Български националотговорни капиталисти

Когато през 90-те години на миналия век мутрите с бухалките принуждаваха малките току-що създадени бизнеси да им плащат – или „закриваха“ други, държавата я нямаше. Властта беше заета да порционира държавните активи на България и едновременно с това да забави максимално реформите.

Две-три десетилетия по-късно държавата се превърна в същинска мутра. „Ще ми се отваряш, а“, казва тя със силата на институциите си на нечий изкласил бизнес само защото го е харесал някой, за когото управляващите са приятели по маса, пура, карти, а понякога и споделени секс игри. „Ще ми се отваряш, а“, казват полицаи, които спират по тъмно коли и търсят за какво да се хванат, включително и за забравена лична карта, защото тая нощ са решили да изкарат кеш.

Източните бухалки

В държави, където бедността е голяма, институциите – неукрепнали, обективните медии – заглушавани, а върховенството на правото – компрометирано, пиратството на бизнеси е факт. Не става въпрос за „поглъщане“ на компания в рамките на закона, когато например корпоративни рейдъри се опитват да се доберат до контролния пакет акции. Става въпрос за насилствено придобиване на бизнеси с помощта на политици, органи на реда и сигурността, съдии, нотариуси – всички те включени в схемите на шантаж и/или принуда на акционери. Източният блок изобилства от такива примери.

В Украйна ежегодно се извършват над 400 рейдърски атаки над бизнеси, а от 2014 г., когато започнаха протестите, свален бе президентът Виктор Янукович и страната бе дестабилизирана, броят им расте. Един от най-известните примери е „завземането“ на най-големия пазар в Източна Европа – „Барабашово“ в Харков.

Според анализатори на процеса в Русия първата вълна на рейдърство е при масовата приватизация на държавни предприятия през 90-те години на ХХ век, когато на тезгяха е ¾ от цялата промишленост и липсва какъвто и да е контрол над пазара. Сливанията и поглъщанията тогава стават чрез „груби противозаконни методи, подставени лица и фирми, финансиращи сделките“ (според сравнителен анализ на руската компания „Еврофинанси“).

Българската следа

В България никой не отваря дума за такава статистика. Макар по време на приватизацията в някои предприятия да имаше остри сблъсъци на конкурентни работническо-мениджърски дружества (РМД, които по закон ползваха големи преференции при сделка: 10% плащане кеш, останалите – разсрочено, в компенсаторни записи и др.).

През 2014 г. един чужд дипломат извади на повърхността случай на рейдване на бизнес с помощта на български съдия, за чието приключване на българското правосъдие му трябваха няколко години. „Навсякъде има гнили ябълки в българската съдебна система“, каза тогава френският посланик Ксавие Лапер дьо Кабан. Шест години по-късно съдът окончателно потвърди уволнението на съдия Румяна Ченалова. Но изземването на бизнеси продължава.

Къде по-шумно, къде по-тихо, в страна членка на ЕС повече от 10 години, бизнеси сменят собствениците си, защото някой от приятелския олигархичен кръг (или приятел на приятел от приятелски олигархичен кръг) си е харесал нечия успешна фирма. Каква е приликата с национализацията на частни фабрики и банки през декември 1947 г. с тази ситуация? Че и в онази, и в тази конфискация на бизнеси участва държавата, вкл. хора от МВР и съдебната система. Следователно застрашените не могат да разчитат на надеждна защита. Какво правят? Някои се изнасят в чужбина; други се предават – имат семейства, близки; трети търсят друг „приятел“ във властта, който да помогне срещу рейдъра; четвърти стават клиенти на прокуратурата.

„Еди-кой си Х много ти е харесал веригата бръснарници.“ „Ти що не дадеш мажоритарен дял на Y – ще се вдигнеш, ще вземеш едни обществени поръчки.“ Искаш да ремонтираш пътища? „Добре, ама тия фирми що не ги прехвърлиш тука на едни наши хора?“ Искаш да развиваш ИТ бизнес? „Абе ти знаеш ли, че един наш човек е хвърлил око на фирмата ти?“ Посланието е: „Или ще правиш бизнес с нас, или чрез нас. Иначе изобщо няма да правиш, нито да застрашаваш бизнеса на нашите приятели.“ Искаш да внасяш самолетно гориво? Конкурираш компания с господстващо положение на пазара. Значи – данъчни проверки до дупка.

Затова и някои предприемачи се „шегуват“, че не е добре да порастват прекалено много. Когато бизнесът ти е малък, не те забелязват. Но станеш ли видим, току-виж някой те „поискал“ – и нито МВР, нито прокуратурата, нито съдът ще може да те защити. Изкривена среда като тази потиска естествения стремеж на бизнеса да се развива, да растат активите, печалбата на компанията, работните места.

В името на партията – в името на народа

Наскоро чух за случай, при който завърнал се от чужбина млад българин създал малък успешен бизнес в също така малкия си роден град. Един ден при него дошъл местен функционер от управляващата партия и му казал: „Абе, момче, виждаме те, развиваш се, що не станеш наш член?“ Публична тайна е, че партийното членство за бизнесмени върви и с определена вноска. Партиите се отличават само по размера ѝ. Предприемачът отказал – и институционалният терор започнал. Проверка след проверка… докато не затворил. Напуснал градчето, напуснал и България. Знае ли партията, не знае ли – не е важно. (И Бойко Борисов не знаеше, че от негово име се събират тонове еленски суджук.) Но в нейно име се вършат тези безобразия от местните ѝ васали феодали.

