му заграбване от частни ръце.

За жалост, вместо да отчетат това, партия „Зелените“ и част от екоактивистите наскоро взеха поредния си десен завой. Но тъкмо страхът от лявото и последователните десни политики в България доведоха до масовото обедняване, огромното неравенство и радикализирането на част от средната класа – да, това са хората, които гласуват за националистите. Новите десни, не само в България, са консервативни – били те от дяснопопулистки тип като НФСБ и ВМРО, или елитарно-аристократични като разните софийски консервативни клубове и издания. Това е модерното днес дясно – за него говорят и успехите на „Алтернатива за Германия“, и новото австрийско правителство с коалиция по български модел. Но целият този консерватизъм е все по-традиционалистки, все по-нативистки и все по-радикален.

Затова би било хубаво, ако либерали и леви днес могат да работят заедно против тази тенденция. Все пак и двете политически нагласи, колкото и различни да са по същество, споделят достатъчно фундаментални политически ценности – преди всичко универсалното равноправие, уважението към другите и грижата за общото. Всички тези ценности биват подложени на повсеместна атака днес. Икономическият либерализъм често влиза в сблъсък със социалната справедливост и от това се възползва крайното дясно. Но и този възход не е необратим.

Заглавна снимка: Marit & Toomas Hinnosaar във Flickr

Огнян Касабов

Огнян Касабов

Преподавател по философия, коментатор и преводач. Член на „Колектив за обществени интервенции“ / „Нови леви перспективи“. Вярва в силата на словото и в общото действие.