България като по-високотехнологична дестинация за индустрията

В уютното пространство за събития Лимакон разговаряме с Георги Стоев за това как изглежда България в началото на 2018 година от гледна точка на инвеститорите, кои тенденции се очертават като определящи и от какви конкурентни предимства може да се възползваме. Георги Стоев e председател на платформата за дигитална трансформация на традиционните индустрии Trakia.Тech и съосновател на Industry Watch.

Йовко Ламбрев: Здравей и добре дошъл! Идеята на този разговор е да обобщим дали прогнозите за 2017 г. в икономически план се сбъднаха и с какви нагласи посрещаме 2018 г.

Георги Стоев: Благодаря за поканата да участвам в откриващото първо интервю. Пожелавам успех на „Тоест“!

Някои от нашите прогнози отдавна вече не са класически макроикономически прогнози, а по-скоро самосбъдващи се пожелания. Колкото и нескромно да звучи, особено когато правим регионален разрез на икономиката и сме давали импулс надежда с добра прогноза, много често след това се е завихряла икономическа активност и инвеститорски интерес. Напоследък ми е много трудно да разгранича истинската моделираща прогноза от надеждата и дори от мечтата за един регион.

Но със сигурност можем да кажем, че 2017-та беше относително добра година. На фона на все пак не особено стабилния Европейски съюз, България се развиваше със задоволителните около 4% реален ръст на БВП, търговията растеше бързо, инвеститорите, макар и да промениха своя начин на инвестиране, запазиха силния си интерес.

ЙЛ: Миналата есен, ако не греша, ти опита да отправиш едно предупреждение, че доколкото реалният ръст на икономиката е факт – той е видим, измерим, реално произвеждаме повече машини, продукция и т.н., – в номинална стойност, в абсолютно изражение на парите, които се създават и въртят в икономиката, всъщност ръстът не е толкова впечатляващ. Доколко това е маркер или симптом за недостатъчна ефективност на производството? Означава ли, че произвеждаме повече, но най-вероятно с повече хора вместо с по-малко?

ГС: Номиналният ръст е много важен индикатор. Дори мисля, че за бизнеса, а и за правителството, когато говорим за фискалната политика, той е по-важен, отколкото реалният ръст. Номиналният ръст е това, което измерва колко нови пари се завъртат в икономиката, колко нова продукция, измерена в левове или евро съответно, е създадена. А не колко килограма кашкавал, колко бройки бира или мотокари. Същото важи и за държавния бюджет, тъй като голяма част от данъците са косвени, т.е. те се облагат върху номинална база. Няма как – дори да расте бройката на произведените, да речем, крушки, ако тяхната цена пада – няма как приходите от ДДС да растат.

Хората няма как да очакват заплатите им да растат в пари, ако икономиката не расте в пари. Обикновено водещите заглавия в медиите са свързани с реалния ръст. Като се каже „ръст на икономиката“, това е реалният ръст на брутния вътрешен продукт. Но истината е, че когато правим прогноза, е добре да отчетем какъв номинален ръст на икономиката очакваме. Тоест дори да се сбъднат оптимистичните очаквания на правителството за ръст от 4 или дори повече от 4% на реална основа, ако икономиката не расте толкова бързо номинално или ако се свие номинално, това ще бъде почувствано от бизнеса, от услугите, свързани с индустрията. Това ще бъде почувствано и от крайните потребителски услуги – хотели, туризъм, транспорт, образование и т.н.

ЙЛ: Ефективност, производителност на труда – това може да се повиши и с възприемане на нови технологии, с дигитална трансформация. Много процеси плачат да бъдат дигитализирани, включително в държавната администрация, а може би особено там, както и в сектора на услугите. Това може да бъде конкурентно предимство. Готови ли сме за него?

ГС: Така е. Аз си мисля, че ако започнем от един дори съвсем базов анализ на българската индустрия, може да я разделим на две големи групи. Едната е тази, която преработва суровини и произвежда някакви продукти, т.нар. процесна или процесно-преработвателна индустрия – ще видим, че в нея имаме много по-голяма възможност за автоматизация.

Голямата част от чуждите инвестиции, които влязоха в тази индустрия, влязоха в съществуващи производствени мощности. Като започнете от металургията и свършите с производството на бира. Това са инвеститори, които наистина са мултинационални, с мощно ноу-хау зад гърба си и с големи възможности за внедряване на нови технологии и автоматизация. Но това е онази част, която наричаме процесна индустрия.