Черното рейдърство се случва и между хищници. Но няма как да стане без държавна помощ. В своя блог дъщерята на бившия собственик на КТБ Цветан Василев – Радосвета Василева, пише как през 2014 г. „г-н Делян Пеевски, чрез адвоката си г-н Ангелов, е поискал (от Цветан Василев, б.р.) да му прехвърли активи на КТБ безвъзмездно. Баща ми, разбира се, е отказал. Тогава започна нашият кошмар. Последва класическа „рейдърска атака“ – изфабрикувани обвинения, очерняща кампания в медии, контролирани или близки до г-н Пеевски, опит да убият баща ми, нередовно призоваване, злоупотреба с право…“

Eто това е резултатът, когато някой от хищниците има по-големи „контакти“ на власт. „Хората ми са по-големи от хората ти“, ако перифразираме една песен на Ицо Хазарта. Няма нужда да препрочитаме факсимилетата от изчезналото вече тефтерче на Филип Златанов, безличния шеф на Комисията по предотвратяване и установяване на конфликт на интереси (КПУКИ), днешна КПКОНПИ, за да знаем, че има и ще има „опраскани“ по нареждане от високите властови позиции.

Случаят „Осемте джуджета“, огласен на 23 юни т.г. от Антикорупционния фонд, отново показва схема на рейдърство, в който печелившата компания за асансьорно оборудване „Изамет“ е превзета с помощта на схема, при която се купува влияние в съдебната система. „Специализирана престъпна група“, както я нарича потърпевшият собственик Илия Златанов, потърсил да си „купи“ влияние в прокуратурата, тъй като не е виждал законен начин да си върне бизнеса. (Софийската градска прокуратура се самосезира за случая и обещава да провери всички твърдения, изнесени в интервюто на Златанов. Не бива обаче да се възлагат големи надежди.)

А иначе „човек в прокуратурата“ е като асо в ръкава. В едни SMS-и бизнесменът и един от собствениците на „Приста Ойл“ Пламен Бобоков търси съдействие, за да уреди прокурора Николай Николов да оглави Окръжна прокуратура – Русе, където е част от бизнеса му.

Неофициално се разбра, че и чешкият милиардер Петр Келнер е станал обект на натиск от най-високо ниво при опита за купуване на „Нова телевизия“ преди година – натиск да има съдружник, удобен и харесван от властта. Отказал… и „Нова телевизия“ му бе „отказана“ от Комисията за защита на конкуренцията.

В завладяната държава институциите и независимите регулатори са контролирани от управляващите, все едно кои. Почтеност, бизнес интегритет – вятър и мъгла. В такава сива среда важни са асата в ръкава; и да имаш хора при данъчните, в прокуратурата, в парламента. Всеки чуждестранен инвеститор е предупреден за схемите за политическо влияние и за евентуалната заплаха някой от клановете на ГЕРБ, на ДПС или на приятели с упоменатите да хареса бизнеса му и да потърси помощ от „приятелите“ си да го „прибере“.

Европа помни примери на държавно рейдърство от Втората световна война – политиката на Хитлер спрямо съветските предприятия, за които през юли 1941 г. разпорежда да се дадат под „аренда“ на германски фирми. Дотогава е действала практиката да „опекунстват“ над заводи и цели отрасли, както Mannesman над металургичния комбинат в Таганрог например. Но в XXI век да изземеш труда на предприемач, инвестирал средства, усилия, безсъници, за да отгледа бизнеса си, е по-лошо от рекета на мутрите, които искат (само) той да плаща, за да му го „пазят“.

С охота обаче се обгрижват бизнес съдружията с властта – „националотговорните“ капиталисти. „Всеки път, когато беше назначаван нов министър, хората обикновено се питаха на кой олигарх той (или тя) принадлежи. Депутатите освен това създадоха здрава мрежа около олигарсите, на които служеха.“ Този разказ, отбелязан в доклад на ОИСР, може да се отнася за българския парламент, но всъщност е за украинската Рада.

Защо българският Преход не стана българското Възраждане

„Национално отговорен капитал.“ Тази формулировка, измислена от БКП идеолози на нежната демократична революция, изтрива въпросите за генезиса на създалия се през Прехода капитал, получил активите (си) благодарение на конкретна властова констелация. Контролираното обогатяване в стихийния на пръв поглед Преход смени контролираното равенство. В така създадената бизнес среда всеки, който реши да „плува“ без политически протекции и откупуване, бива удрян. Набезите върху чужд бизнес в България корелират с високите нива на корупция. Известна е връзката на по-високия брутен вътрешен продукт на глава от населението с по-ниските нива на корупция – и обратно.

„Националотговорният капитал“ обаче така и не роди национални цели и каузи. Неговият манталитет и светоусещане е далеч от този на индустриалеца и филантроп Евлоги Георгиев, който преди повече от век се допитал до обществеността в Карлово за развитието на града. Така се стигнало до построяването на фабрика за вълнен текстил, която по-късно той дарил на карловци – за да отиват приходите от предприятието за издръжка на болницата и училищата. Никой обаче не е „подарил“ на Евлоги и Христо Георгиеви търговския бизнес, а и не само поради тази причина трудно може да се намери връзка между първите български капиталисти и днешните им съвременници.

За „националотговорен капитал“ се провъзгласиха и членовете на бизнес клуб „Възраждане“ навремето, но предвид… заслугите им към нацията, няма как да бъдат признати за такъв.

Кой тогава е „националотговорният капитал“? Управляващите казват. Това, разбира се, не е атестат за България, в която не е известно властта да спазва строгите норми на върховенството на правото. Затова и никой бизнес не е застрахован от наказателно производство с цел рейдването му или изнудване/натиск на собственика му. В Русия за този тип производства има и специален израз – „заказные уголовные дела“ (наказателни дела по поръчка). В България държавата си приписва заслугите.

Заглавна снимка: Roman Synkevych