Бунт на думи

Мила Нева, мислила ли си понякога какво става с ненаписаните думи, онези, които се раждат в теб, нанизват се като вълшебна или смразяващо страшна история, искат да ги напишеш, но ти им позволяваш да са живи само в твоя ум, не ги изписваш. Забързан си. Професията ти е различна. Струва ти се несериозно или плод на суета да си играеш на писател (ама и то кой чете в наши дни?!… хората бързат да изкарат пари, да си купят хубава екскурзия, удобна къща, повече вещи, сред които да няма много пространство за думи). Има ли гробище за ненаписани думи или древна планина, която побира в недрата си всички неродени истории и те се скитат там като нещастни сенки в царството на Хадес?

Л.

Здравей, Л., и благодаря, че писа.

На въпроса къде отиват принесените в жертва думи, имам два моментални отговора от личния си литературен багаж. Първият е „на Луната“ и е от италианския поет Лудовико Ариосто (1447–1533), а вторият е „в канавката“ и е от австралиеца Шон Тан (р. 1974), художник, писател и автор на „Изгубеното нещо“ (анимационна късометражка, наградена с „Оскар“). Противно на това, което може да се очаква, Луната е печалният отговор, а канавката – обнадеждаващият.

В „Неистовият Роланд“ Ариосто описва как Астулф, рицар на Карл Велики, отива на Луната да издири разума на своя влюбен другар Роланд. Защо там? Защото на Луната се намират всички изгубени на Земята неща (и само лудост няма, лудостта си е цялата при нас, долу). Една от най-силните части от поемата е пристигането на Астулф в дълбоката долина „между две планини“, където като на бунище е струпано всичко затрито „по наша вина или по силата на времето или съдбата“: стара слава, нечути молитви, повехнали хубости, гирлянди от ласкателства… Ето, значи, гробището или Хадесовото царство, което предполагаш, че чака безгласните думи.

Но участта им може и да е по-различна според „Далечен дъжд“ на Шон Тан. В тази приказка от крайните квартали се разказва за стихотворенията, които пишем, късаме и хвърляме, защото ни се виждат твърде банални или захаросани, лековати или лични, и които „някаква странна притегателна сила, непозната на науката“ слепва заедно в гигантска, хвърчаща от емоция хартиена топка. Рано или късно вятърът я блъсва, дъждът я разсипва в пихтия по земята… и хората осъмват засипани с произволни нови съчетания между някогашните нежелани думи – съчетания, които често са значещи, изящни и уместни…

Разбирам защо придаваш важност на думите до степен да ги превърнеш в действащи лица. И за мен е така и неведнъж удоволствието или неудоволствието от една само дума ме е карала да преосмисля нещо, да предприема друго. Преди няколко години отидох да гледам една шеметна габровска постановка на „Ромео и Жулиета“ и чух от сцената – в реплика, която съдържаше взрив от синоними на „махай се“ – „вазирай“. Първо се засмях с глас, а после се въртях в креслото до края на спектакъла от спешното желание да издиря преводачката, да ѝ видя лицето, да ѝ чуя гласа и ако може, някой път да работя с нея. Преди още толкова години получих коректури от едно издателство, в които имаше препоръка да махна „ерго“ от изречението си, защото „нормалните читатели“ нямало да го разберат – костваше ми около секунда да реша да вазирам по-далеч от въпросното начинание.

„Дума дупка не прави“, казваме на български, но сещаш ли се за приказката за торбата с гвоздеи? Един баща забивал по гвоздей в портата за всяка обида, която буйният му син нанасял из селото, а когато синът взел да узрява, започнал да ги вади. Един ден младежът се зарадвал: „Виж, тате, нито един не остана.“ А бащата отвърнал: „Да, сине, но вратата е на решето.“ И други противоположни тълкувания ни се намират. „Езикът кости няма, ама кости троши“ предава материалната сила на казаното, а „рекла – казàла“ му я отнема. „Казана дума – хвърлен камък“ превръща изреченото в котва, а „Гърло с думи се не пълни“ – във въздух. Все едно дали в „Хамлет“ на Шекспир, или в италианската естрада от 70-те, „думи, думи, думи“ е равносилно на „празни приказки“ и „Вятър!“. От друга страна, „имам думата“ и „имаш думата ми“ са позиция, сила, стабилност. Както много други неща помежду ни, думите могат да са всичко и нищо.