Повечето инвеститори, които влязоха на зелено, всъщност влязоха с т.нар. дискретни производства, или аз ги наричам инженерно-продуктови производства. Всичко от машиностроенето до производството на различни части за автоиндустрията. В тази индустрия автоматизацията е по-сложна, но пък инженерният талант е по-търсен и неговото оптимално използване е по-важно.

Това може би отговаря донякъде на въпроса защо България изостава донякъде от новата тенденция на „Индустрия 4.0“. Просто защото нямаме такъв наплив на мултинационални, глобални компании от сектори, които първи ще почувстват тази трансформация.

ЙЛ: Като цяло в Югоизточна Европа като че ли се засилва конкуренцията за привличане на високотехнологични инвеститори. Ти беше намекнал няколко пъти през миналата година пред други медии за необходимостта от привличане на такива инвеститори и за предефинирането изобщо на България като високотехнологична дестинация. В моите разговори с индустриалци те изразяват готовност да следват тази тенденция – и към дигитални трансформации, и към все по-модерни технологии. В същия момент има някаква общност, която се опитва да прави иновации в тази посока. Какво не се получава? Какво още липсва в тази спойка?

ГС: Аз си мисля, че сме на прав път. Все още ни липсва някакво малко зрънце, което да подобри цялата рецепта. Но от една страна, нормалният, дори естествен начин в стопанската история е, когато цената на труда поскъпва много, самите инвеститори да променят своите модели или просто да се отказват от България като дестинация. Ако те са считали, че България е най-вече евтино място за производство, тя вече не е такава. Ако вече не е такава на всички места, след 10 години няма да е такава никъде – нито в Пловдив, нито в Шумен, нито в Кюстендил. Така че самият имидж в България може да се промени съвсем естествено, а може да се промени и с повече тласък.

Тоест маркетинговите усилия за ребрандирането на страната като инвестиционна дестинация, ако не са насочени основно към инвеститори, които да разкриват много работни места – защото това обикновено обичат да казват кметовете и министрите, когато режат някоя лента на завод: колко много работни места ще открием… Ако променим начина на мислене към посока не просто колко работни места, а колко високопроизводителни и добре платени работни места ще открием – това е съвсем друга песен, съвсем друга таргет група от инвеститори.

Дали с бавен, или с по-бърз сценарий – със сигурност вървим в посока на превръщането на България в по-високотехнологична дестинация за индустрията.

Големият въпрос ще бъде: ще можем ли да привлечем големи инвеститори, които да разчитат повече на талантливи инженери, които сами да могат да внесат мениджмънт от София, от Варна и от Германия, а не такива, които разчитат основно да си внесат своето производство от някоя друга точка на света. Според мен част от отговора се състои в това, че в крайна сметка цената на инженерния талант, на мениджърския талант рано или късно ще започне да се приближава до цените в Централна и в Западна Европа, така че ние ще можем да привличаме хора от други европейски страни за тези производства, за техния мениджмънт, за тяхното бизнес развитие.

ЙЛ: Последен въпрос. Ти си известен като привърженик на минималната намеса на държавата по принцип. Но тук в крайна сметка е важна ролята на държавата. Като се започне от търговските представителства в чужбина ­­– какъв имидж създават те на страната като инвестиционна дестинация и изобщо – и стигнем до подкрепата на местната власт в лицето на кметове, общински съвети и т.н. Тук всъщност има какво още да искаме, нали?

ГС: Има какво да искаме от тях, има какво да им предложим, да ги посъветваме. Но заложим ли цялата репутационна кампания на страната на публичния сектор, общо взето, това е все едно да разчитаме пловдивският имидж да се гради само около Европейската столица на културата. Трябва да използваме тези маркетингови инструменти максимално, когато има такава възможност, да влизаме в международните медии с добри послания. Но да очакваме, че държавата наистина ще се превърне в Естония, е малко твърде смело…

ЙЛ: И наивно…

ГС: Твърде оптимистично е, бих казал. Все още си мисля, че голямата водеща роля трябва да бъде на коалиция от частни играчи, които имат и бизнес интерес в развитието на този имидж на България.

Видео: Владислав Севов и Лина Кривошиева