Онзи ден получих имейл. И вместо да прочета надслова му като „Събота, рàнен следобед“ (с всичко хубаво, което обещава това време от деня – мир, пасти, слънце), прочетох „Събота, ранèн следобед“ (знам ли… смътни предчувствия, мътни погледи, пепелища над Помпей). Думите ни отличават от другите животни по начините, по които съзнанието или дори подсъзнанието ни реши, и са в постоянна симбиоза с настроенията ни: влияят им, влияят се от тях. Затова и отсъствието им носи значение. Чета те и се питам: дали виждаш как в кратичкото ти писмо думите пращат SOS? Как казват, че нещата са не просто наболели, а на живот и смърт? Дори ти, която не „позволяваш да са живи“ другояче, освен като „нещастни сенки“ в небитието, признаваш, че имат воля и тя е да бъдат („искат да ги напишеш“). Или е някаква моя проекция, в духа на „ранèн следобед“?

Съмнявам се да е обективно необходимо да изразиш вътрешните си истории. Веднъж развълнувано обяснявах на един приятел какво е можело да свършим, ако бяхме впрегнали усилията си навреме и бяхме направили това и онова, и третото, и осмото. „Можеше, ама не можеше…“, парира ме той и тази фраза отначало ми се стори вбесяващо безсмислена, като онази за розата, дето „е роза е роза е роза“. После обаче много ми допадна. Не всичко с вид на възможно е възможно; не всичко възможно е нужно; не всичко нужно сега е нужно всякога; не всичко смислено стига до осъществяване… и това надали е проблем. Един свят от 100% реализирани потенции сигурно изглежда като черен монолит, в който няма нито форми, нито цветове, нито посоки, нито въздух за дишане. Личността и животът добиват очертания в шкартирането не само на нежеланото, но и на огромни порции от желаното…

Нищото е вездесъщо и гостоприемно – побира всичко. Думите са нещо – вкарват те в отношения с околното. Да не кажеш те запазва в най-често безопасен неутралитет, да кажеш те обрича на взаимодействия. Изговарянето на виденията, мненията и знанията може и да внедрява човека в общността, но мълчанието нерядко го удържа цял. Замлъкването в музиката, оказва се, освен да „скулптира“ разказваното от нея, е и начин за допълнително, по-лично ангажиране на слушащите, защото „празнотата“ става място за осмисляне на предходното, за добавяне на собствено съдържание и формулиране на очаквания – същото може да се допусне и в диалога… Тишината в ежедневието е залог не просто за по-ясен, спокоен и уверен живот, а и въобще за живот, твърдят учените.

И все пак: мълчание/тишина ли е това, към което се принуждаваш, за да не разказваш? Или наситен вътрешен монолог на негодувание и копнеж? Онова, което не е обективно необходимо, може да е субективно задължително… При всички положения твоите думи по-горе казват нещо не само на другите, но и на теб. Обвиняват те, че ги гнетиш. Защо тогава, за да не стане революция, не им дадеш свобода? Ако не цялата, която искат, то поне някаква (всички можем да отделим по половин час на ден за нещо различно, всички)? Ако твърдо вярваш, че не бива да се събират в истории и да се движат на воля и извън твоите предели, позволи им поне да опитат някакви по-дребни независимости… Съобразителните тирани измислят клапани за изпускане на парата.

А имаш и друг избор. Да позволиш бунтът на думите ти да стане бунт не само „на думи“. Да приемеш, че е достатъчно вълшебните и страшните истории в главата ти да са сериозни за теб, за да ги изкараш оттам. Да спреш да мислиш кой чете и кой ти мери суетата. Да си спомниш, че хората, които най-много и най-безсрамно са си „играли на писатели“, са писателите. „Най-излагащото нещо за себе си, което може да разкриеш [при писането], е, че не знаеш какво е интересно и какво – не“, казва Кърт Вонегът (в една безценна подборка от думите му в Brain Pickings), а на Вонегът може да се вярва. Свободното пространство за думите не е между вещите и задачите, Л. – само тук бих възразила, – а между хората и вътрешните им бариери.

Заглавното изображение е на Мария Джелебова, която разказа как открила тази книга – стар учебник по стоматология на немски – „затрупана от вещи“ в антикварен магазин, обзета от влага, мухъл и невъзможност да общува, и видяла в текстурата на страниците ѝ възможност за едно драматично оттегляне от света през огъня и фотографията.

Говори с Нева е рубрика за писма от читатели. Винаги съм си мечтала да поддържам такава и да имам адрес, на който непознати да ми пишат, за да ми разкажат нещо важно за себе си, което да обсъдим – както във влака, когато разговорът тръгне. Случка, върху която да поразсъждаваме, чуденка, която да разчепкаме още малко, наблюдение, към което да добавя друго. Сигурна съм, че както аз винаги съм искала да отговарям на писма, така има хора, които винаги са искали да ги напишат. Заповядайте.